Книгата „Опасно знание” съдържа публицистични текстове от Константин Петканов, излезли в периодичния печат между 1944 и 1948 г. Публикуваме бележката на съставителя Пламен Дойнов (със съкращения) и три религиозни текста на писателя.
БЕЛЕЖКА НА СЪСТАВИТЕЛЯ
Тази книга съдържа публицистични текстове от Константин Петканов (1891–1952), публикувани в периодичния печат между октомври 1944 и януари 1948 г. Те се появяват предимно по страниците на вестник „Изгрев” и списание „Балкански преглед”, но отделни статии излизат и във вестниците „Политика”, „Мир”, „Литературен фронт”, „Отечествен фронт”, „Земеделско знаме”, „Лост”.
Изданието представя само част от публицистичното творчество на Петканов, създавано в „буферното” време между Третото българско царство и Народна република България – общо 47 статии и есета, които (с изключение на няколко текста – „Новогодишни размишления”, в. „Политика”, бр. 70, 30 дек. 1944, варианти на „Правописът”, в „Мир”, бр. 13074, 26 окт. 1944, „Антинаучно, антикултурно и реакционно”, в. „Изгрев”, бр. 62, 17 дек. 1944 и „Художественото слово”, сп. „Балкански преглед”, кн. 3/ 1946, с. 30–40) се публикуват за първи път в книга. Предпочетени са онези текстове, които очертават езиковото поведение на К. Петканов като алтернативно присъствие в цялостната политическа и културна среда след 9 септември 1944 г. По същество те са насочени срещу политиката на доминиращата в управляващата коалиция Отечествен фронт Комунистическа партия, пледират за отстояване на плурализма в страната, за свобода на словото, за прогонване на насилието и страха, за независимост на писателската личност и автономност на литературата. Това е уникален за своето време глас на православен християнин, независим писател и свободен човек.
С публицистиката на Константин Петканов стартира издателската поредица Колекция „Неиздадените” в рамките на научноизследователската програма „Литературата на Народна република България (1946–1990)”, реализирана от департамент „Нова българистика” на Нов български университет. Поредицата се осъществява в сътрудничество с Националния литературен музей. В нея ще бъдат публикувани текстове, които по различни причини до днес не са достигнали до читателя в отделно книжно тяло – цензурирани, автоцензурирани, укрити или просто забравени в писателското чекмедже, заради заплаха от репресия или поради фатална случайност, потънали в личния архив или в страниците на старата периодика. Това е неочакваната българска литература след 1944 – почти забравена, но наистина неиздадена, т.е. непредадена, несъобщена, устояла в самотата си.
*
Константин Николов Петканов е роден на 29 ноември (12 декември – нов стил) 1891 г. в с. Каваклия, Одринска Тракия, в семейството на свещеник. Завършва гимназия „Д-р Петър Берон” в Одрин. Учителства в Малко Търново и Бунар-Хисар. Следва славянска филология в Софийския университет. Доброволец в Македоно-Одринското опълчение по време на Балканската война и участник в Междусъюзническата и Първата световна война. През 20-те години на ХХ век живее и работи в Бургас и региона, където редактира вестниците „Странджа” и „Демократически преглед”, става уредник на общинската библиотека, избран е за помощник-кмет на Бургас. От 1930 г. се премества в София. Секретар е на Върховния комитет на тракийската организация и редактор на вестник „Тракия” и на сп. „Завет”. През 1934 г. издава романа „Морава звезда кървава”, предизвикал един от най-шумните скандали с книга в Третото българско царство. Година по-късно романът му е конфискуван, а Петканов е уволнен от Дирекцията на обновата. След близо две годишна безработица става уредник на списанието на Дирекцията на хранизнос. Сътрудник на сп. „Изкуство и критика”. След преврата на 9 септември 1944 г. е назначен за директор на Народната култура в Министерството на пропагандата (по-късно – Министерство на информацията и изкуствата). През 1945 г. е избран за академик – редовен член на БАН. Редактира сп. „Балкански преглед” (1946–1949). Член на църковното настоятелство на храма „Св. София”. След закриването на Министерството на информацията и изкуствата в края на 1947 г. К. Петканов остава без работа и редовни доходи. Умира на 12 февруари 1952 г. в София.
