Начало Идеи Гледна точка Октомври 1917 (III)
Гледна точка

Октомври 1917 (III)

2446

Най-големият провал на „Великия октомври“ все пак е самият социализъм (комунизмът), т.е. действителните „обществено-икономически отношения“, установени в СССР след „революционното“ отнемане на производителните сили от буржоазните им собственици.

Известно е, че според догмите на марксизма с прекратяването на буржоазната експлоатация на работниците ще се прекрати и всяка „експлоатация на човек от човека“ като наемният дотогава труд (при който пролетариатът е принуден да продава единственото си притежание – „двете си работни ръце“, за да произвежда богатството на купувача им) ще се превърне в свободен, общо-народен труд, организиран планомерно от „цялото общество“ и произвеждащ „за благото на цялото общество“.

Как точно ще се извършва този – вече свободен и общонароден труд, „класиците“ практически не са ни обяснили. Те са били съсредоточени главно върху технологията на революционната „експроприация“ на злата буржоазия. След като насилствено отнеме въпросните „производителни сили“ от частните им собственици – разясняват ни Марк и Енгелс – пролетариатът на първо време ще ги концентрира в ръцете на „революционната“ държава, която – след като съкруши съпротивата на „експлоататорите“, по неизбежност ще отмре като държава, защото … няма да има вече чия експлоатация да охранява и коя „класа“ да държи в подчинение (каквато поначало е същността на държавата като такава). На нейно място следователно, ще се възцари най-сетне истинското човешко „общество“, до този момент било всъщност „антагонистична структура“ на експлоатиращи и експлоатирани и което само ще планира, произвежда и разпределя своята „обща“ собственост.

Та ето: „октомври 1917 г.“ успешно извършва първата част от този марксистки „апокалипсис“. Той завзема политическата власт (чрез „авангарда на работническата класа“ – партията на болшевиките) и със завидна бързина и желязна хватка действително изземва всички възможни „производителни сили“ от дотогавашните им собственици.

На 14 декември 1917 г. се въвежда държавен монопол върху цялата банкова дейност, пак на 14 декември цялата промишленост минава „под работнически контрол“, т. е. под контрола на болшевиките в съветите на работническите, селските и войнишките депутати; две седмици по-късно, на 27 декември всички фабрики се национализират, а на 29 декември се спират всички плащания на лихви и дивиденти, и практически всяко теглене от банкови сметки. Още по-рано, на 28 октомври (т.е. четири дни след преврата) са закрити 10 петроградски вестника, а през следващата седмица още 10 (оказва се, че в „царска Русия“ само в столицата са излизали цели 20 вестника).[1] Оставени са единствено болшевишкият партиен орган „Правда“ и новосъздаденият вестник на болшевишкото правителство („Совнаркома“), „Известия“.

Втората част от „революционната“ промяна обаче най-неочаквано не се получава. „Освободеният“ пролетариат, вместо да зауправлява усвоените „производителни сили“, чисто и просто… престава да работи. Няма кой да му плаща, няма кой да му поръчва, а и той ни най-малко не започва „планомерно“ да си поставя сам производителни задачи „за благото на цялото общество“. Оказва се, че пролетариатът нито желае, нито може да ръководи „експроприираните производителни сили“, чието притежаване от „капиталистите“ вече било спъвало самото им функциониране и „изисквало“ общонародното им присвояване. Обществото след октомври 1917 г., освободено от „антагонизма“ между експлоататори и експлоатирани, оказва се, чисто и просто се разпада в резултат от тази подарена му от болшевиките „свобода“. И ето: последните се виждат принудени („от името на целокупния пролетариат“) да започнат да управляват фабриките, като създават един „Върховен съвет на народното стопанство“ (ВСНХ), състоящ се от партийни чиновници по отрасли. Първото им дело, за да могат изобщо да стартират отново трудовия процес, е да отнемат властта в предприятията от „работническите съвети“, които, да – са могли да ги вземат от техните собственици, но да ги зауправляват вместо тях, въобще не са съумели. [2] Още по-трудно се оказва обаче, като ги отнемат от „съветите“ на работниците, новите партийни чиновници да накарат тези „революционно освободени“ работници да започнат и да работят в тях. Какво се получава? Трудът чрез „наемане“ (проклетият наемен труд) е унищожен, но никой не показва ентусиазъм, а и умение да започне да го упражнява свободно и „общо“. ВСНХ е принуден да създаде профсъюзи, на които – забележително! – работниците биват задължени да стават членове и след това им се „спускат“ (от тяхно, на „победилия пролетариат“ име) задължителни норми за производителност. Неизпълнението им (а и всякаква въобще форма на „недисциплинираност“) се наказва било с „изключване от профсъюза“ – т.е. от „победилата класа“ (водещо до лишаване от „трудова книжка“ и съответно от хранителни дажби), било с принудително въдворяване в трудови лагери. На мястото, сиреч, на буржоазния „наемен труд“, на който работникът все пак се е наемал – т.е. сам и срещу определено, нека да е било и мизерно заплащане, се е възцарил – о, изненада – принудителният и рекетиран труд.

