0
1336

Омагьосващият Параджанов

„Цветът на нара“, С. Параджанов

В рамките на София Филм Фест 2018 може да се види ретроспектива на Сергей Параджанов, съпътствана от две фотоизложби. Девети март е фестивалният ден, посветен на грузинския режисьор.

В началото на 60-те години на ХХ век в Грузия ново поколение кинематографисти, сред които Михаил Кобахидзе, Тангиз Абуладзе, Елдар Шенгелая, създават ярко и своеобразно в своята национална специфика поетическо кино, чиито корени извират от фолклора и местната култура, за да избуят в истински постмодерни метафори в творчеството на Сергей Параджанов. Във време, когато филмовото изкуство е много далеч от постмодерното светоусещане, а архитектурата прави първите стъпки в новата естетика, творбите на един необикновен арменец, роден в Тбилиси, притежават всички характеристики на еклектичния, фолклорен, интеркултурен, карнавален постмодернизъм. Със „Сенките на забравените прадеди“ (1964) и „Цветът на нара“ (1970) Сергей Параджанов предвещава многообразието на цяла една бъдеща поетика. 

Още по повод дипломната си работа – „Молдавска приказка“ (1951) режисьорът признава: „Опитах се за изградя тая творба, изхождайки пряко от народната поезия и митология. Времето е великодушно и справедливо, то премахва пяната на историята, за да ни възвърне към първичната истина“.

Саргис Ховсеп Параджанян е роден през 1924 г. Учи във Вокалния факултет на Тбилиската консерватория, в Строителния факултет на местния Железопътен институт, а през 1952 г. завършва режисура във ВГИК. Силно повлиян от изобразителното изкуство (автор на самостоятелни изложби) и определян като представител на „живописната школа“ в съветското кино, Параджанов си изгражда своеобразен творчески метод, окачествен като „магически сюрреализъм“. Той успява да осъвремени културните ценности на миналото и да ги внесе в контекста на съвременното съзнание. Предпочитаните му сюжети извират от грузинските легенди, християнските притчи и езическите митове, често прибягва към разрушаване на фабулата, към раздробяването ѝ на малки динамични отрязъци, на неделими единици на действието, а филмите му са наситени с пластически символи – своеобразни натюрморти, почерпени от персийската лирическа миниатюра.

Съветският критик Мирон Черненко определя Параджанов като „естетизатор на всякакви вторични суровини, събрани от най-различни култури, преобразени в красота…“. В „Сенките на забравените прадеди“ той открива „ритуално движение на архетипи на трагична любов, на фатум и на смърт“ и обобщава смисъла и съдържанието на филма в това „да се върне на зрителя тая природа, тия пластически, не само докинематографически, но и литературни архетипи на културата, които сякаш бяха загубени завинаги и поради това бяха непонятни не само за критиката, но и за зрителя“.

Сергей Параджанов е от творците, които остават неразбрани от киноспециалистите в родината си, но в чужбина се превръщат в кумири. Режисьорът има сериозни финансови, а също и политически затруднения да реализира творческите си планове. След тежки житейски превратности и петнайсет години мълчание, Параджанов се връща с непомръкнала поетическа чувствителност, пренесъл през годините диалога на културите, техните концентрати и архетипи. През 1984 г. продължава филмографията си с „Легенда за Сурамската крепост“, където без усилие обединява йератическата тържественост на православието с простодушното пъстроцветие на персийската миниатюра, с резкия аскетизъм на елинските митове, и с усложнената орнаменталност на ислямската архитектура, всички те превърнати в неделими елементи на неговата лична митология.

Критиката се страхува да нарече творчеството на Параджанов „кино“, до такава степен то надхвърля условностите на филмовата поетика. „Той създава изкуство, което би трябвало да се нарече и по съзвучие, и по смисъл калейдограф, като си спомним изначалния гръцки смисъл на това словосъчетание – „красива форма“, изкуство, което се създава от отломъците на всички култури, които са се слели някога в тбилиската култура, съединила традициите на грузинската, арменската, тюркската, иранската и много други естетики“, допълва Мирон Черненко.

За последния му филм – „Ашик-Кериб“ (1988), казват, че е извлечен от културата, а не от „натурата“ и още, че в него Параджанов пародира самия себе си и се надсмива над собствените си пристрастия, склонности и стереотипи, проявявайки неочаквано чувство за хумор, „панаирджийски диалект, радостно комедианство“. В тази творба се наблюдават чисто пародийни елементи, стилизация, влияние от Мелиес (във визията) и Мак Сенет (в актьорската игра), също живописни загатвания, цитати, йероглифи и културни отломки. „В „Ашик-Кериб“ живописната плоскост на екрана просто се взривява от разнополюсни влияния, от отблясъците на най-неочаквани стилове и маниери, създаващи тая пулсираща структура на пластичното повествование, която омагьосва зрителя.“

В творчеството на Сергей Параджанов различните изкуства взаимно се вдъхновяват, а културите на различни националности се смесват в пъстро, хармонично цяло. По неповторим и абсолютно непреднамерен начин, в средата на 60-те години на ХХ век, той събира ведно множество характеристики на бъдещото постмодерно кино, за да продължи петнайсет години по-късно точно оттам, докъдето е стигнал, придавайки на своя приказно-поетичен свят последните щрихи: ирония и цитатна вторичност.

В рамките на София Филм Фест 2018 може да се види ретроспектива от 4 филма на Сергей Параджанов, съпътствана от две фотоизложби. Изложбата на Юрий Мечитов „Параджанов – Homo Liber“ се открива на 8 март от 20 часа в галерия Synthesis в София, на 9 март от 19 часа в дома на киното е майсторският клас на Юрий Мечитов „Тбилиси и феноменът Параджанов“. В София гостуват Роман Балаян, режисьор на документалния „Нощ в музея на Параджанов“ (1988), и Завен Саркисян, директор на музея „Параджанов“ в Ереван, които ще се срещнат с публиката в Дома на киното на 9 март, петък, обявен за ДЕН на ПАРАДЖАНОВ. Срещата е от 11.30 часа в Дома на киното, а от 13 часа ще бъде открита изложбата с фотографии от музея „Параджанов“.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияБялото камилче
Следваща статияРазговори с палача