Автор е на повече от 60 книги – романи, повести и сборници с разкази, между които „Без деца” (1927), „Старото време” (1930), „Хайдути” (1931), „Вятър ечи” (1933), „Морава звезда кървава” (1934), Индже войвода” (1935), „Вълнолом” (1937), „Иде от равнината” (1937), „Кирпичената къща” (1939), „Ангелина” (1940), „Магия” (1941), „Дамянова челяд” (1943), „Белите извори” (1946) и др.
*
Публицистиката на Петканов в тази книга е структурирана в пет тематични дяла. В първия се публикуват статии по политически и граждански въпроси, по повод годишнини от исторически събития и свързани с живота на нацията равносметки.
Вторият дял включва три статии, демонстриращи несъгласията на К. Петканов с наложената правописна реформа от края на 1944 и началото на 1945 г.
В третия дял се представят възгледите на Петканов за литературата и културата, каузите му за защита на творческата свобода и специалната мисия на писателя, възхвалите му на българското слово и на фигури като Кирил и Методий, Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Кирил Христов.
Четвъртият дял събира пет статии и есета за мястото на селянина и селския свят, винаги издигнати в култ от Петканов като ковчежници на традицията и вместилища на българщината.
В петия дял се поместват игнорираните или заклеймяваните от комунистическата критика религиозни текстове, писани по повод големи християнски празници – своеобразни проповеди на Петканов, редовно произнасяни от страниците на няколко български вестника.
Константин Петканов, „Опасно знание. Публицистика 1944-1948”, Колекция „Неиздадените”, изд. „Кралица Маб”, Департамент „Нова българистика” на НБУ, Национален литературен музей, 2014 г., съставител Пламен Дойнов, 12 лв.
РАЖДАНЕТО НА ПРЕДВЕЧНИЯ
Раждането на Предвечния Бог е една велика мистерия. И който по пътя на любовта и дейната вяра е разбрал тая мистерия, той е разбрал всичко, и то не за власт над другите, а за смирение пред Твореца и обич към човека.
Как може човек да люби света, ако не се вдъхновява от силата на всемогъщата любов? Има ли смисъл да чака мира, ако не вярва в Княза на мира? И защо трябва да се надява, ако надеждата е една утроба, която не ражда?
Но възможно ли е именно Предвечният да се е родил? При тоя въпрос сърцето ми се изпълва с радост, защото духът ми не се смущава от никакво съмнение. Истина е, че Великата Светлина е огряла човека за любов и спасение. Бихме ли казвали на лишения от говор – ням, на лишения от зрение – сляп и на лишения от слух – глух, ако не съществуваха: словото, светлината и звукът? Самата същина на човека се определя от това тройно единство, което значи, че То съществува преди човека. И защо трябва непрекъснато да питам, дали се е родил Бог, когато до мене са достигнали спасителните слова на Истината – стъпките на Неговия всевечен Дух? Единствено словото е, което отваря сърцата ни за най-съвършената любов, очите ни за най-благодатната светлина и душата ни за кристалната чистота.
По-могъщо от всичко е словото. То събаря крепости, развенчава тирани, изобличава лицемери и лъжци, коронясва добродетелта, дава и отнема власт и прониква в самата тайна на творчеството. И ако Словото е самият предвечен Бог, то най-простата истина е, че светът е победен и завладян от словото Му и че наистина космите на главите ни са преброени.
Върху човеците лежи благодатта на блаженствата изречени от Исуса на планината: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.“ Който е чел Словото Божие, той знае, колко то е чисто и пропито с любов към човека. „Това ви заповядвам: да любите един другиго“, „Обичайте враговете си“. Тия слова отричат издъно всяка принуда, всяко насилие и превръщат света в абсолют на правдата, мира и любовта.
