0
1633

Опит за екстаз

„Опит за екстаз“, Димитър Бочев, издателство „Сиела“, София, 2021 г. Предлагаме ви откъс от книгата.

1

Да се живее е опасно – толкова мои приятели живееха, а сега ги няма. Няма ги никъде по земята – само в моя спомен ги има, но какво имане е това. Вместен в живота им, някъде между началото и края на приятелите ми се простираше и моят живот – аз живеех в тях и в тях умирах, имаше ме и ме нямаше в тях. И техният живот бе вместен в моя, и техният живот се простираше някъде между моето начало и моя край – те живееха мене, а аз тях живеех. Не един до друг и не дори един с друг – един в друг живееха животите ни, съдържаха се взаимно, нас поравно ни имаше и ни нямаше едни в други. Едно имане и едно нямане, едно присъствие и едно отсъствие на земята и под нея ни обединяваха и разединяваха приживе. И след това.

Този свят е така устроен, така е скроена всемирната наредба, че всяко начало по-скоро опровергава, отколкото подсказва края. Така и животът на моите приятели по-скоро опровергаваше, отколкото подсказваше нашата всеобща смърт – и моята, и тяхната смърт по-скоро опровергаваше, отколкото подсказваше. Съвсем, съвсем живи бяха моите приятели – толкова живи, че изглеждаше, че вечно ще живеят. Вечност и преходност съдържаше поравно техният живот, чийто край бе победа на преходността. Или на вечността победа. И моят живот поравно вечност и преходност съдържаше, и аз бях жив в тях и в себе си, жив в живите бях – като тях и като себе си вечно жив, като тях и като себе си жив преходно. Значи и с края на моя живот преходността ще победи. Или ще победи вечността.

След като поживяха, преживяха и изживяха живота си, някои от моите приятели престанаха да бъдат живи – мъртви станаха, а чрез тяхната смърт онези, които останаха живи, по-малко живи станаха. Живеехме значи всички дружно един общ живот и всички дружно една обща смърт умирахме – сякаш заедно един общ самун хляб ядяхме. И аз по-малко жив с останалите върху лицето на земята приятели станах – малко мъртъв с малкото мъртви, но все още много жив с многото живи. После живите и мъртвите ми приятели неусетно изравниха един по един броя си, един по един едни с други се изравниха – сякаш преполовихме самуна, а животът на смъртта стана равен. Така живите ми приятели станаха наполовина живи, и мъртви – наполовина. Наполовина жив станах и аз в живите, а в мъртвите – мъртъв наполовина – живот и смърт и в мене се съчетаха и изравниха.

После повече, година след година все повече и повече от приятелите ми ставаха мъртви. Те и мъртви си останаха мои приятели и даже още повече мои приятели станаха – личната им смърт с личния ми живот неотлъчно ги сроди. И аз сигурно техен приятел си останах и даже още повече техен приятел станах, но беше нелепо някак си като жив приятел на мъртви да съм. Точно толкова нелепо беше и за моите понапуснали ме приятели като мъртви приятели на мене, живия, да са. Така или иначе броят на мъртвите ми приятели нарастваше непрекъснато, а броят на живите ми приятели непрекъснато намаляваше. А живите ми приятели все по-малко живи ставаха с малкото останали живи и ставаха все по-мъртви с многото мъртъвци. И аз все повече мъртъв с многото мъртви ставах, а жив – все по-малко с все по-малкото живи.

Така равномерно и неравномерно бе вложен и разпределен животът в мене и животът около мене, така равномерно и неравномерно в мене и около мене го преразпределяше времето. Може би трябваше, за да съхраня живота, с всеки умиращ приятел да си доставям на негово място по един нов – жив, но не знаех как да го направя, посвених се да го направя някак си и си останах така – във времето и извън времето, в живота и извън живота – донякъде жив с живите и мъртъв с мъртвите – донякъде. Така, както с времето и моите приятели щяха да бъдат и да стават живи с мене, с мене полуживи, полумъртви и мъртви с мене.

Така от живота към смъртта и от смъртта към живота течах, протичах и изтичах с приятелите и приятелствата си аз. Докато един внезапен ден, миг един внезапен изведнъж застивах, неподвластен на времето и хода му, изключвах от света и ставах сам – без приятели и без приятелства, без съседи и съседства дори и дори без себе си. Като камък ставах тогава – ни приемах, ни предавах, не умирах с умиращите си приятели, но и с живеещите си приятели не живеех. И все пак бях. Като моите приятели, които живееха, недвусмислено бях. И като моите приятели, които умираха, бях със същата недвусмисленост. Чак тогава, тогава чак разбрах защо, след като поживяха, преживяха и изживяха живота си, някои мои приятели престанаха да бъдат живи и мъртви станаха, а други мои приятели отказаха да станат мъртви и живи си останаха, макар че също бяха вече преживели и изживели живота си.

