Начало Книги Изборът Опенхаймер
Изборът

Опенхаймер

К. Бърд & М. Шъруин
13.09.2023
3117
Робърт Опенхаймер

Новият филм на Кристофър Нолан „Опенхаймер“ се превърна в едно от киносъбитията на 2023 г. Знаковият му актьорски състав, начело с ирландския актьор Килиън Мърфи и суперзвездите Мат Деймън, Робърт Дауни Джуниър, Флорънс Пю, Емили Блънт и Кенет Брана, се превъплъщава в някои от хората, предопределили съдбата на XX век, а може би и бъдещето на човечеството. Читателите могат да открият и вдъхновението зад екранизацията – мащабната биография „Опенхаймер. Американският Прометей“  на Кай Бърд и Мартин Шъруин, която се появи на пазара в края на миналата година.

Епохалният труд на двамата журналисти дава добра отправна точка на Нолан – книгата, писана в продължение на 25 години, е отличена с наградата Пулицър. В нея оживява пълният разказ за триумфа и трагедията на харизматичния физик, който след края на Втората световна война се превръща в най-популярния учен на планетата, а впоследствие и в жертва на истерията на маккартизма в началото на Студената война.

В „Опенхаймер. Американският Прометей“ се отразява бурната американска история между двете световни войни и първите десетилетия на надвиснал ядрен апокалипсис над света – страхове, които изглеждаха забравени до войната на Русия в Украйна. Книгата се основава на хиляди документи от архиви и лични колекции в САЩ и чужбина. Тя черпи от собствения огромен архив на Опенхаймер в Библиотеката на Конгреса и от безброй страници записи на ФБР, натрупани за десетилетия строго наблюдение. Сред тези над 800 страници читателите ще „чуят“ гласа на учения, запечатан от записващите устройства, а после прехвърлен на хартия, ще прочетат интервюта с близо сто от най-близките му приятели, роднини и колеги. Пред тях ще се оформи портретът на един забележителен ум, сложил началото на ядрената епоха, а след това положил неуспешни усилия – каквито светът продължава да полага и до днес – да премахне опасността от ядрена война.

Детайлна и безпристрастна, книгата на Кай Бърд и Мартин Шъруин проследява невероятната съдба на човек, който подобно на непокорния древен титан дарява на света оръжие, разкриващо необятни възможности, но и криещо в себе си пагубна сила. Сила, чието овладяване зависи само и единствено от ясното осъзнаване на размерите на „подарената“ мощ. И именно това остава посланието на Опенхаймер и до днес.

„Опенхаймер. Американският Прометей“, Кай Бърд и Мартин Шъруин, превод от английски Деян Кючуков, издателство „Сиела“, 2022 г.

ГЛАВА двадесет и седма

„Интелектуален хотел“

В един първичен смисъл, който никаква вулгарност, никакъв хумор и никакво преиграване не могат напълно да потушат, физиците вече познават греха и това е знание, от което няма как да се отърват.

Робърт Опенхаймер

Семейство Опенхаймер пристига в Принстън в средата на юли 1947 г., през едно необичайно горещо и влажно лято. Новата позиция на Робърт като директор на института, служещ за убежище на Алберт Айнщайн от близо петнадесет години, му осигурява както престижна платформа, така и лесен достъп до нарастващия брой вашингтонски комитети по ядрена политика, в които участва. Институтът му плаща щедра заплата от 20 000 долара годишно, плюс безплатно ползване на „Олдън Манър“ – директорската резиденция, към която са зачислени готвачка и общ работник, грижещ се за къщата и обширната градина. Робърт разполага с достатъчно време да пътува където и когато пожелае – трябва да поеме новите си отговорности през октомври, а първото заседание на факултета, което ще председателства, е чак през декември. Той, Кити и двете им деца, шестгодишният Питър и тригодишната Тони, имат няколко спокойни месеца, през които да се приспособят към новата среда. Самият Робърт е само на четиридесет и три.

Кити веднага се влюбва в „Олдън Манър“ – широка, триетажна бяла постройка в колониален стил, заобиколена от над хиляда декара тучни зелени гори и ливади. Зад къщата има плевня и обор, затова те купуват два коня и ги кръщават Топър и Степъп.

Части от имота датират още от 1696 г., когато семейство Олдън, едни от най-старите заселници в Принстън, започват да го строят. Западното крило е издигнато през 1720 г. и служи като полева болница за войските на генерал Вашингтон по време на битката при Принстън през 1777 г. Редица поколения разширяват къщата и в края на XIX век тя разполага с осемнадесет стаи. Семейството я обитава до 30-те години на XX век, когато я продава на института.