Когато слушам словото Божие, струва ми се, че слушам шепота на вековни гори, ромона на предвечни води, но нито веднъж не долавям змийски съсък, нито пиянско хриптене. И тия, които са писали за него: пророци, псалмопевци, евангелисти, апостоли и поети, нито веднъж не са го свързали със земното, с праха на временното, загниващото и безплодното. Само чистото слово, ангелската песен, стъпките на ефира, копнежите на сърцето и всичко онова, което определя границите на пълната радост и щастие се докосват до Него. И ако това е тъй, ако съществува светът на вечния мир, на смирението и благодатта, на творчеството и любовта, и ако Той е пътят и истината и животът, защо трябва да се питаме като безумци, родил ли се е и как се е родил?
Светът празнува Рождество Христово. Този празник е първият лъч пратен от небето към земята. Детето, ето истинския образ на човека. В детското сърце се зараждат всички светли радости, безкористието, всеотдайността и пълното доверие в живота. Ако човешкият живот не се пречупи през призмата на детската душа, не ще има творчество – не биха се родили гениите. Гениалността не е нищо друго освен възлюбване на света в името на пълнота саможертва. Божественото в човека се освещава вътре в него чрез детето.
Защо Предвечният се роди е пещера и нищета? Защото тоя, който блести в небесата не идва да се настани в удобна люлка и къща, а само да се настани в сърцата на човеците. А как би завладял сърцата, ако не възвеличи до святост светът на немощния, на бездомния, на бедния и на изоставения? В Бога няма нищо спорно, не бива да се оспорва и раждането Му. Той не идва като владетел, а като овчар, нито като вседържител, а като слуга. Защото владетел е само този, който възлюби до смърт света и вседържител, който положи живота си за своя ближен.
Детето е светлината на света. Ако светът обичаше истински децата, не би станал арена на войни. Всяка хула срещу детето развращава и се превръща на смъртоносни язва в сърцето на всемира.
Рождество Христово е светлият, божествен празник на Детето. И нека и тая година го посрещнем с детска чиста вяра, та още веднъж да прозвучи в ушите ни и да се вкорени в сърцата ни великата ангелска песен:
„Слава во вишних Богу и на земли мир в человецех благоволение.“
Изгрев, бр. 693, 6 януари 1947.
ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО
Всяка творческа личност приема Възкресението като символ на обновлението в природата и на човешкия стремеж към съвършенство. Без това приемане животът на обикновения човек би бил един дом без врати и прозорци, а писателят не би могъл да създаде нито един траен образ.
Дохожда пролетта, природата се събужда, всяко коренче се подновява – възкресява. Дете се ражда да продължи рода, да възкреси родовата ядка. Болният оздравява, падналият се окопитва, нещастният се съвзема, отреченият се надява на милостта – всичко това не свидетелствува ли, че има нещо, което движи живота напред и задълбочава символа на възкресението!
Няма истински писател в света, който да не изгражда творческото си дело върху победата на доброто над злото. Няма никаква надежда тъмнината да победи светлината. Без слънце в природата няма цвят и плод, няма живот. А когато един герой умира в края на разказа, то неговата смърт не е нищо друго освен тържество на правдата, на доброто. Как другояче бихме приели жертваната смърт на гениалните българи Левски н Ботев!
Всичко това ние приемаме като закон на битието, като път към вечното творчество. Но щом стане дума за Възкресението на Христа, за великата победа над смъртта, изведнъж започваме да се усмихваме снизходително, готови да похулим Бога. И в тая хула лежи лекомислието на човека.
Какво представлява животът на Исуса Христа! Идва на света, като се ражда в ясла и в пълна бедност. Смисълът е, че по-важно от обстановката и богатството е раждането на самия човек. Именно това раждане унищожава разстоянието между имащите и нямащите, изравнява мъдреците с овчарите и ангелите с човеците. На дванадесет години той се явява в храма да тълкува Писанието, да задълбочи духовните очи на човека.
За Исуса Словото е творческо начало. Без слово ни едно дело не може да се осъществи. Най-напред трябва да се изрече, а след това да се материализира. Кое от човешките гениални открития най-напред се е осъществило като материя? Нито едно. Всичко най-напред се ражда по творчески път в човешката мисъл, обяснявана винаги от словото.
