1
1263

Оловната престилка

TDimova

В едно свое изстрадано интервю за списание „Биограф” Иван Попйорданов цитира думи на Тончо Жечев, които ме поразиха: „Свещеникът е сутрин на кръщене, следобед на сватба, привечер е на погребение на гробищата. Пред расото е винаги везаният епитрахил – за да пази тялото му от различните емоции, които му поднася денят. Епитрахилът е като оловната престилка за рентгенолога – срещу облъчването.” В контекста на интервюто тези думи на Тончо Жечев към Иван Попйорданов, тогава директор на БНТ, се стремят да донесат успокоение и приятелска утеха от сложните и непосилни по онова време (1997-98) отношения в телевизията, те означават, цитирам интервюто: „ Не преживявай! Сложи си епитрахила, за да посрещаш изненадите на деня, без да увреждаш душата си.”

Уважавам изключително много Тончо Жечев, но честно казано, не съм мислила, че мога да попадна на подобни думи. Защото първо те поразяват със своята неверност, която за пословичната ерудираност на професора, е наистина учудваща. Епитрахилът е най-малкото предпазна престилка. Епитрахилът е по-скоро точно обратното на предпазна престилка. Той е символ на заблудената, изгубената овца, която Иисус Христос търси и „като я намери, вдига я на раменете си радостен” (Матей 18:12-13, Лука 15:4-6). Заради тази заблудена овца Добрият пастир полага душата Си, а наемникът, когото не го е грижа за овците, бяга, щом вижда, че вълкът иде. А вълкът разграбя и разпръсва овците.

Толкова дълбоки и трогателни са тези думи на Христос, защото ние знаем, че не са само думи, защото знаем, че Той наистина положи душата Си за нас. И ни призова да Го следваме. И е толкова неблагодарно, егоистично и предателско, ако не Го следваме.

Ако превърнем символа на намерената изгубена овца в оловна престилка.

Ако носим оловна престилка, ние се изолираме не само от нашите ближни, изолираме се и от Бог. Оставаме сами, бронирани в бронежилетките, „опазени” , запазени „от различните емоции, които ни поднася денят”, но сами – без Него и без ближни.

Оставаме сами под празното и пусто небе. Така се превръщаме от личности в индивиди.

Като казвам „индивиди”, си спомням едни други думи, на един друг забележителен български интелектуалец, думи също толкова тъжни, безнадеждни и отчайващи: „говорейки сериозно, мисля, че всичко в живота е крайно, като започнем – за съжаление – със самия него, живота. Но може би е безкраен живот това, че гените ни се предават на следващите поколения? Лошото е, че самосъзнанието на индивида свършва с неговата… с, така да се каже, свършека му”. Тази философия на живота ни представя Валери Петров в едно свое интервю.

И как да имаме надежда, как да имаме порив, как да имаме дух, щом като най-забележителните български интелектуалци ни облъчват с такъв песимизъм, отчаяност, безнадеждност!

Има ли нужда да споменавам на колко бездуховност ни учат и съвременните духовници, които авторът на „Българският Великден” ни представя като пример с тези везани оловни престилки?

Сравнението на епитрахила с оловната престилка на рентгенолога е поразително невярно не само в своята богословска семантика. Все едно да кажеш за един писател – той трябва да се щади, да не се вживява много много в съдбата на героите си. Или на един актьор – не трябва да допусне образа прекалено дълбоко в себе си. Или на един лекар – не бива да изпитва тъга и страх, и тревога за живота и съдбата на своя пациент, защото няма да издържи. Изобщо – между мен и света, между мен и другите – трябва да има оловна престилка, за да се съхраня, за да се предпазя от света и от другите. Дори лекарят-рентгенолог слага оловната престилка не за да се изолира от пациента си, а от лъчението на рентгеновия апарат.

Много зловещ и мрачен, като света от антиутопията на Оруел, ми изглежда такъв свят, в който ние се движим с оловни престилки на врата. Да, често хората около нас ни създават проблеми. Но нима ние не създаваме проблеми на други около нас! И по-хубав, по-добър, по-човечен, по-светъл ли би станал светът, ако ние все повече и повече се изолираме един от друг? Но ето как неразбирането или превратното разбиране на Евангелието го обезсмисля и не само това, но превръща нашия свят в тъжна и дори зловеща антиутопия.

Но без защита ли да останем, ще възрази някой? Как да се защитим все пак от злото в този свят? Нали самият Христос казва, че цял свят в зло лежи. А какво да ни защити от болестите, от собствената ни немощ, от смъртта?

„…кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет… и не тръгва подир загубената, докле я намери? А като я намери, вдига я на раменете си радостен”. Ето, затова свещеникът слага епитрахила на раменете си, това символизира епитрахилът – понесената на раменете изгубена и намерена овца, която всеки свещеник и всеки християнин е длъжен да търси. Не се знае къде е овцата. Тя е изгубена. Тя трябва да бъде намерена и спасена. Това е повелята. И свещеникът, и всеки вярващ, е призован да я търси и на най-пустото и отчаяно място. Да я търси във всеки човек – и в най-издигнатия, и най-пропадналия.

Но разказът на Христос не свършва до тук. Той продължава: „и кога дойде дома, свиква приятели и съседи и им казва: порадвайте се с мене, защото си намерих загубената овца”.

Към радост ни призовава Христос, към истинска, трепетна и споделена радост. Всяка Негова дума е призив към радост, защото царството Божие е „правда и мир, и радост в Светаго Духа”. Споделената радост е защитата от злото в този свят.

Дали би могъл някой от нас да си представи правда, мир и радост без ближен и обичан човек до себе си? Без ближен можеш да бъдеш сит, доволен, успешен, възхваляван, но не и радостен. Затова се съмнявам дали, ако си сложим оловни престилки, светът ще стане по-добро място за живеене. Съмнявам се дали самият Тончо Жечев изобщо някога си е слагал такава оловна престилка.

Оловната престилка е една тъжна метафора на тежест, която повлича човекът надолу към дъното. Дъното, от което уж толкова искаме де се оттласнем и да изплуваме. И да вдъхнем животворната глътка правда и мир, и радост.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияАнгел Игов и умереността да си млад
Следваща статияНеобходимост от поливане

1 коментар

  1. Болшинството от събратята са с оловни престилки и те са поставени в онези времена когато в държавата ни имаше свещенослужители имахме си и водач на църквата,но нямахме църква защото ни бе забранявано.Много трудно ще бъде сега да свалим тези оловни престилки,но ще се случи защото без тях ще се съхраним като човешки същества.