Боядисана в бяло отвътре и отвън, къщата се отличава с лека и просторна атмосфера. Висок централен коридор прорязва цялата конструкция, от парадния вход до сводестата задна врата, която излиза на плочеста тераса. Трапезарията е свързана с голяма и добре оборудвана кухня, а във всекидневната слънчевите лъчи се леят през осем прозореца. От другата страна на коридора има втора, по-малка всекидневна, наричана музикална стая, и библиотека с масивна зидана камина. При нанасянето си откриват, че почти всяка стая в къщата е опасана с книжни рафтове. Робърт нарежда повечето да бъдат махнати и оставя само една стена в библиотеката, покрита с книги от пода до тавана. Навред има дюшемета от светъл дъб, които тихо поскърцват, а горният етаж изобилства от причудливи кътчета и скрити килери. Задно стълбище води към кухнята, а табло с номерирани звънци позволява готвачката или прислужницата да бъдат извикани отвсякъде.

Скоро след пристигането им Робърт построява обширна оранжерия в задната част на къщата, близо до кухненското крило. Тя е подарък за рождения ден на Кити, която я изпълва с десетки видове орхидеи. Имотът включва различни насаждения, в това число грижливо поддържана цветна градина сред четири каменни стени, представляващи основите на някогашен хамбар. Кити, като ботаник по образование, прекарва много време там, превръщайки се, по думите на нейна приятелка, в „същинска магьосница в древното изкуство на градинарството“.

„Отначало мислех, че никога няма да се чувствам удобно в толкова голяма къща, но сега, след като посвикнахме, ми харесва много“, споделя Опенхаймер пред репортер. Той окачва една от любимите картини на баща си – „Оградено поле с изгряващо слънце“ на Винсент ван Гог (Сен Реми, 1889), в хола над официалната бяла камина. В трапезарията има платно на Андре Дерен, а в музикалната стая – на Едуар Вюйар. Къщата е удобно обзаведена, но Кити поддържа всичко в ред и се старае тя никога да не придобие разхвърлян вид. Аскетичният кабинет на Опи с неговите голи, бели стени напомня за някогашната им квартира в Лос Аламос.

От задната тераса се разкрива гледка на юг през откритото поле към територията на института. На по-малко от половин километър се намира „Фулд Хол“ – четириетажна сграда от червени тухли с две крила и внушителна кула, наподобяваща камбанария. Тя е построена през 1939 г. на цена от 520 000 долара и в нея се помещават скромните кабинети на десетки учени, библиотека с дървена ламперия и голямо общо помещение, обзаведено с кафяви кожени дивани. На последния, четвърти етаж има столова и заседателна зала. През 1947 г. Айнщайн използва стая 225 – ъглов кабинет на втория етаж. Нилс Бор и Пол Дирак работят в съседни стаи на третия етаж. Прозорците на приземната стая 113, отредена за Опенхаймер, са обърнати към близките гори и ливади. Предшественикът му Франк Айделот, специалист по елизабетинската литература, е украсил стените с идилични оксфордски пейзажи. Опи ги сваля и поставя на тяхно място голяма черна дъска. Той наследява две секретарки – Елинор Лиъри, служила преди това при съдия Феликс Франкфуртер, и младата и енергична Катрин Ръсел. Точно пред вратата на кабинета му стои „чудовищен сейф“ със секретни документи, касаещи дейността му като председател на Генералния консултативен комитет към КАЕ. Сейфът е охраняван от денонощна въоръжена стража.

Посетителите във „Фулд Хол“ го виждат като „човек, наелектризиран от властта“. Щом телефонът звънне и секретарката му почука на вратата с думите „Д-р Опенхаймер, генерал Джордж Маршал е на линия“, цялото му лице сякаш се озарява. Той явно се наслаждава на ролята, отредена му от историята, и се старае да я изиграе добре. Докато повечето учени в института се разхождат със спортни сака, а Айнщайн предпочита овехтял пуловер, той носи скъпи английски вълнени костюми, ръчно ушити в Langrocks – фирмата, обслужваща местното отбрано общество (което не му пречи понякога да се появява на партита и в небрежен вид). Колегите му обикалят Принстън на велосипеди, а той кара ефектния си син „Кадилак“ кабриолет. Някога бухналата му и къдрава коса сега е подстригана късо, като на монах. Изглежда деликатен и дори крехък, макар всъщност да е доста силен и енергичен. Фриймън Дайсън си спомня: „Беше много слаб и нервен. Постоянно се движеше, не можеше да седи мирно и пет секунди, а цигарата не слизаше от устата му. Човек оставаше с впечатлението, че е страшно притеснен от нещо“.

Принстън е безкрайно далеч както от свободолюбивата, либерална и бохемска атмосфера на Бъркли и Сан Франциско, така и от дивите гледки на Лос Аламос. През 1947 г. той наброява 25 000 жители, има един светофар на ъгъла на улиците „Насау“ и „Уидърспун“ и няма обществен транспорт, ако изключим трамвая, който и до днес ежедневно превозва стотици хора до железопътната гара. Оттам банкери, адвокати и борсови посредници в делови костюми се качват на влаковете за петдесетминутното пътуване до Манхатън. За разлика от повечето малки американски населени места Принстън притежава величествена история и елитно усещане за себе си. Но както веднъж отбелязва дългогодишен негов жител, „той е град с характер, но без душа“.

Амбицията на Робърт e да превърне мястото в стимулиращо международно средище за интердисциплинарна наука. Институтът е основан през 1930 г. от Луис Бамбъргър и сестра му Карълайн с първоначално дарение от 5 милиона долара. Те продават семейния бизнес, веригата универсални магазини R. H. Macy & Co., през 1929 г., точно преди борсовия срив, за астрономическата сума от 11 милиона долара в брой. Водени от идеята да изградят уникално учебно заведение, наемат известния реформатор в сферата на образованието Ейбрахам Флекснър за първи директор. Флекснър им обещава, че институтът няма да бъде нито точно образователно, нито изследователско заведение, а нещо средно между двете – малък университет, занимаващ се с ограничен обем преподаване и обилно количество изследвания. Той иска да го моделира като своеобразен „рай за учените“, по примера на европейски интелектуални центрове от рода на All Souls College в Оксфорд, Collège de France в Париж или Гьотингенския университет, немската алма матер на Опенхаймер.

През 1933 г. Флекснър повишава репутацията на института, като наема Айнщайн срещу годишна заплата от 15 000 долара. На други учени също се плащат щедри суми. Флекснър търси най-добрите хора и иска да е уверен, че никой от тях няма да се чувства принуден да допълва доходите си чрез „писане на ненужни учебници или вършене на работа на парче“. Идеята е „да няма задължения, а само възможности“. През 30-те той набира голям брой брилянтни умове, включително математици като Джон фон Нойман, Курт Гьодел, Херман Вайл, Дийн Монтгомъри, Борис Подолски, Осуалд Веблен, Джеймс Александър и Натан Розен. Флекснър приветства „полезността на безполезното знание“, но през 40-те институтът е застрашен да се превърне в уютно убежище за гении с вечно нереализиран потенциал. Един учен го описва като „онова великолепно място, където науката цъфти, но никога не дава плод“.

Опенхаймер е решен да промени това. По-конкретно в областта на теоретичната физика целта му е да постигне същото, което е сторил в Бъркли през 30-те, а именно да превърне института в център от световна класа. Вярно, войната е преустановила работата по редица оригинални проекти, но нещата постепенно влизат в релси. „Днес, само две години след края на бойните действия, физиката отново процъф-тява“, казва той в реч пред Масачузетския технологичен институт през есента на 1947 г.

През април 1947 г. Ейбрахам Пайс, перспективен млад учен с временна стипендия в института, получава телефонно обаждане от Бъркли, Калифорния. „Тук е Робърт Опенхаймер – казва гласът отсреща. – Наскоро поех директорския пост на Института за напреднали изследвания и искрено се надявам, че ще бъдете там и догодина, за да надграждаме основите на теоретичната физика.“ Поласкан, Пайс незабавно приема, зарязвайки плановете да се присъедини към Бор в Дания. Той остава в института през следващите шестнадесет години и се превръща в един от най-близките сътрудници на Опенхаймер.

Пайс скоро има възможността да наблюдава шефа си в действие. През юни 1947 г. двадесет и трима от водещите физици теоретици в страната се събират в Rams Head Inn, ексклузивен курорт на остров Шелтър, в източния край на Лонг Айлънд. Опенхаймер поема водещата роля в организацията на тридневното събитие. Сред присъстващите са Ханс Бете, Изидор Раби, Ричард Файнман, Виктор Вайскопф, Едуард Телър, Джордж Уленбек, Джулиан Швингър, Дейвид Бом, Робърт Маршак, Уилис Лам и Хендрик Крамерс, а тема на дискусията са основите на квантовата механика. След края на войната учените най-сетне могат отново да съсредоточат вниманието си върху фундаменталните въпроси. Уилис Лам, бивш студент на Опенхаймер, прави първата от многобройните забележителни презентации. Той очертава феномена, който скоро ще стане известен като „изместване на Лам“ и ще залегне в основите на квантовата електродинамика. През 1955 г. Лам печели Нобелова награда за приноса си в тази област. След него Раби изнася новаторска беседа върху ядрено-магнитния резонанс.

Официално конференцията е под председателството на Карл Дароу, секретаря на Американското физическо общество, но Опенхаймер доминира с присъствието си. Самият Дароу отбелязва в дневника си: „С течение на времето водещата му роля ставаше все по-очевидна. Той правеше анализи (нерядко язвителни) на почти всеки аргумент, а великолепният му език нито за миг не се помрачаваше от колебание или търсене на думи. Никога досега не бях чувал термина „катарзис“ да се използва в дискусия по физика, а още по-малко хитроумното „мезониферен“, което вероятно е негово собствено изобретение. Да не забравяме сухия хумор, повтарящите се коментари, че една или друга идея (включително неговите собствени) несъмнено е погрешна, и уважението, с което го изслушваха“. Пайс също е поразен от „жреческия тон“, с който Опенхаймер говори пред публика: „Той сякаш имаше за цел да въведе слушателите в свещените мистерии на природата“.

В третия и последен ден Опи ръководи дискусия за парадоксалното поведение на мезоните – тема, която е изследвал с Робърт Сърбър преди войната. По-късно Пайс си спомня „майсторското“ му изпъл-нение, насочващите въпроси, вмъквани в най-подходящия момент, обобщаването на изводите и стимулирането на участниците да търсят решения. „Седях до Маршак по време на обсъжданията и все още си спомням как изведнъж той целият поруменя, стана и каза, че може би има два вида мезони, като единият се произвежда обилно, а после се разпада в другия.“ По мнение на Пайс Опенхаймер по този начин подтиква Маршак към иновативната хипотеза за видовете мезони – пробив, който през 1950 г. печели Нобелова награда за британския физик Сесил Пауъл. Конференцията помага също на Файнман и Швингър да разработят своята теория за пренормирането, елегантен нов начин за изчисляване на взаимодействията на електрона със собственото му или с чуждо електромагнитно поле. За пореден път, дори ако самият той не е автор на подобни открития, много от колегите му го разглеждат като техен вдъхновител.

Не всички са във възторг от поведението на Опенхаймер. Дейвид Бом например смята, че той говори твърде много: „Служеше си доста свободно с думите, но зад тях нямаше достатъчно смисъл, за да оправдае изобилието им“. Според него бившият му наставник е започнал да губи прозорливостта си, може би защото вече от години не е вършил нищо със значим принос за науката: „Опенхаймер не гледаше със съпричастност на моите занимания. Аз исках да поставя под въпрос самите основи на физиката, а той смяташе, че трябва по-скоро да работим върху вече съществуващите теории, да ги експлоатираме и да търсим последствията от тях“. В началото Бом изпитва огромно уважение към Опенхаймер, но с течение на времето е все по-склонен да се съгласи с друг техен колега, Милтън Плесет, който е на мнение, че Опи „не е способен на истинска оригиналност, затова пък е добър във вникването в чуждите идеи и в техните ефекти“.

Опенхаймер напуска остров Шелтър с частен хидроплан за Бостън, където трябва да получи почетната си степен от Харвардския университет. Виктор Вайскопф и няколко други физици, завръщащи се в Кеймбридж, приемат поканата му да се присъединят към него в самолета. Насред път обаче попадат на буря и пилотът е принуден да кацне във военноморската база в Ню Лондон, щата Кънектикът. Съоръжението е забранено за цивилни самолети и докато приближават пристана, виждат насреща си един капитан да размахва ръце и да крещи яростно. Опи казва на пилота: „Нека аз говоря с него“, и щом слиза от борда, заявява: „Името ми е Опенхаймер“. Униформеният ахва от учудване и пита: „Онзи Опенхаймер?“. „Да, същият“, е невъзмутимият отговор. Възхитен, че се намира в присъствието на прочутия физик, офицерът полага всички усилия да угоди на гостите. Сервира им чай с курабийки, а после ги качва на служебен автобус до Бостън.

Най-прочутият физик в Съединените щати всъщност не се занимава много с наука въпреки факта, че убеждава настоятелите на института да му дадат безпрецедентно двойно назначение като директор и „професор по физика“. През есента на 1946 г. Опи намира време да напише съвместна статия с Ханс Бете, публикувана в Physical Review, относно разсейването на електроните. Същата година е номиниран за Нобелова награда по физика, но Нобеловият комитет се поколебава да даде отличието на човек, чието име е тясно свързано с Хирошима и Нагасаки. През следващите четири години излизат още три негови кратки статии по физика и една по биофизика, но от 1950 г. нататък той няма повече научни публикации. Мъри Гел-Ман, гостуващ физик в института, коментира през 1951 г.: „На него не му достигаше Sitzfleisch, както казват немците. Това значи буквално „седяща плът“, в смисъл на постоянството, необходимо, за да седиш на стол и да вършиш нещо. Доколкото знам, никога не е писал дълга статия, нито е правил дълги изчисления или нещо подобно. Просто нямаше достатъчно търпение; собствената му работа се състоеше от кратки, но блестящи проблясъци. Затова пък вдъхновяваше околните да постигат целите си и в това отношение влиянието му беше фантастично“.