По-нататък: оправдавайки се с бушуващата в съветска Русия „гражданска война“, от началото на 1919 г. партията на „победилия пролетариат“ се принуждава да въведе т.нар. „всеобща трудова повинност“. Сиреч, работниците, „освободили се“ от наемничеството, по същество тутакси биват (военно) мобилизирани, за да работят. Стават – с две думи – редници на собствената си власт.

Доколкото обаче и тази „мобилизация“ далеч не дава нужните резултати (мобилизираната „победила класа“ нито работи ефективно, нито някой ефективно може да организира труда ѝ), още от същата тази 1919 г. се откриват първите „трудови (по-късно и вече в Хитлерова Германия ги наричат „концентрационни“) лагери“. Тоест мобилизираният труд се допълва все по-осезателно и от санкционирания (наказателния) труд. И той далеч не е „санкция“ само за „несложилата оръжие“ победена буржоазия, но също и за цял ред „недисциплинирани работници“, „нетрудови елементи“ (т.е. дотогавашната интелигенция), „хулигани“ (под която рубрика може да попадне практически всеки), свещеници и т.н. След края на „гражданската война“ дори едно цяло подразделение на Червената армия – т.нар. „Уралска армия“, е преобразувано в „Първа трудова армия“, т. е. принудено е да работи без всякакъв договор и срок, на безсрочни военни начала в района около Урал, където впоследствие на семействата на „трудово-армейците“ е великодушно разрешено да се преселят. Всички заедно никога не се завръщат по старите си домове.[3]

Към военно-мобилизирания труд, най-неочаквано и въпреки всеки Маркс наследил опразнения „наемен труд“, властта се държи наистина по нормите на военните времена. Така например, с постановление на Совнаркома от 15 февруари 1919 г. е разпоредено на органите на ЧК да взимат за заложници хора от онези селски местности, в които зимното разчистване на снега от жп-линиите не се извършва достатъчно удовлетворително. Разпоредено е те да бъдат и разстрелвани, ако местните „трудещи се“ не извършват своя труд по подобаващия начин.[4] Както се вижда, „освободилият се“ от буржоазната „експлоатация“ труд е започнал да се извършва от „победилия пролетариат“ с такава „съзнателност“ и ентусиазъм, че е станала необходима заплахата от дулата на пушките, за да бъде той въобще упражняван. Какво по-силно опровержение за имащото да се случи според марксизма с обществото и труда след революционното съкрушаване на „буржоазните общество-икономически отношения“ от тази дилема: труд или разстрел!

В съветска Русия обаче много по-тежък в сравнение с промишления е проблемът със селскостопанския труд (пак припомням, че към 1917 г. 9/10 от населението в империята е селско). За да осигури подкрепата на тази маса – подавляваща част от руската армия по фронтовете на Първата световна война – Ленин, както е известно, я насърчава да дезертира, да се завърне по родните си места и да заграби земята от задругите и помешчиците. Би могло да се каже дори, че основен фактор за успешното овладяване на държавното кормило от болшевиките е именно този Ленинов лозунг („земята на онези, които я обработват“, „мир, хляб, земя“).

И действително веднага след 1917 г. общо 86% от земеделската земя в Русия е заграбена от дезертиралите (и осигурили победата на Ленин) войници-селяни. Само че произведеното от тази земя селяните оттук насетне желаят да продават, т.е. желаят да влязат в реални икономически отношения с града, който междувременно „експроприиралите експроприаторите“ болшевики са разсипали. А градът (и властта) просто няма с какво да купува храните си от селото. Ето защо тутакси след като установява „народната власт“, Ленин повежда нова (а всъщност старата – военновременната) политика по отношение на селото – насилственото изземване на продукцията от самооземлилите се. През януари 1919 г. Совнаркомът разпорежда т.нар. „продразверстка“ (безвъзмездни продоволствени доставки за държавата), които практически трябва да изземат почти всичко произведено на село. С тази цел в селата се инсталират две „армии“ – въоръжени „работнически групи“ (сиреч изпращани от града лумпени) и местни „бедни селяни“ (т.е. такива, които поради своята непредприемчивост и битова развала не са съумели да се възползват дори от предходната Ленинова „благословия“ да заграбват „помешчическата земя“). Те именно трябва да се преборят с „кулаците“, обвинени, че умишлено искат да саботират съветската власт, като уморят „работническата ѝ класа“ от глад.

Разбира се, действията на „разкулачващите“ водят до масови селски бунтове, които от своя страна предизвикват още по-масови и жестоки репресии. Така например е смазано въстанието в Тамбовска област. След като участвалите в него мъже са се разбягали в горите наоколо, съветската власт разпорежда откриването на лагери за жените и децата им и поставя ултиматум – до три седмици мъжете трябва да се завърнат (за да бъдат разстреляни). В противен случай разстреляни ще бъдат техните семейства.

