1917-а e годината, която, подобно на воденичен камък, тегне върху целия ХХ в.
Годината е преломна не само за Русия, но и за света, и на свой ред е белязана от две революции.
Първата – Февруарската – в продължение на 9 месеца прави опит да насочи страната в по-демократична посока. Въпреки хаоса и войната, има свобода на словото и събранията, отпадат съсловните привилегии, върви се към конституционна демокрация и поземлена реформа.
Втората революция – Октомврийската – заличава всичко това, установявайки „тотално господство” (Хана Арент) за период от около 75 години. Тя налага диктата на една единствена партия – болшевишката и на един Вожд, установявайки само едно мнение и едно „всесилно учение” – амалгама между Маркс и Ленин, което е още по-всесилно, защото е вярно и обратното. Несъгласните с него или пък с порядките в Съветска Русия нямат право на съществуване – изкореняват се индивидуално или се ликвидират като „класа”. Николай Бердяев определя явлението на болшевизма като „изблик на първобитния комунизъм на ордата”.
До болшевишката диктатура се стига по силата на множество случайности и исторически съвпадения, а не поради някаква „желязна историческа необходимост”, обвързваща Октомври със залпа на крайцера „Аврора” или пък с изключителната политическа далновидност на Ленин или Троцки. От проследяването на събитията става ясно, че разликата между Ленин и Троцки и останалите политици от онази епоха е може би само в пълната им политическа безскрупулност, с която те изпълняват фанатичния си проект за „световна революция”, без да се замислят за цената на човешкия живот и камарите от трупове.
* * *
В основата на събитията от Февруари, както и от Октомври 1917 г., безспорно е световната война, която продължава вече трета година, както и пълната парализа по върховете на империята.
В началото на 1917 г. руската армия търпи поражение след поражение. Зимата е тежка, железопътният транспорт е силно затруднен и в големите градове, включително в столицата Петроград, има продоволствена криза.
Ето двата фактора, довели до абдикирането на царя, появата на Временното правителство и успеха в подмолната дейност на Ленин и Троцки, домогващи се до властта с всички средства.
На 2 март 1917 г., късният следобед, във влака, спрял на станция Псков, Николай II кани при себе си своя личен лекар проф. Фьодоров. Задава му прямо един-единствен въпрос: какво е състоянието на сина му Алексей и има ли шанс царевичът някой ден да управлява?
Проф. Фьодоров е принуден да признае: „Престолонаследникът едва ли ще доживее до 16-годишна възраст”. След този разговор Николай Романов взима решение за отричане от престола – от свое име и от името на сина си. С това му решение са съгласни и командващите на всички фронтове.
На 2 март вечерта, в 22 ч., при него пристигат от Петроград двама депутати от Думата – Александър Гучков и Василий Шулгин. Те стават свидетели как Николай Романов пише и подписва отричането си от престола.
„Господ Бог е низпослал на Русия тежко изпитание”, се казва в документа.
По време на разговоря с тях царят се държи спокойно, но по думите на Шулгин някак особено натъртва на определени думи.
2 март е четвъртият ден от вече избухналата руска революция.
Царят едва ли си представя какво се случва за тези четири дни в столицата на неговата империя. Още през 1915 г. руският индустриалец Алексей Путилов предупреждава, че Русия е обречена на революция и поводът за нея може да бъде какъвто и да е – глад, стачка или дворцов преврат.
В началото на 1917 г. предупреждението му се сбъдва. При това всичко започва именно на Путиловския завод, по онова време одържавен за военни цели.
На 18 февруари – вследствие на повишаване на цените – работниците искат 50% увеличение на заплатите си. Администрацията отказва. Работниците спират машините. Започват митинги в цеховете на завода. След три дни администрацията прави „локаут”.
40 000 души се оказват на улицата. Това съвпада със създалата се криза с продоволствието.
Започват гладни бунтове. На 21 февруари жени нахлуват във фурни и бакалии, започва бой. Хляб в страната има, но той не стига до столицата. Железопътните линии са затрупани със сняг, който замръзва, вследствие на небивали студове.
Работниците излизат на улицата. Конната и пеша полиция вече не може да сдържи тълпата. Комендантът на Петроград дава заповед да се смаже бунта. На 25 февруари са изпратени с тази цел казашки сотни и пехотни подразделения. Край паметника на Александър III казаците започват да се побратимяват с участниците в многохилядния митинг. В Мариинския театър в това време играят „Маскарад” от Лермонтов в постановка на Майерхолд. Невски проспект и всички улици са изпълнени с радикализирани маси. Войниците напускат казармите, не изпълняват заповедите на офицерите. Някои офицери са арестувани, други – избити. В нощта на 26 срещу 27 февруари, четири дни преди отречението си, Николай II подписва указ за разпускането на Думата.