В Лос Аламос той ръководи хиляди хора и изхарчва милиони, докато сега е начело на институция само със сто души персонал и бюджет от 825 000 долара. Лос Аламос е напълно зависим от федералното правителство, докато тук уставът изрично забранява на директора да иска федерални средства. Институтът е крайно независимо място и няма официална връзка с намиращия се в непосредствена близост Принстънски университет. През 1948 г. общо около 180 учени са свързани с двете му „школи“ – по математика и по исторически изследвания. Тук липсват лаборатории и циклотрони, а най-сложният апарат е черната дъска. Не се преподават курсове и няма студенти – само учени. Повечето са математици, макар да има също физици, икономисти и хуманисти. Акцентът върху математиката е толкова силен, че някои възприемат назначението на Опенхаймер като сигнал, че отсега нататък институтът ще бъде посветен само на точните науки.

Действително първите назначения, които той прави, сякаш имат за цел да превърнат института във водещ център на теоретичната физика. Сред тях има петима изследователи от Бъркли. След като уговаря Пайс да остане, привлича на постоянен договор и друг обещаващ млад английски физик, Фриймън Дайсън. Също кани Нилс Бор, Пол Дирак, Волфганг Паули, Хидеки Юкава, Джордж Уленбек, Джордж Плачек, Шиничиро Томонага и други видни фигури да прекарват продължителни периоди в института. През 1949 г. наема Джъннин Ян, блестящ 27-годишен китайски физик, който през 1957 г. печели Нобелова награда заедно със своя сънародник Джъндао Ли. През февруари 1948 г. Пайс пише в дневника си: „Това е нереално място. Нилс Бор се отбива при мен да си побъбрим. Поглеждам през прозореца и виждам Айнщайн да се прибира заедно с асистента си. През две врати от мен е кабинетът на Пол Дирак, а на долния етаж седи Опенхаймер“. Това е концентрация на научен талант, невиждана никъде в света – с изключение, разбира се, на Лос Аламос.

През юни 1946 г., доста преди пристигането на Опенхаймер, Джон фон Нойман започва да изгражда високоскоростен компютър в котелното помещение на Фулд Хол. В института никога не е имало толкова скъпо съоръжение. Отначало попечителите отпускат на Фон Нойман 100 000 долара, за да започне. После, в рядко отстъпление от политиката си, му позволяват да получи допълнително финансиране от Американската радиокорпорация (RCA), армията на САЩ, Службата за военноморски изследвания и Комисията по атомна енергия. През 1947 г. на няколкостотин метра от „Фулд Хол“ е построена малка тухлена сграда, в която да се помещава компютърът, замислен от Фон Нойман.

Цялата идея за изграждане на машина е доста спорна за учените, които смятат, че основната им работа е да мислят. „Никога не е имало проблем, за който да се нуждаем от чак толкова много изчисления“, жалва се математикът Дийн Монтгомъри. Мнението на самия Опенхаймер е нееднозначно. Подобно на мнозина, той смята, че институтът не бива да се превръща в лаборатория, финансирана със средства за отбрана. Но случаят е по-различен, защото проектът може да революционизира изследванията. И така той го подкрепя, а Фон Нойман се съгласява да не патентова своята машина, която скоро се превръща в модел за бъдещото поколение търговски компютри.

През юни 1952 г. Опи и Фон Нойман официално представят изоб-ретението, което за времето си е най-бързият електронен мозък в света, а самото му съществуване поставя началото на компютърната революция от втората половина на ХХ век. Но след като в края на 50-те се появяват по-добри и по-бързи машини, настоятелството се събира във всекидневната на Опенхаймер и гласува за окончателното закриване на компютърния проект. Прието е също предложение никога повече да не се внася такова оборудване на територията на института.

През 1948 г. Опи наема класициста Харолд Чернис, стар приятел от Бъркли и водещ специалист в страната по Платон и Аристотел. Същата година убеждава борда да му отпусне „фонд на директора“ от 120 000 долара, с който да привлича краткосрочно учени по своя лична преценка. С част от тези пари довежда приятеля си от детинство Франсис Фъргюсън, който използва възможността да напише книгата си „Идеята за театър“. По съвет на Рут Толман Опи назначава консултативен комитет от психолози. Веднъж или два пъти годишно самата Рут идва в института заедно със своя зет Едуард Толман, Джордж Милър, Пол Мийл, Ърнест Хилгард и Джеръм Брунър (Толман и Хилгард са членове на проучвателната група на Зигфрид Бернфелд в Сан Франциско, която Опенхаймер посещава ежемесечно през годините 1938/42). Тези специалисти се събират в офиса на Опенхаймер и го информират за „дълбоките текущи въпроси“ в своята област. Той скоро назначава на краткосрочни договори Милър, Брунър и видния детски психолог Дейвид Леви. Опенхаймер обича да говори на психологически теми. Брунър си спомня: „Той беше брилянтен, с разностранни интереси, очарователно краен, готов да навлезе докрай във всяка област, изключително симпатичен… Говорехме за всичко, но психологията и философията на физиката бяха неустоими за него“.

Скоро и други хуманисти се присъединяват към института, включително археологът Хоумър Томпсън, поетът Т. С. Елиът, историкът Арнълд Тойнби, социалният философ Исая Бърлин и дипломатът и историк Джордж Кенан. Опенхаймер открай време се възхищава на поемата „Пустата земя“ на Елиът и се радва, когато авторът ѝ склонява да дойде за един семестър през 1948 г. Присъствието на един поет обаче не се нрави на математиците в института, някои от които се мръщят при вида му дори след като същата година е удостоен с Нобелова награда за литература. Елиът от своя страна не им се натрапва и прекарва повече време в Принстънския университет. Опенхаймер е разочарован и се оплаква на Фриймън Дайсън: „Поканих Елиът с надеждата да създаде още един шедьовър, а единственото, което той стори, бе да работи върху пиесата „Коктейлът“, най-лошото нещо, което някога е писал“.

Все пак той твърдо вярва, че е важно институтът да остане дом както за точните, така и за хуманитарните науки. В изказванията си непрестанно подчертава, че физиката и математиката се нуждаят от тях, за да вникнат по-добре в собствения си характер и последствия. Малцина от видните му колеги се съгласяват с него, но подкрепата им е от жизнено значение. Джон фон Нойман е запален по древната римска история почти толкова, колкото и по математиката. Други споделят интереса на Опенхаймер към поезията. Той се надява да превърне института в убежище за учени, интересуващи се от мултидисциплинарния подход към цялостното човешко състояние. Това е изкусителна възможност, шанс да обедини двата свята, които го влекат с еднаква сила още от младини. В този смисъл Принстън е антитеза на Лос Аламос и може би психологическа противоотрова за него.

Институтът е също толкова идиличен и комфортен, колкото Лос Аламос е спартански. Особено за постоянните си членове той е Платонов рай. „Хубавото на това място – коментира веднъж Опенхаймер, – е, че няма нужда да се оправдаваш, задето не вършиш нищо и не даваш добри резултати.“ Външните лица понякога го възприемат като пасторално убежище за ексцентрици. Известният логик и философ Курт Гьодел например е болезнено свит и саможив и има пристъпи на тежка параноидна депресия – убеден е, че храната му е отровена, и страда от хронично недохранване. Единственият му истински приятел е Айнщайн и двамата често се разхождат заедно. Гьодел прекарва години в опити за решаване на проблема за континуума – математическа главоблъсканица, включваща въпроса за безкрайностите, на която така и не намира отговор. Подтикнат от Айнщайн, работи също върху общата теория на относителността и през 1949 г. публикува статия, описваща въртяща се вселена, в която теоретично е възможно пътуване до всяка точка на миналото, настоящето или бъдещето и обратно. През десетилетията, прекарани в института, е самотна и призрачна фигура, която крачи с тетрадка в ръка, облечена във вехто зимно палто, и драска безкрайни бележки на немски.

Дирак е не по-малко странен. Като малък баща му го кара да говори само на френски, защото смята, че така по-бързо ще научи езика. „Открих, че не мога да се изразявам на френски, а беше по-добре да си затварям устата, отколкото да се обаждам на английски, затова станах мълчалив“, казва Дирак. Той носи високи гумени ботуши и често го виждат да прави просеки с брадва из съседните гори. Това е неговата форма на развлекателно упражнение и през годините се превръща в атракция за института. Дирак е влудяващо педантичен. Един ден му звъни репортер по повод лекция, която той трябва да изнесе в Ню Йорк. Опенхаймер е решил, че учените не бива да се разсейват с телефонни разговори в офисите, затова Дирак трябва да приеме обаждането в коридора. Когато репортерът казва, че иска копие от речта, Дирак оставя слушалката и влиза в стаята на Джеръми Бърнстейн за съвет, понеже се бои да не го цитират погрешно. Ейбрахам Пайс, който случайно е вътре, му предлага да напише върху копието „Не публикувай под никаква форма“. Дирак асимилира думите му около минута в пълно мълчание, а накрая пита дали фразата „под никаква форма“ не е излишна в изречението38.

Джон фон Нойман е особняк по свой начин39. Подобно на Опенхаймер, той владее езици и има разностранни интереси. Обича да купонясва до зори, а в антисъветските си настроения е не по-малко краен от Едуард Телър. Една вечер на поредното парти разговорът преминава към зараждащата се Студена война и той делово заявява, че решението е очевидно – Съединените щати трябва да предприемат превантивна атака с ядрения си арсенал и да унищожат Съветския съюз. През 1951 г. пише до Луис Строс: „Мисля, че е много вероятно конфликтът между САЩ и СССР да доведе до тотален сблъсък и следователно ускорените темпове на въоръжаване са наложителени“. Опи е ужасен от подобни изказвания, но не позволява на политическите пристрастия да влияят върху административните му решения.

Учени от различни дисциплини не спират да се изумяват от широкия обхват на интересите на Опенхаймер. Един ден Лансинг Хамънд от фондацията Commonwealth Fund иска от него съвет относно шейсет млади британци, кандидатстващи за стипендии за обучение в различни американски университети. Специалностите варират от свободни изкуства до точни науки. Самият Хамънд преподава английска литература и разчита да се консултира за кандидатите с математика и физика. За негова изненада, още щом го посреща в кабинета си, Опенхаймер пита: „Значи сте защитили докторантура в Йейл по английска литература от XVIII век – епохата на Джонсън. Кой ви беше ръководител, Тинкър или Потъл?“. В рамките на десет минути Хамънд разполага с цялата необходима информация, за да насочи своите кандидат-студенти по физика към подходящите учебни заведения. Той понечва да си тръгне, мислейки, че вече е отнел достатъчно от времето на ангажирания директор, но Опенхаймер го спира: „Ако имате няколко свободни минути, ще ми е интересно да разгледаме и останалите кандидати“. През следващия час Опенхаймер говори надълго и нашироко за силните и слабите страни на различни висши училища из цялата страна. „Хм, музиковед… струва ми се, че Рой Харис ще е най-подходящият човек за него. Социална психология… бих предложил да се спрем на университета „Вандербилт“ – там групите са по-малки и ще има по-добра възможност да получи онова, което иска. Английска литература, вашата област… Йейл е очевидният избор, но не изключвайте също и професор Бейт от Харвард.“ Хамънд, който дори не е чувал за Бейт, си тръгва смаян: „Този човек беше уникален. Нито преди, нито след това съм разговарял с друг като него“.

Отношенията на Опенхаймер с най-известния жител на института са колебливи. „Ние бяхме близки колеги и нещо като приятели“, пише той по-късно за Айнщайн, но го възприема по-скоро като жив светец – покровител на физиката, отколкото като активен учен. Някои подозират, че именно Опи е източникът на твърдението в списание Time, че „Айнщайн е пътен знак, а не маяк“. От другата страна нещата също не са еднозначни. Когато през 1945 г. Опи е предложен за първи път за постоянен професор в института, Айнщайн и математикът Херман Вайл пишат препоръка до факултета вместо него да се назначи физикът теоретик Волфганг Паули. По онова време Айнщайн познава добре Паули, а Опенхаймер – само мимоходом. По ирония на съдбата през 1934 г. Вайл усилено се опитва да привлече Опи в института, но последният категорично отказва с довода, че: „не би могъл да е от абсолютно никаква полза на такова място“. Сега обаче постиженията на Паули като физик са далеч по-големи. Той е направил научен принос от фундаментален характер чрез своя „Принцип на Паули“ в квантовата механика и с анализа на електронния спин. Айнщайн и Вайл признават, че Опенхаймер е основал най-голямата школа по теоретична физика в страната и че студентите му масово са във възторг от него, но предупреждават: „Може да се окаже, че той е твърде доминиращ и че учениците му са просто негови по-малки копия“. Въз основа на тяхното мнение през 1945 г. институтът предлага длъжността на Паули, който я отказва

Постепенно Айнщайн си изгражда умерено уважение към новия директор, когото описва като „необичайно способен човек с многостранно образование“. Това, на което се възхищава у него, е човекът, а не физикът. Той никога не причислява Опенхаймер към близките си приятели, отчасти заради научните им мнения, които диаметрално се разминават. Още през 30-те Опи нарича Айнщайн „пълно куку“ заради упорития му отказ да приеме квантовата теория. Всички млади физици, които довежда в Принстън, са убедени в квантовите възгледи на Бор и пет пари не дават за възраженията, повдигани от Айнщайн срещу квантовия възглед за света. Те не могат да разберат защо великият учен неуморно развива своята „единна теория на полето“, коригираща предполагаемите несъответствия в квантовата теория. Това е самотна задача и все пак той се мъчи „да защити добрия Господ от твърдението, че непрекъснато хвърля зарове“, както гласи лаконичната му критика към принципа на неопределеността на Хайзенберг, залегнал в основата на квантовата физика. И няма нищо против, че повечето му колеги в Принстън виждат в него „еретик и реакционер, изживял времето си“.

Опенхаймер дълбоко се възхищава на „изключителната оригиналност“ на човека, формулирал общата теория на относителността, „този уникален съюз между геометрия и гравитация“. Но смята, че Айнщайн е внесъл в една иначе оригинална работа дълбоко традиционни елементи и че именно тези елементи в крайна сметка са го подвели. Той съжалява, задето Айнщайн посвещава годините си в Принстън на опити да докаже, че квантовата теория страда от значителни дефекти и несъответствия: „Никой не беше по-гениален в измислянето на умни и неочаквани примери, но всеки път се оказваше, че несъответствията просто ги няма или че разрешаването им може да бъде намерено в собствените му по-ранни разработки“. Това, което тревожи Айнщайн в квантовата теория, е идеята за неопределеност, но именно неговият труд върху относителността вдъхновява някои от прозренията на Бор. Опенхаймер вижда в това силна доза ирония: „Той се бореше с Бор по благороден и яростен начин; бореше се и с теорията, на която сам бе дал живот, но мразеше. Това не за първи път се случва в науката“.

Тези спорове не пречат на Опенхаймер да се наслаждава на компанията на Айнщайн. Една вечер в началото през 1948 г. той посреща него и Дейвид Лилиентал в „Олдън Манър“. Айнщайн седи и слуша, на моменти сериозно и внимателно, а на моменти с кикот и бръчици около очите, описанията на Опи, който нарича частиците неутрино „приказни създания на физиката“. Робърт все още обича да прави скъпи и неочаквани подаръци. Той знае, че Айнщайн обича класическата музика, а старото му радио не хваща излъчваните от Ню Йорк концерти в „Карнеги Хол“. Затова без негово знание инсталира антена на покрива на скромния му дом на Мърсър Стрийт 112. После, навръх рождения му ден, се появява на прага с ново радио и предлага да чуят предстоящия концерт. Старият учен е във възторг.

През 1949 г. Бор посещава Принстън и дава приноса си за сборник с есета по случай седемдесетия рожден ден на Айнщайн. Двамата с него се разбират добре, но и Бор, подобно на Опенхаймер, не разбира защо квантовата теория е такъв трън в очите му. Щом му показват ръкописа на сборника, Айнщайн шеговито отбелязва, че есетата вътре съдържат колкото похвални думи, толкова и хули по негов адрес: „Това не е юбилейна книга, а жив вот на недоверие“. На 14 март, навръх рождения му ден, 250 изтъкнати учени се събират в аудитория в Принстън, за да чуят хвалебствените слова на Опенхаймер, Исак Раби, Юджийн Уигнър и Херман Вайл. Каквито и несъгласия да имат в областта на науката, при неговата поява въздухът се наелектризира в очакване. Следва спонтанен миг на мълчание и всички стават на крака, за да аплодират човека, за когото всички знаят, че е най-великият физик на двадесети век.

Опенхаймер и Айнщайн може да спорят на теоретични теми, но като хуманисти са съюзници. Това е момент от историята, когато Студената война тепърва се разгаря. Науката става все по-зависима от националната отбрана, а лаборатории и университети се финансират от военни договори, Опенхаймер обаче избира друг път. Той „присъства при раждането“ на милитаризацията в науката, но след Лос Аламос все повече се дистанцира от нея. Айнщайн го уважава заради желанието да използва влиянието си в опит да спре надпреварата във въоръжаването, но в същото време е озадачен, че Опи използва това влияние предпазливо. През пролетта на 1947 г. например е поканен да говори на събитие на новосформирания Извънреден комитет на атомните учени, но обяснява, че „се чувства неподготвен да направи публично изявление относно атомната енергия с достатъчно увереност, за да допринесе за желания резултат“.

По-възрастният мъж не разбира защо Опенхаймер толкова държи да запази достъпа си до висшите кръгове във Вашингтон. Той самият не играе тази игра. И през ум не би му минало да иска от правителството разрешения за достъп до класифицирана информация. Айнщайн инстинктивно мрази да се среща с политици и генерали. Както отбелязва Опенхаймер, „той не умее да води естествен и комфортен диалог с държавници и хора на властта“. Ако Опи с наслада се къпе в лъчите на славата и приветства възможността да контактува със силните на деня, то Айнщайн винаги се е чувствал неудобно от хвалебствията. През март 1950 г., на седемдесет и първия му рожден ден, двамата вървят към къщата му на Мърсър Стрийт и Айнщайн подхвърля: „Знаеш ли, ако на човек веднъж му се случи да направи нещо значимо, животът след това е малко странен“. Опенхаймер разбира точно какво има предвид събеседникът му.

К. Бърд & М. Шъруин
13.09.2023

Свързани статии