Както се вижда, и в тази сфера от „народното стопанство“ на мястото на стария буржоазен труд се установява военизираният, мобилизираният труд, продукцията от който се присвоява от държавата „на цялото общество“, тъй както по време на война се присвояват селскостопанските машини и добитъкът. Комунистическото „общонародно“ притежаване и управляване на средствата за производство, което с „желязна необходимост“ трябвало да дойде на мястото на частното им „буржоазно“ притежаване и управляване, се оказва утопия, нещо, което не може да се въплъти от „обективната“ действителност. Ето защо, повтарям, опразненият наемен (у буржоазията) труд, в резултат от „октомврийската революция“ се превръща бързо и за дълго във военно мобилизиран (от държавата) труд – в труд, за който не си свободен дори да се „наемеш“, да сключиш свободен (частен) договор, но на който държавната власт те въдворява, при каквито условия тя пожелае и за колкото време тя пожелае. А това е труд, много по-близък до крепостническия и следователно доста по-архаичен от наемния.

Нека подчертаем, че описаната дотук реалност на новите „обществени отношения“ съвсем не е присъща само на първите години от т.нар. „военен комунизъм“ (уж наложил се поради състоянието на неприключена „гражданска война“). Всъщност през всичките седем десетилетия на комунистическия режим в Русия, трудът в тази страна (а след това и в завладените от СССР източноевропейски страни) бе по същество мобилизиран труд. Той бе не свободна инициатива на трудещия се, не предмет на договаряне със собственика на „производителните сили“, а повинност към държавата, за чието неизпълнение тя наказваше за „тунеядство“. Освен това трябва специално да се отбележи, че след края на т.нар. „военен комунизъм“ и по-специално в СССР делът на „санкционирания“ (на „наказания“) труд, т.е. на този в „трудовите“ (концентрационните) лагери не просто не намалява, а експоненциално нараства. На всички онези, които ще ми възразят, че в резултат на „великия октомври“ Русия се е превърнала в развита индустриална страна с изградена инфраструктура (което всъщност е далеч от истината) ще припомня нещо, което съм писал и друг път. Огромната част от изграденото – особено в азиатската част на СССР, е дело на каторжници (т.е. даже не на „пролетарии“, а на роби). Ето данните (приведох ги в един свой текст в Портала от 17.08.2015 г.): От робския труд на жителите на „архипелага ГУЛАГ” в Сибир са построени:
– Втората Сибирска ж.п. линия (1933-1935 г.), дължина около 4 000 км (!);
– ж.п. линията Тайшет-Лена, представляваща началото на Байкало-Амурската магистрала (БАМ);
– ж.п. линията Комсомолск-на-Амур – Совгаван;
– ж.п. линията на остров Сахалин;
– практически от „зекове” са построени сибирските градове: Комсомолск-на-Амур, Совгаван, Магадан, Норилск и Дудинка;
– целият „Далстрой”;
– петролопроводът Сахалин-материка;
– от „зекове” е обслужван десетилетия наред (включително в решаващите години на „Великата отечествена”), рудодобивът в Джезказган, в Южен Сибир, в Бурят-Монголия;
– извършван е добивът на злато по р. Колима, на Чукотския полуостров и в Якутия;
– практически целият дърводобив в Русия за нейните вътрешни нужди и за износ в продължение на половин век е осъществяван от нейните „заключенные”;
– прокарани са (само с триони и лостове) повечето от пътищата в тайгата.[5]
Излиза следователно, че докато в „капиталистическия“ Запад работническата „класа“ е продължила да продава своята работна сила (и вместо да обеднява – „относително и абсолютно“ по Маркс – да забогатява до превръщането си в средна трудова класа), в страната на освободилия се пролетариат огромна част от работната му сила чисто и просто е бивала арестувана от държавата за по 10, 15 или 20 години и „свободна“ от всяко заплащане, здравна и социална грижа е произвеждала за болшевиките нейните магистрали, жп-линии, мини, сибирски градове и добивни предприятия. „Освободилата“ от наемния труд своето население комунистическа държава го е „освободила“ и от всякаква трудова самостоятелност, присвоила го е с безапелационността, с която се присвоява домашния добитък. И да, вършила е това „присвояване“ с дяволска „планомерност“ и „съзнателност“. Не просто – ще повторя – защото е била зла, а всъщност… защото и не е имала друг изход. Оказало се е, въпреки марксизма, че отнемането на „производителните сили“ от „буржоазната класа“ не води до присвояването им от „цялото общество“ и до „свободното“ им, общонародно експлоатиране, а до… изоставянето им, принуждаващо „революционерите“ да закрепостят обществото към тях, за да не загине то от утопиите им.

А комунистически-крепостното общество в края на краищата не можеше да не бъде победено от по-развитото – от буржоазно-наемното (и това вече си е съвсем по Маркс).

___________________________________

[1] Matthews, Mervyn, editor. Soviet Government: A Selection of Official Documents on Internal Policy. First Edition edition, Jonathan Cape Ltd, 1974.
[2] Пол Джонсън, Съвременността. Светът от 20-те до 90-те, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 80-82.
[3] Пол Джонсън, цит. съч., стр. 82.
[4] Декреты советской власти, т. 4, Госполитиздат, 1968.
[5] Ал. Солженицин, Архипелаг ГУЛАГ, т. 2, София, Communitas, 2015 г., стр. 605-608.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора