Начало Книги Изборът Олив Китридж отново
Изборът

Олив Китридж отново

Елизабет Страут
16.05.2023
3165

Продължението на отличения с Пулицър роман „Олив Китридж“ излиза след големия успех на първата книга, която HBO претвори в минисериал, получил осем награди Еми. Публикуваме откъс от него

Американската писателка ни връща в измисленото крайбрежно градче Кросби, щата Мейн. Героинята и в новите тринайсет истории отново е пенсионираната учителка по математика, като в някои от тях тя е главно действащо лице, а в други се появява съвсем за кратко.

Макар че първият роман за незабравимата и противоречива героиня – колкото безцеремонна и язвителна, толкова и състрадателна и уязвима, имаше милиони читатели, Страут споделя, че не е смятала да пише продължение. Олив обаче буквално я принудила да го направи. „Преди няколко години бях в Осло и докато седях в едно кафене, преглеждайки имейлите си, изведнъж Олив просто се появи пред очите ми. Беше по-възрастна, слезе от колата, подпирайки се на бастуна си, и се запъти към кафенето… Толкова ясно я видях, че просто не можех да я пренебрегна – точно както първия път. Помислих си: „Трябва да запиша това“.

С фин психологизъм и изключителна емпатия авторката изгражда персонажи, толкова автентични и комплексни, че всеки от тях заслужава отделен роман. Умението ѝ да пише измамно просто за дълбочината на човешките драми е всепризнато. Тези семпли наглед, но всъщност многопластови истории за обикновени хора с необикновена издръжливост събират в себе си цялата почуда и тревога от живота. Пораждат размисли за това какво ни формира, какво ни свързва и какво ни разделя. Разкриват как животът ни сломява и ни прави своя жертва, но и как най-неочаквано ни предоставя шанс за спасение и изкупление.

Елизабет Страут (1956) е родена в Портланд, Мейн. Завършва английска литература и право. Авторка е на девет романа. През 2009 г. е удостоена с Пулицър за книгата „Олив Китридж“, която „Кръг“ издаде в превод на български. 

„Олив Китридж отново“, Елизабет Страут, превод Диляна Георгиева, художествено оформление Мила Янева-Табакова, издателство „Кръг“, 2023 г.

Денят беше много светъл и слънчев – от вче­рашните облаци нямаше и следа, а ослепител­ните лъчи нахлуваха в къщата. През големите прозорци на всекидневната заливът блестеше, а рачешките капани се клатушкаха леко; една рибарска лодка плаваше във водата; дървета­та покрай залива образуваха права редица. Беше взето решение всички да отидат до щатския парк „Рийд“, където да погледат прибоя.
– Децата всъщност не са виждали океана – отбеляза Кристофър. – Истинския океан. Познават жалкото подобие, което стига до Ню Йорк. Иска ми се да зърнат мейнското крайбре­жие. Знам, че и оттук има хубава гледка – той кимна към прозореца, през който проблясваше заливът, – но ми се ще да видят повече.
– Добре тогава, да вървим – рече Олив.
– Ще трябва да използваме двете коли.
– Тогава ще използваме двете коли.
Олив се изправи и изхвърли недоядената от Тиодор филийка в боклука. През целия си живот никога не бе позволявала на Кристофър да пи­лее така храната, но какво я беше грижа? Нека малкото зверче да хаби каквото си ще.
Когато излязоха навън, Олив се изненада от въпроса на Кристофър:
– Мамо, кога си си взела субару?
Имаше чувството, че не го казва любезно. Вчера колата беше в гаража, а днес я беше изка­рала само за да отиде до магазина.
– О, трябваше да си взема нова кола и си по­мислих, че след като съм старица, която се оп­равя сама, по-добре да имам кола за сняг. – Не можеше да повярва, че го изрече. Не беше исти­на. Току-що излъга сина си. Всъщност колата беше на Джак. Когато трябваше да се сменят накладките на хондата ù, той каза: „Олив, взе­ми моето субару. Двама сме, а имаме три коли, нелепо е, така че вземи субаруто, а аз ще си ка­рам спортната кола, защото си я обичам“.
– Не мога да повярвам, че си си взела субару – повтори синът ù, а тя отвърна:
– Е, направих го и толкова.
Олив не можеше да се начуди колко време им отне да се приготвят. Кристофър и Ан тряб­ваше да се усамотят в далечния край на алея­та, за да поговорят. Олив си извади очилата и ги сложи. Синът ù се върна и заяви:
– Тиодор, ти отиваш с майка си. Хенри, тво­ята седалка ще сложим в колата на баба ти.
Така че Олив зачака, мръзнейки в палтото си въпреки яркото слънце, докато Кристо­фър извади седалката и я постави в нейната кола. Чу го да ругае, че предпазният колан не работи.
– Крис, това е кола на старо – обясни тя.
Когато най-сетне измъкна главата си, си­нът ù заяви, че са готови.
– Ти карай – рече му тя и той така и направи.