Кавалерийските части, върнати от фронта за потъпкване на метежа, така и не стигат до столицата. След 27 февруари императорското правителство на практика спира да съществува. Думата, разпусната от царя, се събира на неофициално заседание в Таврическия дворец. То е прекъснато от появата на офицер, втурнал се в залата с думите: „Помогнете. Нахлуват войници. Хората ми са ранени”. Думата взима депутатът Керенски: „Няма време за губене. Тръгвам по полковете”. Той говори решително, по спомени на очевидци – дори презрително. Февруарската революция вече има своя лидер и това е известният парламентарен оратор и адвокат Александър Керенски.
Създава се Временен комитет с неограничени пълномощия. В него влизат депутати от различни фракции и двама социалисти – Керенски и Чхеидзе. Комитетът е гласуван от Думата.
Хаосът в страната е пълен. Никой не ръководи 200 000-ния гарнизон в Петроград. Офицерите ги няма. Към председателя на Думата Родзянко се обръща друг депутат социалист – да се създаде Съвет на работническите и войнишките депутати. Приема се.
Само че така парламентът, тоест Думата, прехвърля ръководството на въоръжените сили в ръцете на паралелна властова структура. За председател на Съвета е назначен Чхеидзе, за заместник – отново Керенски. В Съвета влизат меншевики и есери. Болшевиките отначало игнорират Съвета, но после размислят и влизат в Изпълнителния комитет. Те непрекъснато си менят мнението. Революцията ги сварва неподготвени. Само две седмици преди февруарските събития Ленин говори в Цюрих пред швейцарски работници, заявявайки следното: „Революция в Русия със сигурност ще има, но моето поколение едва ли ще бъде свидетел на тези събития”.
На 28 февруари (по предложение на болшевиките) се разпраща обръщение към всички части на Петроградския гарнизон – да изпратят свои депутати в Съвета. Войниците са две трети от Съвета. Именно те предоставят на болшевиките достъп до казармите и до фронта.
Депутатът Василий Шулгин описва пълното объркване във Временното правителство – никой никого не слуша. Слушат само Александър Керенски, който е изключителен оратор, роден актьор и се зарежда от вълнението на масите.
Мнозина царски министри отиват в Таврическия дворец, за да се крият.
Самият Керенски спасява от линч бившия вътрешен министър Протопопов. Тълпата е готова да го разтерзае. Керенски с властен тон крещи из коридорите: „Не пипайте този човек!” Двамата добре се познават, защото са родом от Симбирск, откъдето впрочем е и Ленин. Ала за разлика от Керенски, Ленин никога не проявява „мекушава солидарност”. Той се вълнува единствено от властта и революцията. Пред стария си приятел Григорий Соломон Ленин заявява: „Русия ще бъде първата държава със социалистическо управление. Но работата изобщо не е до Русия, не ми пука за нея, тя е етапът към световната революция”.
Ала Октомври е още далеч, а Февруари създава огромни проблеми с хаоса в страната. Представителите на Временното правителство и на Думата спят в Таврическия дворец. Там една нощ известният историк проф. Милюков, конституционен демократ (кадет) спори с есерите и меншевиките: възможно ли е войниците да избират офицерите си?
Монархистът Шулгин също не издържа и се нахвърля върху председателя на Съвета на работническите и войнишки депутати Чхеидзе: „Нима смятате, че може да има изборно офицерство?” Чхеидзе с шепот му отговаря: „Само чудо може да ни спаси. Може пък изборното офицерство да е това чудо…”
На 1 март Петроградският съвет на работническите депутати издава заповед: цялата власт в армията преминава в ръцете на войнишките комитети. Войниците вече избират офицерите си.
В това време Думата, между безкрайни разговори и кулоарни караници, сформира Временното правителство. Милюков, седнал на ъгълчето на една маса, прави списък с министрите. Страната е извън контрол, а царското правителство се е разбягало и покрило. Все някой трябва да управлява необятната страна, потопена в световен конфликт.
Недостатък на новите министри е, че властта не е цел на живота им. Троцки презрително ги нарича „буржоа, изплашени за съдбата на културата”. А Ленин – просто „тъпаци”.
Временното правителство се състои от 11 души: 10 либерали и един социалист – Керенски. Председател на правителството е княз Георгий Лвов от древния род на Рюриковичите. Противник на абсолютната монархия, борец за гражданските права на селяните, който вярва в демокрацията и свободата в Русия.
Керенски става министър на правосъдието. С първите си укази освобождава всички политически затворници и моли да ги поздравят от името на Временното правителство. Изпраща бърза телеграма в Сибир – да се освободи от заточение „бабушката на руската революция”, 73-годишната Брешко-Брешковская.
По-късно именно тя настоява пред него да арестува Ленин, защото той е заплаха за руската свобода. Керенски отказва с думите: „Ние сме от един град. Баща ми писа прошение Володя да получи златен медал.”
Обявява се пълна свобода на словото, печата, на стачките и пълна амнистия. Отменени са съсловните, национални и религиозни ограничения. Започва подготовката за свикване на Учредителното събрание.
Все още Временното правителство не е наясно с отречението на императора. Милюков говори за регентство – ще управлява царевичът Алексей под попечителството на чичо си Михаил. Керенски заявява, че в такъв случай подава оставка.
На 3 март научават за отричането от престола на Николай Романов и на сина му Алексей. Керенски и Милюков отиват при великия княз Михаил Александрович. Той казва, че иска да помисли половин час дали да приеме престола. Връща се с отказ от името на династията на Романовите.
Николай Романов се обръща към премиера княз Лвов със следната молба:
- Да му разрешат да се събере със семейството си.
- Да заминат за Мурманск, а оттам в Англия.
- След войната да се заселят в Крим, в Ливадия.
Керенски държи реч пред войниците и матросите: „Руската революция е безкръвна и няма да позволя никой да я помрачи. Лично аз ще отведа Николай Романов в Мурманск, откъдето ще замине за Англия”.
Великобритания се съгласява да приеме императорското семейство, но пътуването се отлага – великите княжни са болни. Левите в Камарата на общините обаче се възмущават и крал Джордж V оттегля поканата си. Изпращат Николай Романов и близките му в Тоболск. Девет месеца след падането на Временното правителство царското семейство ще бъде избито в Екатеринбург. Вече в изгнание, Троцки признава, че това става по указание на Ленин.
* * *
Петроград е неузнаваем в първите дни на революцията. Нищо не функционира, но пък се продава алкохол, забранен от началото на войната. Заведенията са препълнени.
Никой не изхвърля боклука. Звучи „Марсилезата” и се носят възгласи „ура”.
Временното правителство преформулира отношението си към войната. Тя вече е отбранителна и не цели завоюването на чужди земи. Керенски заявява, че Русия не може да предаде съюзниците си. САЩ през месец април също влизат във войната на страната на Антантата и това прави победата почти неизбежна.
Болшевиките обаче получават мандат от Петроградския съвет и се насочват към фронта. Те разлагат армията отвътре с лозунгите: „Хвърляйте оръжието” и „Цялата власт в ръцете на работниците и селяните”.
Немският принц Леополд отправя пропаганден призив за помирение с руснаците. Акцията има пропаганден характер. Немски войници пресичат линията на фронта с бели знамена и руските войници се радват.
Германия на всяка цена иска да изведе Русия от войната. Залага се на радикалните елементи. Правителството на Кайзера се вслушва в съветите на Александър Парвус, международен аферист, който минава и за теоретик на марксизма в руските и немските социалдемократически среди. Негова е идеята за „перманентната революция”, по-късно развита от Троцки. Талантлив финансист и публицист, човек с безспорно лично обаяние, той (срещу добро заплащане) разяснява на немския Генерален щаб кой всъщност е Ленин и защо може да бъде полезен. Най-вече с фикс-идеята си: да се превърне империалистическата война в гражданска. Русия не се вписва особено в схемите на Ленин. Тя е селска страна. Ако Германия я разгроми – още по-добре. Нали тази страна има най-многобройният пролетариат и тъкмо оттук, по Маркс, ще тръгне пролетарската революция.
Запазена е телеграма до кайзер Вилхелм с мнение от Генералния щаб: да се пропуснат руските болшевики, заедно с пропагандни материали, като им се отделят 2 млн. германски марки с тази цел.
Целта на Германия е ясна – да спечели предимство във войната, но тя не съзнава, че подкрепата за болшевиките е опасен бумеранг. Така става възможна и Баварската съветска република, а в тенденция и появата на „разнояйчния близнак” – националсоциализмът.