Живееха, живееха моите приятели – живот, достоен за живеене, живееха. И смърт, достойна за умиране, умираха. А щом с такова достойнство преминаваха от живота към смъртта, сигурно впоследствие и от смъртта към живота достойно ще преминат. Макар че на това им достойнство аз свидетел нямаше да бъда, както на живота им свидетел бях. Космосът проникваше в моите приятели, през вечно отворените им сетива се вливаше, втичаше се в тях до капка, до последното късче галактическа субстанция и на най-далечното съзвездие. Вливаше се външният свят в тях, смесваше се с вътрешния и експлодираше, за да изгори без остатък. Атмосфери и стратосфери бяха разтърсвани неудържимо от тези безшумни експлозии, чрез които избухваше животът на моите приятели.

Живееха, живееха моите приятели – с животинска страст и алчност живееха, живееха ненаситно и така, ненаситно живеейки, умираха ненаситно. Едната ненаситност предполагаше другата, към смъртта, право към смъртта водеше ненаситният им живот – на майката-земя, на Бога, на космоса връщаха, умирайки ненаситно, обратно те ненаситно живяния живот. Той изтичаше през вечно отворените им сетива, през които се бе влял в тях, обратно във вселената, за да се обедини с всемирния живот, във всемирния живот, за да се претвори – така, както, преминала през реки и океани, през облаци, дъждове и порои, през всемирни потопи, през тропици и полярни ледници, извиращата от земята вода обратно в земята се влива, обречена като живота на вечност.

Заедно живееха моите приятели, а умираха поединично – сякаш сам свети Петър извикваше едно по едно имената им на тържествена, на най-тържествената проверка. И те – еднакво предани и на Земята, и на Небето – един по един се явяваха пред Всевишния. Без да престават да бъдат мои приятели, те в приятели и на Първосъздателя и Първосъзданието Му се превръщаха. Пълнеха, един по един пълнеха приятелите ми небето, а земята без приятели оставаше. И ако това беше тъжно, радостно бе, че със същата методичност и враговете ми мряха един по един като приятелите. И те живееха ненаситно и алчно и, живеейки, умираха. И те бяха еднакво предани и на Земята, и на Небето, и тях Първосъздателя привикваше един по един на тържествена, на най-тържествената проверка, и те един по един се явяваха, за да дадат пред смъртта отчет за живота си. Така небето се пълнеше с мои врагове, а земята на врагове обедняваше. Както и с мене щеше да обеднее един неминуем ден – едновременно и поравно на приятели и на врагове щеше да обеднее с моето умиране, така, както днес, приживе, земята поравно с моето приятелство и с моята вражда е населена. Приятелите ми щяха да загубят със смъртта ми един приятел, а враговете ми един враг щяха да загубят, така че космическото равновесие нямаше да се наруши. А Всевишния, който щеше да ме привика като приятел на приятелите ми и враг на враговете ми при себе си, какво щеше да спечели и какво – да загуби? Аз сигурно ще се явя при Него честно и почтено с приятелството на приятелите и с ненавистта на враговете си – не мога на земята да оставя другарства и вражди, след като Той на небето ме вика. Честно, съвсем честно щях да се явя пред лицето на Бога, независимо как съм живял – смърт нечестна няма, всички, и нечестно живелите, умират честно. Всичко значи ще бъде подобаващо разпределено между земята и небето и всемирното съответствие, което в момента крепи чашата ми на тази ресторантска маса, ще си остане непокътнато. Всичко, всичко, което обитава живота ми, ще обитае и смъртта ми – мяра според мяра.

И Бащицата мил, който обитава сега и тук, на терасата на „Грозд“, живота ми, ще обитае значи и смъртта ми. Нали и той е мое битие – значи е и мое съзнание. Битието определя съзнанието: както живееш, така и мислиш.

– А-а-а няма такава работа – възрази Бащицата на мисълта ми. – По-скоро живееш, както мислиш.

– Но това е идеализъм! – върнах му аз възражението.