*
Ан седеше на една скала с изглед към океана, макар че камъкът навярно беше много студен – беше обрулен от вятъра и не беше влажен, но със сигурност беше студен, – докато Кристо­фър тичаше напред-назад по плажа с децата. Олив ги наблюдаваше от края на паркинга, за­гърнала плътно палтото си. След няколко ми­нути се приближи до Ан, която вдигна поглед към нея, докато бебето спеше в обятията ù:
– Здравей, Олив.
Олив не беше сигурна какво да направи. Ска­лите бяха широки, но тя нямаше да успее да седне върху тях. Затова остана права.
– Ан, как е майка ти? – рече накрая.
Снаха ù отвърна нещо, което вятърът заг­луши.
– Какво? – попита Олив.
– Казах, че е мъртва! – изкрещя Ан, обръщай­ки глава към нея.
– Умряла е? – извика ù Олив в отговор. – Кога?
– Преди няколко месеца – провикна се Ан, надвиквайки вятъра.
Известно време Олив просто стоеше на едно място. Нямаше представа какво да сто­ри. Но после реши да опита да се настани до Ан, така че се наведе, внимателно постави ръце на скалата и в крайна сметка седна.
– Значи е умряла точно преди Натали да се роди? – попита.
Ан кимна.
– Дяволска работа! – възкликна Олив.
– Благодаря.
И Олив си даде сметка, че това високо не­познато момиче, което всъщност бе жена на средна възраст, скърбеше.
– Внезапно ли се случи? – попита Олив.
– Предполагам – присви очи към водата Ан. – Просто тя въобще не се грижеше за себе си, раз­бираш ли? Така че никак не беше изненадващо, че получи инфаркт. – Замълча за миг, а после се обърна да погледне Олив. – Само че аз се изнена­дах. Все още съм изненадана.
– Естествено, че си – кимна Олив, а след миг додаде: – Струва ми се, че винаги е изненадва­що. Даже и да чезнат с месеци, в крайна сметка си отиват. Ужасна работа.
– Помниш ли онази песен, струва ми се, че беше спиричуъл – „Понякога се чувствам като дете без майка“?
– „Толкова далече от дома“ – довърши Олив.
– Да, точно тази – отвърна Ан и додаде: – Само че аз винаги съм се чувствала така. И сега съм точно това.
Олив обмисли думите ù.
– Много съжалявам – рече, а после попита: – Къде живееше тя, когато умря?
– Близо до Синсинати, където е живяла вина­ги. Там отраснах и аз.
Олив кимна. С крайчеца на окото си загледа това момиче – тази жена – и се зачуди: „Ан, коя си ти?“. Знаеше, че снаха ù има брат някъде, но каква ли беше неговата история? Не пом­неше, сещаше се единствено, че не поддържат връзка, той дали не вземаше наркотици? Май да. Олив знаеше, че майката е била пияница. А бащата се беше развел с нея преди години и от­давна вече беше мъртъв.
– Ама че ужасна история – повтори Олив.
– Благодаря.
Ан се изправи – със забележителна лекота, предвид че държеше бебето, – и се отдалечи. Тръгна си просто така! На Олив ù трябваше доста време да стане, наложи се първо да се повдигне на една ръка и да се претърколи леко, за да намести крака си стабилно.
– О, мили боже! – възкликна тя. Когато се върна в колата, едва дишаше.