Парвус има печеливш бизнес с Русия. Там му помага Урицки – бъдещият ръководител на петроградската ЧК и идеолог на масовите екзекуции.
Ленин настоява заедно с него до Русия да пътуват и меншевики, за да не изглеждат болшевиките като „чисти агенти”.
И, второ, вагонът да е екстериториален (затова е „пломбиран”).
Германия се съгласява и с двете условия. И дава 2 млн. марки за „подривни цели”.
На 3 април Ленин пристига в Петроград (това име Санкт Петербург носи от 1914 г., столицата е официално преименувана заради войната с Германия).
Когато пристигат, той казва на Крупска: „Сега ще ни арестуват”.
На запазилите се снимки виждаме доста посрещачи и тълпа от любопитни – искат да видят водача на „болшевиките радикали”. Екстремизмът се носи из въздуха.
Крупска повече се вълнува как да намерят файтон.
Звучи „Марсилезата”. Ленин е недоволен. Иска „Интернационалът”. Дотогава той носи мека шапка. На перона в Петроград слиза с каскет, както го знаем от фотографиите.
Първата му среща е с Чхеидзе – председателят на Съвета на работническите и войнишките депутати.
Чхеидзе заявява: трябва да сплотим редиците си.
Ленин му обръща гръб и започва речта си така: „Граждани войници, матроси. Империалистическата война преминава в гражданска. Да живее Всемирната съветска революция!”
Първото му обръщение към масите е от балкона на двореца на Матилда Кшешинска, (младежката любов на Николай Романов, на която е посветен филмът „Матилда”, вдигнал толкова шум в днешна Русия). Болшевиките са се самонастанили в зданието.
Отначало говорят Зиновиев и Каменев. После Ленин държи реч цели 2 часа. И отново и отново – за прерастването на империалистическата война в гражданска. Заклеймява Петроградския съвет заради сътрудничеството му с Временното правителство. Публиката е шокирана. Дотогава болшевишкият официоз вестник „Правда” изразява подкрепа на Временното правителство. Ленин се завръща като чужденец и радикал, отначало не е разбиран от никого. Цели 17 години не е бил в Русия. Временното правителство го смята за „бита карта”.
Ленинският лозунг „Цялата власт в ръцете на Съветите!” обаче е доста хитър.
Идеята изглежда демократична, а истината е, че щом Съветите станат болшевишки, те ще провеждат решенията на Ленин.
Троцки по това време също се завръща в Русия и всички си спомнят, че той оглавява Петроградския съвет по време на революцията от 1905 г. Той се присъединява към Ленин и също се обявява за „цялата власт в ръцете на Съветите”. Ала Троцки не става член на болшевишката партия. Питат Ленин защо. Той отговаря лаконично: „честолюбие”.
Някога Ленин е твърдял, че готвачката ще може да управлява държавата. Сега забравя за готвачката, мисли само как партията му да обсеби властта.
Ситуацията в Русия е сложна – има два центъра на властта: Временното правителство и Петроградският съвет. Керенски маневрира между двата.
Ленин започва да агитира и в армията, и сред другите слоеве на населението. И то с много пари, с германски пари. Със същите тези пари започва да издава 41 вестника – истинска медийна империя. 27 от тях излизат на руски език, останалите – на грузински, арменски, литовски, латвийски, татарски и т.н. Има специален вестник за жените и друг за войниците. Печатат се огромно количество позиви и листовки.
Така фронтът започва да се разпада, без войната да спира. Навред се води агитация и пропаганда.
Поземлената реформа, замислена от Временното правителство, се проваля. Надъхани, селяните палят именията на помешчиците, избиват ги и разграбват имуществото.
На 3 юни в Таврическия дворец, претъпкан с войници и матроси, започва първият Конгрес на Съветите. Меншевикът Церетели, министър на пощите и съобщенията заявява: „Няма в Русия партия, която да иска властта и да може да каже на останалите – махайте се.”
Ленин скача и произнася знаменитите си думи: „Има такава партия”.
Болшевиките наистина се готвят да вземат властта. Цялата власт.
Керенски му отговаря от трибуната: „Когато ни свалите, ще подготвите място за диктатор.” Ленин се изсмива презрително. За него диктатурата (на пролетариата или лично неговата) не е проблем.
Александър Керенски умира през 1970 г. и има възможност да се убеди в прогнозата си.
Ленин също не е голословен.
На 9 юни болшевиките пускат листовки – хората да излязат на улицата. Председателят на Петроградския съвет Чхеидзе не се поколебава да заяви: „Болшевишкото начинание ще се превърне в кървава баня”.
Всички вече сочат Ленин с пръст, сипят се обвинения, че той готви преврат. И болшевиките отменят демонстрациите. Церетели настоява да се разоръжат болшевиките, те се превратаджии. Намесва се Мартов: невъзможно е да се разоръжи работническата класа.
А на Ленин не му пука за меншевиките – казва, че ще действа, както си реши. И заминава да си отдъхне на дачата на своя приятел Бонч-Бруевич.
На 16 юни Керенски започва настъпление на Югозападния фронт. Иска да покаже, че правителството е силно, а на немците – да разберат, че няма да има сепаративен мир.
Войниците от Петроградския гарнизон не искат да заминат за фронта. Те се разбират по-добре с болшевиките.
На 3 юли в Петроград има масови демонстрации. Ленин го няма, но на улицата действат Троцки, Каменев и Зиновиев. Троцки е виртуозен оратор, говори навсякъде – иска смяна на властта.
Временното правителство излиза от вцепенението си и започва да действа. Подготвя се арестът на Ленин. На 5 юли Ленин казва на Троцки: „Сега ще ни разстрелят. Това е най-подходящият момент.”
Връщат войска от фронта, за да въведе ред в Петроград. Керенски изважда документи, доказващи връзките на болшевиките с германското военно командване. Решават да публикуват във вестниците само част от документите, останалите оставят за съдебния процес.
Тогава се случва най-невероятното. Председателят на правителството княз Лвов сам звъни по вестниците и ги моли да не публикуват документите. Смята, че е твърде рано.
Петроградският съвет също се колебае и забранява публикацията.
Документите излизат само в един вестник – „Живое слово”. Статията излиза и на листовки. Прокуратурата се самосезира, но пък един прокурор се обажда на Бонч-Бруевич с молба да предупреди Ленин.
Ленин не оставя мемоари, но Троцки в спомените си твърди следното: Ленин е взимал пари от германците и е приел да пътува във вагона, уреден му от фелдмаршал Лудендорф, с думите: „А аз ще му се отплатя по своему”. Ленин е човек без морални скрупули или привързаност към отечеството си. Той гледа само и единствено към властта.
На 5 юли сутринта Временното правителство издава заповед за ареста му. Ленин се измъква от редакцията на „Правда” броени минути, преди там да нахлуят юнкерите.
Шансът е на негова страна. Военните завземат двореца на Кшешинска, окупиран от болшевиките. Ленин се крие при приятелка на Крупска и при болшевишки депутат в Думата.
Ордер за неговия арест е издаден и в Петроград, и в Москва. В Москва той е подписан от Андрей Вишински, бъдещ сталински главен обвинител по време на скалъпените процеси над „враговете на народа”. По-късно именно той арестува всички ленински съратници по заповед на Сталин и то тъкмо като „германски шпиони”. Още една гримаса на историята.
Правят обиск у сестрата на Ленин – Ана Елизарова. Интересен е протоколът от обиска. Съседите разказват, че Улянови са хора с пари (за германски пари никой не споменава). Портиерът свидетелства – Ленин е човек заможен, вози се на автомобил и се държи господарски. Откриват банкови сметки на имената на болшевишки лидери, в които са внесени сериозни суми.
На 9 юли Ленин и Зиновиев – неразделни през последните десет години – бягат в Разлив, знаменитата колибка на Ленин в купа сено. В съветската кинематография там Ленин е показван винаги сам, а всъщност са заедно със Зиновиев.
Болшевиките се покриват. Всички смятат, че с тези радикали е свършено.
В колибката Ленин си обръсва брадата, лепи си перука. Зиновиев пък си пуска брада и си бръсне главата. Преструвайки се на машинисти те се прехвърлят в Хелзинки, Финландия. Троцки е арестуван в края на юли.
Керенски се опасява от болшевишки преврат, но повече го е страх от военните, от генерал Корнилов, когото той назначава за командващ армията. Бои се от „бонапартизъм”.
Корнилов отива в Москва, където му устройват грандиозно посрещане. След две седмици той решава да направи преврат. Интересното е, че иска да поеме цялата власт, но пък Керенски да си остане министър на правосъдието.
Корнилов тръгва към Петроград с антиболшевишки лозунги, ала се обявява и за Учредително събрание. Болшевиките готвят преврат през август, тъй че Корнилов иска да ги изпревари. Болшевиките обаче се покриват и Корнилов няма претекст за намеса. Възлагат на атаман Дутов да устрои провокация на Сенния площад, която се проваля.
