0
1406

Опашковци

Педро Беругете, детайл от „Св. Доминик и албигойците“, 1493-1499 г.

Говори, за да те видя.
Лихтенберг, „Афоризми“

Ако битието започва със словото, диктатурата започва с безсловесността. И с безсловесността продължава пътя си във времето. Под безсловесност в случая трябва да се разбира не физиологическа нямота – феноменът е граждански и се състои в отнемане правото на глас. Но не на всеки, а само на онези, които не са съгласни с господстващите порядки. А останалите, съгласните, могат да си говорят на воля, могат да оповестят адмирациите си, могат да проглушат света с тях. И дори е желателно.

Това избирателно отношение към словото людско и словото Божие на по-откровен език се нарича цензура. За която преди почти два века един австрийски драматург установи, че е по-младата сестра на инквизицията. В близкото ни национално минало тази позорна сестрица бе от най-непроницаемите – еднопартийна, тоталитарна по генезис и тотална по обхват бе. Адресирана бе най-вече до езика, но не само до езика – цялата духовна сфера, целият културен живот бе грабнат в нейната желязна хватка. И изобразителното изкуство, и всички сценични жанрове – от киното, което още Ленин провъзгласи за най-важно от всички изкуства, и театъра, та чак до естрадата – и учебно-възпитателната (тя бе май по-скоро възпитателна, отколкото учебна) дейност, и изложби, и фестивали, и спартакиади, и селски събори, и банкетите дори – всичко бе под строг партиен надзор. Но тъй като словото присъстваше видимо или невидимо във всички изкуства и жанрове – дори и в най-абстрактните, то бе най-вече на прицел. Доколкото бе еманация на свободния дух, словото бе по своята първична природа свободно, а това го правеше опасно за еднопартийното начало. През най-ожесточените сталински времена не бе достатъчно дори критично настроените към режима граждани просто и само да бъдат заставени да млъкнат – те трябваше и да декларират публично симпатии към Партията-ръководителка, към нейните лидери и нейната ръководна политика. Хората на моите немалко години знаят и помнят как по квартални другарски съдилища, по свиквани специално за целта по предприятия, кооперативни стопанства, военни поделения, институции и учебни заведения събрания млади и стари бяха принуждавани по ведомствен път да се себеоплюват в публични самокритики, да се себеобвиняват в бивали и небивали политически грехове и прегрешения и да оповестяват преданост към комунистическата кауза. На подобни позорища бяха изправяни всички съкварталци, колеги, състуденти и съученици, в чиято политическа благонадеждност имаше дори само искрица съмнение. Този общонароден маскарад не щадеше нито учени с академична репутация, нито дори децата. Не бяха пощадени и безпартийните – и врагът с партиен билет не бе пощаден.

Впоследствие, когато, колкото и формална да бе, десталинизацията поразтопи кое-що ледовете, в сатиричната си новела „Човекът с опашка” Светослав Минков разказа как партийното бюро тръгва да заставя посредством административен натиск и шантаж един нищо неподозиращ служител да се изправи пред трудовия колектив и публично да си признае, че му е пораснала опашка – ни повече, ни по-малко. При това нашият човек е не потомствен буржоа и народен враг, а кален в нелегалните борби и погроми партиен кадър, преминал достойно през инквизицията и затворите на монархическата полиция. Въпреки този му скъпоплатен политически актив в служба на правата вяра, партийният секретар на учреждението е непоколебим: „По-добре е да признаеш, че имаш опашка и да си останеш партиен член, отколкото да твърдиш, че нямаш опашка и да бъдеш изключен от партията.”

Познавам и психологията, и технологията на нацизма и с чиста съвест мога да уверя, че подобна античовешка клоуниада в условията на хитлеризма, въпреки безмерния му цинизъм, не би могла да се случи. Жестокостта е еднакво у дома си и с пречупен кръст, и с петолъчка начело, по мнителност обаче комунизмът бие всичките си конкуренти.

Но да се върнем към родната тирания над словото. Тя превърна страната ни в информационна пустиня. Само на фона на обсебеното и заробено слово можеше да процъфтява идеологизираната дезинформация – информираният гражданин трудно може да бъде подведен с измамите и мистификациите на партийната пропаганда. А по неинформираност труженикът на реалния социализъм беше рекордьор комай в целия широк и пъстър свят. Бяха времена, в които единственият достоверен информационен източник за българския гражданин, единственият прозорец и към външния, и към вътрешния свят бяха западните радиопредавания на български език – и особено Радио „Свободна Европа”. Чиито емисии бяха най-методично заглушавани и чиито слушатели – най-методично издирвани и санкционирани.

Преследвано, потъпкано, дискриминирано и оковано, свободното слово се бранеше. За разлика от хората, думите имат ресурса за самоотбрана, дори когато са похитени. Такава самоотбрана за свободното литературно и гражданско слово в моето университетско минало бяха самодейният студентски стенвестник „Трън” и самодейните литературни четения в Софийския държавен университет през началото на 60-те. „Трън” бе територия на поета Трендафил Акациев. Такова лице, разбира се, нямаше – с името Трендафил Акациев подписваха епиграмите, шаржовете и небивалиците си двайсетина млади поети, между които Недялко Йорданов, Радой Ралин, Христо Банковски, Донка Райнова, Васил Станилов, Тодор Климентов, Иван Коларов. Техните строфи и карикатурите на десетина млади художници, много от които бяха студенти в Художествената академия, по висящите на дървени стойки на партера, над мензата бели кадастрони бяха жива гавра и с казионната литература, и с официалните тези на партийната идеологическа пропаганда. На литературните четения пък всяка седмица в 65-та или в 272-ра аудитория на университета четяха свои стихове най-вече млади и неконформистки настроени поети. Тъй като не бяха част от конюнктурата, много от творбите им бяха или вече отхвърлени от официалните медии, или явно нямаха шанс да бъдат публикувани. Редовни участници в четенията бяха Константин Павлов, Николай Кънчев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Радой Ралин, Иван Цанев, Добри Жотев, Калин Донков. Тези талантливи и доблестни люде, които с чиста съвест мога да нарека мои приятели, се себесъхраниха през дългите години и десетилетия тоталитарен терор и литературно, и граждански. Много от тях са живи и днес, и днес следват писателския си път с непретенциозното благородство, с което правеха това и в дебрите на живковизма. Не ги изкуши, не ги изкушава тях ни властта, ни парата – само литературата, само образи и сюжети ги изкушават, изкушава ги с неустоимо изкушение вълнението да бъдеш човек. В интерес на истината трябва да добавя обаче, че в 65-та и 272-ра аудитории свои творби представяха и поети като Любомир Левчев и Матей Шопкин, които от неконформистите, които претендираха, че са, с времето се превърнаха във формени конформисти, в кариеристите, които бяха всъщност, и които поставиха перото си в услуга на партийното властолюбие. Мои приятели те не станаха – станаха приятели на номенклатурните си привилегии и на номенклатурните си покровители, които получиха като хонорар за обслужването на лъжата и злото, на доктринерското насилие над литературното и гражданско слово. Тези търговци на думи и съвести се превърнаха от поети в придворни речописци и химнописци, в лакеи на един режим, който по безчестие няма равен на себе си в цялата ни национална история.

На самодейните литературни четения обаче сервилни строфи не произнасяха и най-безгръбначните конформисти – там място за сервилност нямаше, там цареше изцяло бунтарски (или поне псевдобунтарски) дух. Тези ежеседмични четения, които продължаваха до полунощ, се превърнаха в краткотрайно и несигурно убежище от всевластието на партийната цензура. Колко краткотрайно и колко несигурно беше убежището, пролича когато само след семестър-два ги прекратиха. Първо изчезна от фоайето стенвестник „Трън”, след което университетската администрация забрани и самодейните литературни изяви. Това не стана, разбира се, с блага дума – с ведомствено насилие стана. При което организаторът на четенията, поетът Йордан Палежев, бе изключен от университета. Цели два семестъра обаче най-големите аудитории на СДУ ехтяха от аплодисментите и възторзите на младите поети и многобройните им почитатели. А нестихващото ехо от тези възторзи ни придружаваше десетилетия наред – чак до революционните събития през есента на 1989 г. И след това, та до ден днешен.

Ако гледам на студентските литературни четения през учебната 1962-63 г. като на самоотбрана на художественото и на гражданското слово срещу господството на партийната цензура, то е защото тези паметни събития действително успяха да се изплъзнат някак си от надзора на университетската администрация. И то така, че се превърнаха в напълно независими, автономни, неподвластни на ведомствен контрол изяви. Разбира се, силните на деня се усетиха впоследствие и смазаха начинанието, но по няколко часа свобода в началото на всяка седмица за цели два семестъра съвсем не беше малко за изтерзаните ни от издевателствата на убогия организационен език младежки души. Някои владеещи стенография записваха декламираните стихове, други ги преписваха отново и отново, за да ги четем и препрочитаме по таванските си квартири и така делото преуспяваше, както се пееше в един стар монархически химн.

После? После зацари обичайната за всеки деспотизъм мъртвешка гражданска тишина – и то за цели десетилетия. Само кабинетът на младия писател „Димчо Дебелянов” към Студентския дом на културата сбираше като на шега веднъж месечно останките от възторзите на 65-та и 272-ра аудитории, но това беше вече само бледа сянка от някогашното вълнение. Което не се повтори чак до есента на 1989 г., защото еднопартийната власт над словото не позволи. Не се повтори и след 1989 г., въпреки че многопартийното безвластие над словото вече позволяваше всичко. Просто веднъж разкрепостено, гражданското слово се изроди, а словото литературно позагуби смисъл. Аз пострадах кое-що от това, но, сравнено с кошмара на партийната цензура, тези ми страдания бяха бели кахъри – с тях мога и да векувам. А с цензурата над думите ми не можах – побегнах през девет земи в десетата, право в бърлогата на класовия враг, между челюстите на хищническия капитализъм се скътах. Който при цялото си коравосърдечие, не поиска от мен да му посветя думите си. Ако аз все пак го направих, направих го не против себе си, а със себе си. Така го правя и до днес. Със спомена за малкото си приятели, които си останаха, въпреки всички попътни премеждия, себесъщи. Но и със спомена за армията щатни словоблудци, обезпечавали цяла една епоха алиби на онези щатни злодеи, които се нуждаеха най-насъщно от него. Между тези два спомена протече и младостта, и зрелостта ми – между тези две вълнения тече и битието. Отвеки веков. И довеки веков.                  

 

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияМакедония или ЕС?
Следваща статияВ какъв смисъл може да „наказва“ държавата