*
– Крис, защо не ми каза, че майката на Ан е починала? – попита Олив на връщане.
Той изсумтя и сви рамене.
– Как може да не ми съобщиш подобно нещо?
През прозореца се виждаха все така голите дървета, чиито мрачни върхове пронизваха небето. Минаха покрай поле, което изглежда­ше подгизнало и сиво на места, изобличено от яркото слънце.
– О, майка ù беше ненормална. Няма значе­ние.
Хенри се разпя на задната седалка:
– Бау-бау. Влак, самолет! Тате, мама!
Олив се обърна да го погледне и той ù се усмихна.
– Просто пее всички думи, които знае – обяс­ни Кристофър. – Харесва му.
– Не разбирам – продължи Олив, след като помаха на малкия Хенри. – Просто не разби­рам, Кристофър. Тя ми е снаха и аз бих искала да знам какво става в живота ù.
Синът ù ù хвърли бърз поглед, а после пак се обърна към пътя; беше провесил едната си ръка на кормилото.
– Нямах представа, че те е грижа – отвърна и пак я погледна. – Какво?
– Защо… – поде Олив.
– Току-що ти казах защо.
Олив кимна. Въпросът, който не зададе, беше: „Защо се ожени за тази жена?“.

*
Мина нощта, а после и следващият ден и на­края дойде последната им вечер заедно. Олив беше невероятно изморена. Децата, с изклю­чение на малкия Хенри, въобще не ù проговори­ха. Само че я зяпаха – все по-дръзко, както ù се струваше, – защото, когато и да ги погледне­ше, те я наблюдаваха и вместо да сведат очи като в началото, просто продължаваха да се взират в нея – Тиодор с огромните си сини очи, а Анабел със своите малки и тъмни. Невъобра­зими деца.

Те най-сетне си легнаха в кабинета и Олив се­деше с Кристофър, Ан и бебето, докато малки­ят Хенри – какво добро момче! – спеше на гор­ния етаж. Олив вече свикваше с извадената за кърмене гърда – не ù харесваше, но свикваше. И ù беше жал за Ан, която сякаш се беше смалила в скръбта си. Затова ù заговори любезно и тя сякаш също даде най-доброто от себе си.
– Анабел искаше гумени ботуши за пътува­нето ни до Мейн. Колко сладко! – отбеляза Ан. А Олив, която не можа да измисли какво да от­върне, кимна. Накрая Ан се качи горе с бебето и когато Олив остана сама със сина си, осъзна, че моментът е настъпил.
– Кристофър – насили се да го погледне тя, макар той да беше свел поглед в краката си. – Ще се омъжвам.
Сякаш мина цяла вечност, преди той да я погледне и да каже с половинчата усмивка:
– Чакай. Какво каза?
– Казах, че ще се омъжвам. За Джак Кенисън.
Тя видя как цветът на лицето му изчезва и то несъмнено пребледнява. Той огледа стаята за миг, а после се обърна към нея:
– Кой, по дяволите, е Джак Кенисън?
– Загуби жена си преди известно време. Крис, споменавала съм ти за него по телефона.
Имаше чувството, че гори – сякаш кръвта, която се беше оттекла от лицето на сина ù, се бе вляла в нейното.
Той я гледаше с толкова искрено удивление, че ù се прииска да си вземе думите обратно, само да можеше.
– Ще се омъжваш? – сега гласът му беше тих и още по-недоловимо додаде: – Мамо. Ще се омъжваш?
– Да, Крис – кимна тя.
Той не спираше да клати глава – леко и бавно.
– Не разбирам. Не схващам, мамо. Защо ще се омъжваш?
– Защото сме двама самотни старци, кои­то искат да бъдат заедно.
– Тогава бъдете заедно! Но защо да се жени­те? Мамо?
– Крис, какво значение има?
Той се приведе напред и с почти заплашите­лен тон попита:
– Ако няма значение, тогава защо ще го правиш?
– Имах предвид за теб. Какво значение има за теб? – Но колкото и ужасно да беше, извед­нъж я загризаха съмнения. Защо всъщност се омъжваше за Джак? Какво значение имаше наис­тина?
– Покани ни тук само за да ни го съобщиш, нали? Не мога да повярвам.
– Поканих ви, защото исках да те видя. Не съм те виждала от погребението на баща ти.
Кристофър я погледна.
– Покани ни, за да ни кажеш, че ще се омъж­ваш. Мамка му, не мога да повярвам. – Замълча за миг и додаде: – Никога досега не си ни канила.
– Крис, не беше нужно. Ти си ми син. Това е твоят дом.
Цветът на лицето му се възвърна.
– Това не е моят дом – огледа се той. – Гос­поди – поклати бавно глава. – Господи – изпра­ви се. – Затова ми изглеждаше толкова различ­но. Ще се изнасяш. В неговия дом ли ще живе­еш? Естествено. А този ще продадеш ли? По дяволите, мамо. – Погледна я пак. – Кога ще се омъжваш?
– Скоро.
– Ще има ли сватба?
– Не, ще отидем в общината.
– Лека нощ – тръгна към стълбите той.
– Крис!
Синът ù се обърна и тя се изправи.
– Думите ти са неуместни. На погребение­то на баща си каза, че той никога не е ругал.
Кристофър я зяпна.
– Мамо, убиваш ме.
– Е, утре сутринта Джак ще дойде да се за­познаете, преди да си тръгнете – ядоса се тя изведнъж. – Лека нощ.
Почти веднага Олив чу Кристофър и Ан да разговарят. Не разбираше какво си казват, тъй като седеше във всекидневната, но гласовете им се долавяха осезаемо. Най-сетне се изправи и съвсем бавно и тихо се приближи до стълбите.
– Крис, знаеш, че винаги е била нарцистична.
– Да, но… господи – отвърна той и додаде още нещо, ала Олив се обърна и също толкова бавно и тихо се върна в креслото си във всеки­дневната.
По-късно, когато се прибра в стаята си, се замисли над думата „нарцистичен“, чието зна­чение знаеше от обща култура, но дали наис­тина го разбираше? Провери думата в речника на компютъра си. „Себелюбие“, пишеше там, а после и „личностно разстройство“. След това изключи компютъра. Не разбираше, наистина не схващаше. Себелюбие? Та Олив въобще не се обичаше! Личностно разстройство? Предвид разнообразната и пъстра палитра на човеш­ките емоции, защо нещо ще е личностно раз­стройство? И на кого въобще му беше хрумнал подобен термин? На хора като смахнатия пси­хотерапевт, когото Ан и Кристофър посеща­ваха преди няколко години в Ню Йорк. Е, този психотерапевт имаше личностно разстрой­ство, той беше ненормален.