– Дали е идеализъм, не знам, но реализъм е при всички случаи. Както и не знам дали тезата, че битието определя съзнанието е материализъм – знам само, че е лъжа. Такава работа просто няма. Ако беше така, цели класи и народи, цели общности и всеки един от членовете им, които живеят социално по еднакъв начин, щяха да мислят еднакво. А това не е така – Христос, Хамлет и Фауст го доказват. А още по-убедително го доказват Дахау и Колима, средновековните клади и юмрукът на майор Нешев по бъбривата ти уста. Битието определя съзнанието точно толкова, колкото червеният цвят на комунистическите символи определя произтичащото от тях насилие. Само при първичните натури битието определя съзнанието – и то според първичността им. Колкото по-първична, колкото по-елементарна, колкото по-бездуховна, колкото по-еднозначна и едноизмерна е една натура, толкова по-пълномерно и дословно копира и пренася тя средата в същността си, превръща ситуацията в себе си, битието за съзнание провъзгласява. Одухотворената, артистичната личност, за сметка на това, се разграничава от обстановката – толкова по-отчетливо, толкова по-недвусмислено и радикално, колкото по-одухотворена и артистична е тя. За разлика от неодухотворения, одухотвореният човек не отразява, а пресъздава, пресътворява средата. Така по силата на своята творческа природа одухотвореният човек се превръща в ортак, в съавтор на Бога-Творец, докато неодухотвореният е само Негов продукт. Веднъж създаден от Всевишния, одухотвореният човек по необходимост става продължител на Неговото дело в земни условия, досъздава себе си, което го прави, ако не равнопоставен (равнопоставени Бог няма), то съпричастен на Първосъздателя, докато неодухотвореният е просто и само създаден, без, за разлика от одухотворения, сам да участва в досъздаването си. Неодухотвореният се е оставил пасивно в ръцете на Твореца – той не е нищо повече от глината, която нечии даровити ръце са превърнали без негов принос, без негово участие, без негово съдействие веднъж завинаги във форма. Впоследствие със същото безволие неодухотвореният човек става подвластен на природата – физическа или социална. Той пренася механично външните обстоятелства в себе си, сам от автор в обстоятелство, от субект в обект, от някой в никой се превръща. При него битието действително определя съзнанието. Докато при одухотворения човек става обратното.

И с познатите ми беше като с приятелите и като с враговете – и те живееха, не живееха и умираха поравно. Оредяваха, оредяваха познатите ми, пръснати по света, а също, пръснати по света, непознатите ми зачестяваха. Значи познанието ми за света чезне, значи все по-малко познат, все по-непознат и по-непознат ми става той. За сметка на това пък аз все по-познат и по-познат си ставам. Няма съмнение, че печеля от цялата работа. Просто защото усъвършенствам, разширявам и натрупвам най-същественото, най-ценното и труднодостъпно познание – себепознанието. Дори в замяна на това да губя и разпилявам познание, пак съм на кяр, на далавера съм пак. Себепознанието е по-очовечаваща, по-облагородяваща категория от познанието. И животното познава елементите, биосферата, топографията и местоживеенето си, познава дори други животни – приятели, врагове и непричастни. Себепознанието обаче е привилегия единствено на човека – куче, което да знае, че е куче, няма. Всичкото си знание, цялото си познание начаса давам, начаса разменям само срещу искрица себепознание. Де да имам късмета да се себепозная повечко, до себе си кое-що да се поприближа, пък ако ще от обстановката да се отдалеча! Всъщност иначе не би могло и да бъде – приближаването към себе си предполага, налага отдалечаване от света. Между света и себе си, между аз-а и не-аз-а живее и умира, разкъсван всеки Божи ден, човек. В младостта му повече не-аз-ът го тегли – в старостта му го тегли повече аз-ът. Значи от явление все повече личност става, стареейки и умирайки, всеки от нас. Всеки, всеки от нас, а най-много от всички – Бащицата.

Никакъв бащица не ми беше Бащицата Асен Игнатов, а мой преподавател по формална логика. С него беше някак си много сложно – и някак си много просто беше с него. Асен имаше навика да усложнява простите неща и да опростява сложностите. Аз търсех себе си, той Бога търсеше – и изведнъж се намерихме взаимно! Тази епистемология си остана и до днес и за двама ни необяснима – имам да я обяснявам цял един роман. Още щом се запознахме, тръгнахме рамо до рамо кротко по пътя си. Вървейки, срещахме хора всякакви – и усмихнати, и намръщени. Усмихнатите ни караха да се усмихваме, намръщените – да се намръщваме. А понякога ставаше обратното. С времето Асен се превърна в мой учител по живот – съответно учител и по смърт, която като философ той не разграничаваше съществено от живота. Според Бащицата всеки човек се казва донякъде живот и донякъде смърт, поравно живот и смърт, живот и живот поравно се казва всеки. В момента, поседнали пред кана вино на тази ведра ресторантска тераса, ние двамата с Бащицата живот се казвахме, така както в друг един неумолимо пристъпващ към нас момент, поседнали може би отново пред кана вино на една по-висока тераса, двамата смърт щяхме да се казваме, при което нямаше да бъдем по-малко налични и действителни – само по-себесъщи щяхме да сме си станали. Ние значи не бяхме разединени между живота и смъртта – от живота и смъртта обединени бяхме, а тази симбиоза включваше и Бога в личността ни.

