0
2368

Онази страна

Бездънна е Притчата за Блудния син, която се чете в църква непосредствено преди началото на Великия пост. Безкрайна е. Можеш да я четеш и да я слушаш така, както се чете любимо стихотворение или се слуша любима песен – непрекъснато, едно след друго, по двайсет, трийсет пъти и винаги да бъде нова, и винаги една дума само да те накара да я погледнеш от друг ъгъл и да откриеш друг смисъл, невиждан за теб до този момент. Не понася клишета тази притча, изритва ги, отхвърля ги така, както необязден кон отхвърля и се бори с ездача си.

Бащата отдалеч вижда сина си, който се връща от онази страна. Като че ли бащата специално стои на пост пред дома си, като наблюдател, вперил поглед в далечината – дали няма да се появи фигурата на сина му. Бащата знае, че рано или късно, един ден, синът му ще се появи. Той знае, че авантюрата на сина му в онази страна ще приключи нещастно, той знае нейните изкушения, които са привлекли сина му, но знае също, че те са нетрайни и измамни. Той знае това и е застанал на пост в очакване – дали връщането ще стане в рамките на неговия живот, дали ще има радостта да пресрещне сина си, да се затечè към него, да се хвърли на шията му и да го обцелува. Бащата мечтае, копнее за тази прегръдка, затова стои пред дома си и чака.

Както старецът Симеон е чакал през целия си дълъг и предълъг живот да се появи скромното семейство с четирийсетдневното кърмаче, за да Го поеме той в ръцете си, за да потекат сълзите от очите му, за да произнесе думите, които ние и до днес  мълвим със същия радостен и благодарствен трепет.

Както и пророчица Анна, дъщеря Фануилова, достигнала до дълбока старост, която не се отделяла от храма, служейки Богу с пост и молитва денем и нощем, за която нищо повече не е написано в Евангелието на Лука, но за която интуитивно се досещаме, че също е чакала – денем и нощем.

Както Елисавета и Захария са очаквали своята рожба – денем и нощем.

Както Йоаким и Анна са се молили за своята Мариам – денем и нощем.

Както бащата е очаквал своя блуден син да се завърне, всъщност своя мъртъв син да оживее  – денем и нощем.

Отдалеч.

Това затичане към него, към мъртвия син, това хвърляне на шията му, това обцелуване – та бащата дори прекъсва изповедта му, та той дори не го оставя да изрече докрай всичко, което си е намислил, не го оставя да каже, че иска да бъде наемник, като че ли бащата дори не може да понесе думата „наемник”, не иска да я чуе дори, затова и го прекъсва и се хвърля на шията му, защото той му е син, син, а не наемник, и нищо, че дълго време го е нямало, и нищо, че е пропилял всичко, което е получил от имота, и нищо, че изобщо така неблагодарно, арогантно и грозно го е поискал, сега трябва да заколят угоеното теле и трябва да се веселят, и да се радват, и да благодарят.

Покъртителна е тази среща, тази прегръдка, това обцелуване и последвалото угощение с угоеното теле. Бащината любов не е намаляла през годините на блуждаене на блудното чедо, а напротив, състраданието я е направило още по-силна. И ето, радостта около трапезата прелива буйна и неудържима!

И, разбира се, сянката на поднебесните духове на злобата не може да отмине тази прегръдка между възкръсналия син и очакващия го баща, без да нанесе коварния си удар. Сянката, смъртоносно засегната, прошептява – защо се радваш на този си син, защо го прегръщаш и се хвърляш на шията му, и го обцелуваш, а аз, който винаги съм до тебе, който не само че не пропилях имота, а се грижа и работя за него, и всичко ти изпълнявам, и никога с нищо не съм те разочаровал – за мен ти дори едно козле не си заколил да се повеселя с приятелите си! Завистта и озлоблението му нарастват и се изсипват върху брат му, когото той вече не признава за свой брат, а се превръща в най-мразения враг.

А не е ли прав по-големият син? Разбира се, че е прав. И не сме ли прави и ние, когато така спокойно и лесно се намъкваме в неговата кожа и изричаме едва ли не същите думи като него? Разбира се, че сме прави. Всичко, което казва големият син като факти, е вярно. В това именно е голямата нравствена дълбочина на притчата – животът не се състои само от факти. Без сърце, без милост, без прошка, без любов фактите се превръщат в убийци, а братът става кръвен враг. Бащината любов е щедра и към големия син, но заслепен от завист и омраза, той няма да се наслади на трапезата на радостта и любовта. Само преди миг бащата е казал на големия син: „всичко мое е твое“, но той вече е обладан от  гняв, а сърцето му се е превърнало в мина, чийто фитил е запален от завистта.

Нито богатството, нито лишенията сами по себе си не ни правят щастливи или нещастни. Независимо дали сме в онази страна или в родния си дом. Всъщност онази страна не е през девет морета. Онази страна също е тук – това е тази страна, нашата страна. Ако в нашата страна цари недоимък, завист и озлобление, то е защото сърцата ни са охладнели.

Неблагодарността, завистта, озлоблението превръщат тази страна в онази страна – чужда, враждебна и измъчена.

А избавлението от нея е да постъпим като Блудния син.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЗащо дебатът за Истанбулската конвенция се провали
Следваща статияУчителят с по-добро портфолио от областния управител