Легна си, макар да не очакваше да заспи, и така и стана. От чекмеджето на нощното си шкафче извади малкия транзистор, който си беше пускала, докато спеше – или се опитва­ше – през толкова нощи от скорошния си жи­вот, и сега също го включи и го притисна до ухото си, както лежеше. Цяла нощ просто гле­да в мрака, обръщайки се едва няколко пъти. Взираше се в червения дигитален часовник и стискаше малкото си радио, но чуваше всяка изречена дума и така разбра, че даже и за миг не се е унесла.

На съмване стана, облече се и слезе долу. Сло­жи на масата три купички със зърнена закуска и мляко. Когато хвърли един поглед към огле­далцето до вратата, забеляза, че очите ù са за­червени като на затворник.
– Здравей, мамо – рече Кристофър на влиза­не в кухнята. – Той кога ще дойде? Защото ни чака дълъг път.
– Ще му се обадя веднага – отвърна тя и така и стори. – Джак, здравей, можеш ли да дойдеш веднага? Чака ги дълъг път и искат да се приготвят. Чудесно. До скоро. – Затвори телефона.
– О, деца, вижте какво е направила баба – появи се Ан с бебето на ръце. – Извадила ви е зърнената закуска. – Олив забеляза, че Анабел и Тиодор не я погледнаха, а само седнаха заедно на един стол и започнаха да ядат закуската си. Мляскаха ужасно. Малкият Хенри удари силно с лъжицата си по масата, а после се усмихна на Олив, докато във въздуха хвърчаха мляко и зър­нена закуска. – Хенри – измърмори Ан.
– Самолет! – отвърна детето, взе лъжица­та и почна да я движи във въздуха…

Елизабет Страут
16.05.2023

Свързани статии