Корниловският пуч е подарък за болшевиките. От Финландия Ленин изпраща секретно писмо. „Щом народът иска да се бори с Корнилов – ще помогнем. Керенски е слаб, той не защитава революцията. Питерски работници, въоръжавайте се. Извикайте кронщадските матроси. Избийте офицерите, подкрепили Корнилов. Закрийте буржоазните вестници.”
Работниците създават милиция в помощ на правителството. Скоро тя се болшевизира и се превръща в Червена гвардия. Тогава изниква на хоризонта и крайцерът „Аврора”. Матросите отиват при Троцки в затвора. Питат го – да охраняват ли Зимния дворец или да го щурмуват. Троцки ги съветва да изчакат. „Нашето не се губи”, казва той.
В началото на септември Керенски обявява република в Русия. На 2 септември Троцки излиза от затвора. А Ленин губи търпение във Финландия. На 4 септември той пише второ секретно писмо – болшевиките трябва да завземат властта. Членовете на ЦК нищо не предприемат. Решават да унищожат писмото. Ленин заплашва да се обърне направо към улицата.
На 25 септември Троцки оглавява Петроградския свет. И той става болшевишки. Московският съвет – също. На 7 октомври Ленин тайно се качва на парахода и се връща в Петроград. На 10 октомври се провежда конспиративно заседание на ЦК на болшевишката партия. Ленин, без брада и мустаци, изнася едночасов доклад. Иска въстание. Каменев и Зиновиев са против. За първи път те се обявяват срещу Ленин. Смятат, че трябва да се изчака Учредителното събрание и след това да се тръгне към властта.
Ленин се налага. Резолюцията, написана от него с огризка от молив, е приета.
Всички са наясно какво замислят болшевиките. Керенски също го знае. Вестник „Биржневие ведомости” пише, че болшевиките готвят кръвопролитие. Но никой не предприема каквито и да е действия. Властта е парализирана.
Няма кой да защити Керенски. Есерите и меншевиките напускат Смолни.
Троцки пише: „Ние контролирахме Смолни, откъдето започвахме да установяваме контрол над страната”. Под контрола на болшевиките са телеграфът и мостовете на Петроград.
По улиците все още е спокойно. Вечерта в Мариинския театър дават „Борис Годунов”.
Ленин се крие в квартирата на Фофанова и нервничи. Троцки цяла седмица не напуска Смолни. Нощува там, а Фофанова тича със записки от Ленин до Троцки и обратното.
Не дават на Ленин да излиза, нали има заповед за неговия арест. Накрая той не издържа и тръгва към Смолни. Тук съветското кино не лъже. Ленин си превързва бузата с кърпа, все едно, че страда от зъбобол. Стига до Смолни с трамвая, по пътя разговаря с кондукторката. Като разбира, че е с леви убеждения, ѝ говори за революцията.
На слизане от трамвая попада на конен патрул от юнкери. Прави се на пиян. Последен шанс за обрат… Патрулът отминава.
Ленин влиза в Смолни.
В 6 ч. сутринта пада Държавната банка.
В 7 ч. – Телефонната палата.
Правителството е без връзка със страната.
Троцки нарича събитията от 24-25 октомври 1917 г. имено така: „Превратът”.
Керенски търси автомобил, за да отиде при армията. Няма такъв. Взимат машина назаем от американското посолство. В 11 ч. сутринта той отива на фронта с кола, на която се вее американско знаменце. Не бяга в женска рокля. Това е измислица на съветската историография.
Зимният дворец е блокиран чак на 25 октомври вечерта. Охраняват го 3000 офицери и женски батальон. Всички те се оттеглят. Антонов-Овсеенко влиза вечерта и арестува правителството, отвежда го в Петропавловската крепост.
Три дни Зимният дворец е оставен на разграбване. Следва втори щурм – атакуват императорските винени изби. Пияни войници стрелят едни в други.
По спомените на Троцки виното се стича в Нева и оттам войниците го пият с канчета.
В това време Ленин и Троцки разсъждават как да сформират правителство, което хем да държи цялата власт, хем управлението да звучи различно. Ленин твърди, че министрите са гнусна, буржоазна дума. Троцки предлага вместо министри да има народни комисари. Така, в хаоса на изстрелите и винените изпарения, Съветът на народните комисари поема властта.
Подготвя се Всемирна революция. Тя ще трябва да заличи (тоест да избие) цели класи, за да създаде „безкласово общество” в още по-светлото бъдеще.
Краят следва
