И при мен, както при всеки човек, всяко пътуване към непознато място е предшествано от очакване за среща с нещо ново, неочаквано и изненадващо. Сега, когато ми предстоеше пътуване до Украйна, като че ли очакването беше да се срещна с нещо, което от доста месеци гледаме по телевизията – протестите на Майдана през зимата, задушливия мирис на запалени гуми, пожари, грозното и страшно лице на войната, на страданията и уродливостите, които тя неизбежно поражда.
Бях в Лвов по време, когато в Украйна се води война. Затова очаквах да усетя напрежение, тежест, унилост или обратното – настръхналост, екстремизъм, войнственост. Очаквах да видя военни, военна атмосфера, а за няколкото прекарани дни не видях нито един военен, дори нито един полицай. През цялото време единственото, което усещах около себе си, беше спокойствие, ведрост, топлота, уют. Дали това се дължи само на географския факт, че Лвов е много на запад, много далеч от театъра на военните действия в Източна Украйна? По време на краткия си престой усетих, че причината е друга и това именно искам да споделя. Разбира се, за такъв кратък престой аз не мога да придобия цялостни впечатления, затова ще маркирам само няколко детайли, тези, които ми се струват най-характерни, тези, които ме впечатлиха и трогнаха, тези, които отнесох и ще нося в себе си.
Лвов е град с много характерна атмосфера, на всяка стъпка се усеща нещо специфично, което срещаш само тук. То е колкото характерно, толкова и неуловимо и неизразимо. Нещо подобно, както когато срещнеш за първи път един човек – от първия миг усещаш какъв е той – добър или лош, спокоен или нервен, благ или груб, деликатен или безцеремонен, привлича ли те или те отблъсква, приятно ли ти е с него или гледаш как по-скоро да се освободиш от присъствието му. Такова човешко е излъчването на Лвов – излъчване на човек, с когото ти е безкрайно приятно, с когото не искаш да се разделиш, на когото искаш да опознаеш характера и да му се наслаждаваш. Лвов е град за наслада, но не хедонистична, разгулна или перверзна, а точно обратното – дълбока, спокойна, духовна, чиста. В пълен унисон със слогана на града – Just Lviv it!
Ако целият свят би бил като Лвов, това сякаш би било раят на земята – няма нищо излишно и не липсва нищо необходимо. Няма го блясъкът на западноевропейските градове, макар в стария Лвов да си потопен в автентична европейска стилистика. Няма го разточителството, което впечатлява, но и дистанцира. Няма самоцелни ефекти за привличане на туристи. Лвов не е туристическа дестинация, но някак странно и необяснимо улиците са изпълнени с народ, в кафенетата и ресторантите трудно се намира място. Магазините са препълнени с всички възможни продукти, и вносни, и украински, но с еднакво добро качество. Малки магазини, няма ги ненужно огромните супермаркети като складови халета, а в тях има всичко. Една вечер от тротоара погледът ми беше привлечен от един бляскав ресторант с име София и затова влязох да надникна. Оказа се не луксозен ресторант, а салатен бар на самообслужване, това, което ние доскоро наричахме закусвалня. Толкова естетично, чисто, ведро, че нямаше как да не си взема една салата.
Малко по-нататък – едно кафене, което чак когато влязох вътре разбрах, че е кафене. По стените в красиви рамки бяха наредени стотици фотоапарати и кинокамери от едновремешните, механични, с лента, вече излезли от употреба, всеки от нас сигурно има такава излязла вече от употреба техника по шкафовете вкъщи. Тук те бяха изложени като в музей на фотографската техника. Беше ми безкрайно интересно да ги разглеждам, без да съм запален фотограф или колекционер.
Не е възможно да изброя всички ресторанти и кафенета, в които се отбих и покрай които минах, защото те са десетки. Едно до друго, на всяка улица. И всяко е със своя облик, със своя чар, със своята неповторимост. Неповторим и незабравим е и ароматът на магазините за кафе, подобни на малки фабрики, в които кафето се изпича, смила и пакетира и докато го пиеш, си потопен в неговия невероятен аромат. Всъщност всичко е неповторимо, но най-приятното за окото и за душата е това, че тази неповторима естетика и чар не са измислени, не са изсмукани от пръстите, не са дизайнерски приумици и екстравагантности, а сякаш всичко си е било там и си е било така от времето на Австро-Унгарската империя. Това е толкова по-странно и необяснимо, като се има предвид, че до съвсем неотдавна там е господствала подтискащата антиестетика на Съветската империя. Нейните следи, разбира се, също се забелязват, но могат да бъдат забелязани може би само от хора от моето поколение, които сме израсли в мрачната сянка на този режим.
Но най-дълбок отпечатък в съзнанието ми оставиха многобройните храмове на Лвов. Огромни, носещи отпечатъка на старото имперско величие, блестящи от злато. През времето на съветското безбожие всичко това за много десетилетия е било обречено на поругание, разруха и забвение. Беше ми толкова интересно да откривам едновременно белезите на величие и разруха. Защото храмовете се възстановяват, но все още не са напълно възстановени. Но са пълни с хора, които са опазили вярата си, макар и с цената на гонения и жертви. Украинският народ и днес живее с живата си вяра и това му придава това толкова характерно достойнство и величие. Някога всички храмове са строени като римо-католически. Днес повечето са гръкокатолически, тъй като униатската общност е доминираща в града. Особено необичайно изглеждат храмовете, строени в римокатолически стил, които днес са православни. Но най-впечатляваща за мен беше огромната арменска църква – красива, величествена. Дълго стоях под високите й сводове, слушах прекрасното пеене на хора по време на дългата Литургия и после, когато Кръстът се изнесе за поклонение, защото беше Кръстовден.
Накрая ще спомена и за събитието, на което бях поканена – Форума на книгоиздателите. Тази година той се провежда за 21 път и протече под мотото „Век на промени. Век на борби. (1914-2014)”. Програмата съдържаше над 900 прояви в различни формати на различни места в целия град. Още по-впечатляващото е, че всички тези многобройни срещи, презентации, дискусии, концерти бяха посетени от много хора, навсякъде залите бяха пълни, дори препълнени. Стотици щандове на панаира на книгата бяха разположени в съвременния Дворец на изкуствата и в двора на съседния старинен Дворец на Потоцки, в който пък се помещава Галерията на европейското изкуство. На входа на галерията имаше каса за дарения за Украинската армия. Беше указано за какво са предназначени даренията – храни, дрехи, чай, кафе, санитарни принадлежности и пр. Подобни каси имаше почти навсякъде в града и всички бяха пълни, събраните средства бяха милиони украински гривни. Украинският народ с трогателна преданост и пожертвователност подкрепя своята армия и своята страна. Националното достойнство усещаш на всяка стъпка. Никъде в друга страна не съм срещала толкова много хора, облечени в дрехи с характерните национални елементи – шевици, кройки, цветни украшения за коса.
Този град е запазил атмосферата и духа на Галиция и Австро-Унгария, но в същото време пази духа и атмосферата и на съвременна Украйна. Духът, който подкрепя един народ в толкова трудните за него години. Духът, който дава сили и упование на украинците в борбата им за достойнство и независимост.