След завръщането си от пустинята, Исус тръгва между хората да ги учи на любов, милост, покаяние и спасение. Той се интересува само от хората, от тяхното духовно пробуждане. Заради тях той изцерява болни, изгонва бесове и възкресява мъртви. От любов към човека той оправя пътища, облекчава страдания, прощава грахове и възвисява немощни и похулени. Чрез всичко това той създава нови отношения между хората. Чистотата и силата на човека е в сърцето му, а не в народността. Всеки може да върви напред, стига да има вяра в Бога, любов към ближния и милост към света.
Но прие ли светът своя Спасител? В последния си час Исус казва на учениците си:
– „В света скърби ще имате, но дерзайте: Аз победих света!”
Целият живот на Христа протече в страдания, които завършиха с трънен венец и кръстна смърт. С кое свое деяние той огорчи света, та човеците го разпнаха? Чужд имот ли посегна да присвои, семейство ли оскверни, дом ли разруши или погуби човешки живот? Наложи ли той драконовски закони, ограничи ли с някое деяние свободата на личността?
Исус дигна от гроба тридневния смъртник Лазаря, а сам отиде на Голгота. Доброволната му смърт стана утешение и спасение на човеците. Ето неговата победа. А светът вече две хиляди години спазва словото му, не свидетелствува ли с това, че Той е безсмъртен?
Писателят в своето творчество не рядко изцерява болни, спасява осъдени, отхвърля злото като основа на живота – с една дума, той непрекъснато върши чудеса с героите си. Читателят приема тия чудеса с вяра в законите на човешката душа, а светът непрекъснато се освежава с тая вяра. Щом приемаме чудесата на творческата личност, ние, без да съзнаваме, приемаме Христовото възкресение – божествената победа над смъртта.
Не можеше ли Исус да избегне страданието и да се спаси от смъртта? И защо докосна с пръстите си най-чувствителните места на човешката душа? Защото само доброволното и пълно страдание може да утеши страждущите и отрудените. Най-напред Христос прие страданието на духа, а после телесното страдание. Добрините и мъките му, кротостта и смирението му, благостта и прошката му увлякоха народи, но малцина повярваха в него. Дори и апостол Петър три пъти се отрече от него. Ако не бе възкръснал, човеците и до днес нямаше да правят разлика между правда и неправда, между сила и насилие, между истина и лъжа. Възкресението на Христа освети със свободата и го освободи от страха, като разруши силата на злото чрез любовта.
Аз вярвам само в любовта. Да помилваш е по-велико и по-достойно, отколкото да удариш плесница; да нахраниш някого е по-човешко, отколкото да го лишиш от хляба му, да повярваш в човека е по-велико, отколкото да го отречеш. От опит светът знае за огромната жизнена сила на любовта и затова никой не е дръзнал да я отрече. А може ли любовта да действува между човеците, ако тя самата не се е осъществила в абсолютната си светлина в човека? И можем ли ние да са откажем, да се лишим от любовта?
Единственият, който напълно се покрива с любовта, е Христос. Ако той е погинал и не е могъл да възкръсне, не значи ли това, че изобщо любовта е една много по-слаба сила от омразата и ненавистта? Вярно ли е това? Човек без любов е ден без светлина. А щом нашите сърца горят в любов, то любовта е, която ни води към безсмъртие.
Исус Христос – първообразът на любовта – е възкръснал. Без вяра във възкресението на Богочовека няма любов между човеците, няма и мир в света.
Христос Възкресе!
Лост, бр. 7, 17 април 1946.
СЛАВАТА НА КРЪСТА
Чрез кръстното страдание човецитe получиха възкресението на Христа – Съвършената любов – великата милост на всеопрощението. И все пак светът е разделен на две: вярващи и невярващи. Едно голямо мнозинство продължава да се пита: – Възкръснал ли е Христос? Кое е безспорното доказателство за това велико чудо? Ако човекът Христос е възкръснал, защо не възкръсват и други човеци? Науката е установила, че плътта умира и не оживява. Тогава кои са прави – вярващите или невярващите?
