0
975

Олив Китридж

Кадър от едноименния сериал

Откъс от романа, носител на наградата Пулицър, издаден от „Кръг“, преводът е на Анелия Данилова 

Американската писателка създава сложен и многопластов портрет на човешките взаимоотношения в тринайсет разказа, между които свързващото звено е героинята Олив Китридж. Около нея се завъртат съдбите на останалите персонажи, а образът ѝ оставя ярък отпечатък в сърцето на всеки от тях.

Олив Китридж – понякога строга, понякога сприхава и безпардонна – е пенсионирана учителка по математика, която предизвиква страхопочитание сред жителите на малкото крайбражно градче Кросби. Но зад едрата осанка на сурова и груба жена се крие ненатрапчивата чувствителност на човек, опознал тъмните сенки на болката. Докато съгражданите ѝ се борят със своите проблеми, тя често се оказва въвлечена в тях и с безпощадната си честност не се страхува да назовава нещата с истинските им имена.

Елизабет Страут е родена през 1956 г. в Портланд, Мейн. Завършва английска литература и право. Авторка на седем книги. През 2009 г. тя печели Пулицър за „Олив Китридж“, а през 2014 г. HBO продуцира минисериал от четири части, заснет по книгата. В сложния образ на Олив се превъплъщава носителката на три Оскара за главна женска роля Франсис Макдорманд; в продукцията участват още Ричард Дженкинс и Бил Мъри. Сериалът печели осем награди Еми. 

„Олив Китридж“, Елизабет Страут, превод Анелия Данилова, корица Мила Янева-Табакова, изд. „Кръг“, 2021 г.

АПТЕКАТА

От дълги години Хенри Китридж работеше като аптекар в съседния град и всяка сутрин шофираше по заснежени или мокри пътища, или по парещата настилка на лятото, когато дивите малини пускат новите си издънки из шубраците в покрайнините на града, преди да завие по по-широкия път към аптеката. Вече е в пенсия, но продължава да се буди рано и да си спомня как сутрините бяха любимата му част от деня – сякаш целият свят беше неговата по­тайност: гумите на колата тихичко тътне­ха под него, слънчевите лъчи бавно пробиваха ранната утринна мъгла, отдясно бързо прели­таха гледки от залива, после високите и тън­ки борове, а прозорецът му почти винаги беше свален наполовина, защото обожаваше мириз­мата на иглолистните дървета и на тежкия солен въздух, а през зимата – на студа.

Аптеката представляваше малка двуетаж­на сграда, залепена за съседната постройка, в която поотделно се помещаваха железарски магазин и малка бакалница. Всяка сутрин Хенри паркираше отзад до големите метални кон­тейнери за боклук, после влизаше през задната врата на аптеката, светваше лампите и усилваше термостата или пък, ако беше лято, пус­каше вентилаторите. Отваряше сейфа и сла­гаше парите в касата, отключваше входната врата, измиваше си ръцете и обличаше бялата престилка. Ритуалът му носеше удоволствие, сякаш старият магазин – с рафтовете, пълни с пасти за зъби, витамини, козметика, аксесоари за коса, дори с шивашки игли и поздравителни картички, както и с термофори от червена гума и иригатори – беше стабилна и завърше­на личност. И всяка неприятност у дома, без­покойството от това, че жена му често ста­ваше от леглото и обикаляше из къщата по тъмна доба – всичко това избледняваше като далечен хоризонт, докато се разхождаше из за­щитената територия на аптеката си. Заста­нал зад щанда при чекмеджетата и редиците от хапчета, Хенри беше весел, когато телефо­нът започваше да звъни, когато госпожа Мери­ман идваше да вземе лекарството си за високо кръвно или старият Клиф Мот пристигаше за своя дигиталис, когато приготвяше валиума за Рейчъл Джоунс, чийто съпруг избяга вечерта, в която се роди детето им. Беше добър слуша­тел по природа и много пъти през седмицата му се случваше да възкликва: „Боже мой, ужасно съжалявам да го чуя!“ или: „Леле, какво нещо!“.