Нека най-напред да кажем нещо за правото на човека. Той изобщо сам се лишава от право, щом дръзва да отрича правото на другите. А приеме ли насилието върху свой брат, той сам се осъжда на насилие. И затова народът е изрекъл: „Който копае гроб другиму, сам пада в него“ и „Гори ли къщата на съседа, тичай да гасиш твоята“. Поради това, спорът за и против Възкресението става излишен. Отричането е изобщо осъждане, а този, който си служи с осъждане, сам ще бъде осъден. Христовото възкресение е свидетелствувано от човеци – Апостолите. Те положиха живота си за тази велика истина. Свидетелството на страданието и пролятата кръв не е лъжесвидетелство, а истина и тя е в сърцата на всички, които със слово и дело – с любов и жертва, са послужили и служат за нравственото въздигане на човека и за братската всеотдайност в общежитието.
Повярвалият в измама, в лъжа получава най страшното – ужаса на вечната смърт. За него угасват всички светлини, надежди, творчески импулси и милостивата нежност на сърцето. Пътят на измамата е заблуда и мрак, а на лъжата – злоба, завист и корист. Измамата разделя родители от деца, братя от сестри и опълчва брат срещу брата – човек срещу човека. Лъжата ограбва, поругава, наклеветява, изнудва и убива. Ако Възкресението е измама, лъжа, кое от всичките поразии на злото е дошло до сърцето и разума на човека от Словото, от Разпнатия? Кой извика „разпни го“ и кой – „прости им, Боже, защото не знаят, що правят“? Кое от тези две начала разделя и убива, и кое прощава и милва?
Човек донейде знае, може и обича. Това „донейде“ свидетелствува, че има съвършено знание, творчество и съвършена любов. Ако науката е успяла да обеззарази водата до пълна чистота, защо да не се догонва абсолютната чистота на духа? Щом човек може да изглади два камъка до степен, че веднъж прилепени, да свидетелствуват за вечното сцепление, защо любовта да не може тъй да сближи хората, че за вечни времена да ги предпази от безмилостното зло?
Всяко човешко знание е частица от огромното знание на Твореца. Всяка правда е частица от великата Правда, която поддържа хармонията във вселената. Всяка любов, която е трепнала в човешкото сърце, е зрънце от съвършената Любов. Ако едни са прозрели, че земята се върти, или че светлината е по бърза и от мига, защо да се оспорва прозрението на други, които свидетелствуват, че човекът е преди всичко дух, и че духът е творческото начало, и той води света към съвършенство. Ако Алекс. Македонски и Наполеон са искали да подредят света чрез насилието и смъртта, защо да не свидетелствуваме за пълководците на духа, за победителите над злото и страшната смърт?
Древна мъдрост казва: „Не прави другиму това, което не искаш да ти правят.“ Смисълът е, че злото е във властта на всички човеци, и че има един закон – законът на възмездието, който балансира по съвършен път правдата, огромната нива, в която расте любовта.
Ако човек тори нивата, обеззаразява семената и бърза да сее навреме, за да получи добър плод, също тъй той трябва да храни духа, да обеззаразява мислите си, да помага на другите навреме, за да върви към съвършенство. Изпитаният и безспорен път е славата на кръста – Възкресението. Трябва да живеем в Дух и Истина, ако искаме да не погинем. Всеки човек има душа, но не всеки има Дух. Всички страдат, проливат сълзи и изпитват милост към дървета, животни и човеци, но това не е достатъчно. По-велико е да изпитваш милост към живота, към всяко нещо, което очиства и въздига. Всеки обича свойта майка, но по-велико е да обичаш майката на другия и никога да не я разплакваш. Тогава няма да има степени на чувството, а светлина в чувството, която е дар от съвършената Любов.
По-велико е да простиш, отколкото да се почувствуваш простен; по-велико е да изтърпиш хулата, отколкото да хулиш; проява на съвършен дух е да положиш живота си за другите, отколкото да животуваш само за себе си; по-велико е да даваш, отколкото да вземаш.
Ето всичко това и още много други светлини донесе на човеците славата на кръвта – Възкресението. И затова истината е само в Него. Тя е толкова чиста, неясна и съвършена, че никой с нищо не момее да я омърси. Тя е в сърцето на човека и злото е безсилно да я изкорени.
Защото Възкресението е мир, любов и вечна благодат.
Христос Възкресе!
Изгрев, бр. 772, 12 април 1947.