Дълбоко в себе си той страдаше от безмълв­ната тревога на човек, който на два пъти в детството си бе виждал иначе строгата си майка да изпада в нервен срив. Затова, ако ня­кой клиент случайно се разстроеше заради ви­соката цена или се раздразнеше от качеството на бинта или на студените компреси, Хенри правеше всичко възможно набързо да поправи нещата. Госпожа Грейнджър работеше за него от дълги години; съпругът ѝ ловеше омари, а тя сякаш носеше със себе си хладния бриз на откри­тите води и нямаше особено желание да угажда на всеки взискателен купувач. Хенри трябваше да надава ухо, докато изпълняваше рецептите, за да е сигурен, че тя не отхвърля нечие оплак­ване на касата. Неведнъж подобно усещане из­питваше и със съпругата си Олив, когато сле­деше да не би да се отнася твърде строго със сина им Кристофър заради някое домашно или несвършено задължение; същото чувство как вниманието му се разпръсква в стремежа му всички да са доволни. Щом дочуеше рязка нотка в гласа на госпожа Грейнджър, излизаше от мяс­тото си отзад и отиваше в средата на магази­на, за да разговаря лично с клиента. Иначе гос­пожа Грейнджър вършеше работата си добре. Хенри оценяваше факта, че не е бъбрива, воде­ше прекрасно инвентара и почти никога не от­състваше по болест. Това, че една нощ тя почи­на в съня си, го изуми и го остави със смътното чувство за отговорност, сякаш, работейки от години рамо до рамо с нея, беше пропуснал про­явлението на някакъв симптом, който, докато е боравел със своите хапчета, сиропи и сприн­цовки, е можел да излекува.
– Като мишка – отбеляза жена му, след като нае новото момиче. – Точно като мишка из­глежда.
Дениз Тибодьо имаше закръглени бузи и мал­ки очички, които надничаха иззад кафявите рамки на очилата ѝ.
– Но е приятна мишка – възрази Хенри. – Симпатична е.
– Няма как човек да е симпатичен, ако не може да стои изправен – отвърна Олив. Вярно беше, че тесните рамене на Дениз бяха все при­ведени напред, сякаш се извиняваха за нещо. Тя беше на двайсет и две, току-що завършила дър­жавния университет във Върмонт. Съпругът ѝ също се казваше Хенри и когато Хенри Китридж за първи път се запозна с Хенри Тибодьо, беше впечатлен от нещо у него, което изтъл­кува като несмутимо превъзходство. Млади­ят мъж беше енергичен, с крепко излъчване и огън в очите, който сякаш придаваше мъжде­ливо великолепие на почтеното му обикнове­но лице. Той беше водопроводчик и работеше в частната фирма на чичо си. Двамата с Дениз бяха женени от една година.
– Не ми допада тази идея – отвърна Олив, когато той предложи да поканят младата двойка на вечеря. Хенри не настоя. По това време синът му, който все още не беше проя­вил физическите белези на съзряването, извед­нъж стана напрегнат и мрачен и настроения­та му сякаш пръскаха отрова във въздуха, пък и Олив му се струваше не по-малко променена и променлива от Кристофър, като двамата започваха да се карат внезапно и ожесточено и също тъй внезапно потъваха в безмълвна ин­тимност, в която Хенри, съвсем объркан и изу­мен, се оказваше напълно излишен.
Но в края на един летен ден, докато стоеше на паркинга отзад и разговаряше с Дениз и Хенри Тибодьо, а слънцето се скриваше зад смър­човете, Хенри Китридж изпита такъв невъобразим копнеж по компанията на тази млада двойка, която го гледаше със стеснителен, но буден интерес, следеше разказа за собствени­те му университетски години преди толкова време, че непредвидено изтърси:
– Е, да ви кажа, двамата с Олив ще се радваме много, ако скоро дойдете у нас на вечеря.
После потегли към къщи покрай високите дървета, покрай изгледа към залива и си помисли как младите Тибодьо сега карат в обратна­та посока към фургона си в периферията на града. Представи си дома им – уютен и разтре­бен, защото Дениз имаше домакински навици, и ги видя как споделят разказите си за измина­лия ден. Дениз може би ще каже: „С шефа ми се работи лесно“, а Хенри може да потвърди: „О, да, харесвам го много“.

Той паркира на алеята пред дома си, която всъщност бе по-скоро малка морава на върха на склона, и забеляза Олив в градината.
– Здравей, Олив – поздрави я и тръгна към нея. Щеше му се да я прегърне, но от нея сякаш лъхаше мрак, сякаш там стоеше някакъв познат, от когото не можеше да се отърве. Каза є, че семейство Тибодьо ще дойдат на вечеря.
– Така е възпитано – добави.
Олив избърса потта от горната си устна и се обърна, за да отскубне стрък пресен лук.
– Е, значи толкова по въпроса, господин пре­зидент. Дайте си поръчките на готвача.
В петък вечерта двойката тръгна след Хенри Китридж до дома му и младият Хенри стисна ръката на Олив.
– Приятно местенце си имате – каза ѝ, – с тази гледка към океана. Господин Китридж ни разказа как двамата сте го построили сами.
– Да, така е.
Кристофър седеше напряко на масата, из­гърбен в младежка непохватност, и не реагира, когато Хенри Тибодьо го попита дали трени­ра някакъв спорт в училище. Хенри Китридж усети как в него се надига неочаквана ярост; искаше да се развика на сина си, чиято липса на възпитание според него показваше нещо неприятно, неочаквано за дома на семейство Китридж.
– Когато работиш в аптека – заяви Олив пред Дениз, сервирайки ѝ чиния печен боб, – нау­чаваш тайните на всички в града. – Седна срещу нея и побутна напред шишето кетчуп. – Тряб­ва да си наясно как да си държиш устата затво­рена. Но ти май го умееш.
– Дениз го разбира – потвърди Хенри Китридж.
А съпругът ѝ се обади:
– О, естествено. Надали ще намерите няко­го, на когото да имате повече доверие.
– Вярвам ти – отвърна Хенри и му подаде па­нерчето с питки. – И моля, наричай ме Хенри. Това е едно от любимите ми имена – добави той. Дениз се засмя тихо; виждаше се, че го ха­ресва.
Кристофър още повече се свлече на място­то си.
Родителите на Хенри Тибодьо живееха във ферма далеч от крайбрежието и двамата Хенриевци обсъждаха реколтата, зеления боб, факта, че царевицата това лято не е тъй сладка заради сушата, и как е правилно да се засаждат аспержите.
– О, за бога! – възкликна Олив, когато, пода­вайки кетчупа на младия мъж, Хенри Китридж го бутна и част от съдържанието се разля вър­ху дъбовата маса като сгъстена кръв. После се помъчи да вдигне шишето, но то се затъркули несигурно, изцапа пръстите му, а накрая и бя­лата му риза.
– Остави! – изкомандва Олив и стана. – Просто го остави там, Хенри. За бога!
И Хенри Тибодьо, вероятно заради това, че чу името си, произнесено с толкова остър тон, придоби стреснат вид.
– Боже мой, каква бъркотия създадох – обади се Хенри Китридж.
За десерт всеки получи синя купичка с топка ванилов сладолед в средата.
– Ваниловият ми е любим – обади се Дениз.
– Нима? – възкликна Олив.
– И на мен – каза Хенри Китридж.