За да разберем как точно става това, запътихме се към гробището. Сметката плати, както винаги, Асен. Колкото и малка да бе, неговата преподавателска заплата се равняваше на пет мои стипендии, пък и на него му отиваше да плаща – както и да живее му отиваше. Домашният ни келнер Ян откъсна един лист от мазния си халваджийски тефтер и го подаде по навик на Бащицата:

– Това е хесапа, пък иначе колкото ти се откъсне от сърцето – няма да се пазарим.

Голямо сърце имаше Бащицата – като на вол голямо. Цял лев бакшиш се откъсна на път за гробището – право от сърцето му се откъсна и потъна в дълбокия джоб на Ян, в който и инвентарът на цялото „Обществено хранене“ можеше да се побере.

От уюта на ресторанта право към уюта на гробището запрепускахме.

– В този път много скоро става късно, така че трябва и ние да побързаме – предупреди Асен.

Бързахме, като че ли отивахме не на гробище, а в родилното. Крачейки през гробищата, ние крачехме през страховете си – стъпка по стъпка ставахме по-смели, а страховете ни по-немощни ставаха. Вървейки, непрекъснато си задавахме въпроси, за да не бъдем сами. Китните слънчеви алеи с равномерно и неравномерно разпределени гробове от двете си страни успокояваха – те съдържаха симетрията и асиметрията на битието. Надгробните камъни носеха в плътта си поравно и вълнението, и покоя на живота и на смъртта. Погледът на Бащицата погали ласкаво открай-докрай всевечната и изрядно оразмерена жилищна площ на нашите далечни и близки предходници, а гласът му въздъхна: „Земя като една човешка длан!…”. После се позамисли с мъдрата си философска мисъл и добави като поета-социалистически реалист: „…но по-голяма ти не си ми нужна!…”. Гробището се стелеше пред смаяните ни очи – изрядно, разграфено, обозначено като шахматна дъска. Една прецизност, една затрогваща акуратност, от която в разбъркания ни живот и помен нямаше и която в едно неясно бъдеще ни предстоеше. Подредени като войници в колони един до друг и един срещу друг, един след друг и един пред друг наредени, надгробните кръстове от дърво, камък и метал носеха в плътта си елементите на живота – на нашия, на чуждия, на всичкия живот: дърво, камък и метал.

При тази изрядност и в гробището ще да е като в града – и тук навярно си има и домова книга, в която са нанесени всички обитатели, и домоуправител, и квартален отговорник, който да следи за реда. Под краката ни лежеше, погребана в една съмнителна смърт, всемирната история – както и нашите съмнителни тела в един съмнителен надземен живот живееха. При което, сбрани ведно, двете съмнителности не правеха една несъмненост. Надгробните кръстове удивително напомняха разгърнати за атака шахматни фигури – начаса можехме да седнем с Бащицата един срещу друг от двата срещуположни края на гробището и да заиграем с черните и бели надгробни камъни древната игра – на живот и смърт, на живи и мъртви да заиграем: шах – мат!, шах – мат!, шах – мат!… Но шахматната идея не хареса на Бащицата.

– Резултатът е предрешен – той винаги е патов. А аз предпочитам нерешените пред предрешените неща. Макар че на този пат и на неговата предрешеност се крепи всемирът. Вместо да се халосваме и да се набъркваме в Божите дела, трябва своевременно, час по-скоро да си резервираме по едно парцелче тук – угрижи се Бащицата. – Тъй като са също жилищни площи, ден след ден цените на гробищните парцели растат. Пък ще вземат без време да свършат – като земята за живеене, и земята за умиране става все по-дефицитна. А няма нищо по-обидно от това да продължаваш да живееш, да не можеш като хората овреме да преустановиш живеенето и да пристъпиш към умирането само поради липса на погребална земя. Да останеш в живота само защото няма къде да се денеш – че това живот ли е! Къс посмъртна земица, лехичка, парцелче едно трябва приживе на всеки християнин.

Асен говореше така, като че ли на въпросното парцелче дом ще градим.

Навред около нас прехвърчаха пъстроцветни будистки пеперуди – от цвят на цвят, от гроб на гроб, от смърт на смърт, от смърт на живот, от живот на живот прехвърчаха – и аз започнах да ги броя. Много, много пеперуди преброих – за всеки гроб по една, по един живот – за всяка смърт. Имаше и пресни гробове, но старите бяха несравнимо повече.

– Гледай ти – преди хората много са мрели! – въздъхнах аз.

Печално въздъхнах, защото още не бях усвоил мировите уроци на Бащицата, не бях научил още, че никаква печал няма – има само съотносимост.

Вървяхме с равни, отмерени крачки и с всяка крачка нещо тиктакаше в мене. „Тик-так!, тик-так!, тик-так!“ – тиктакаше новото време в сърцето ми. И старото време, и настоящото време, и предстоящото време тиктакаха и тиктакаха неуморно в мене: „Тик-так!, тик-так!, тик-так!“. Цялото време тиктакаше в мене, цялото време щеше в мене да се изтиктака, а след като свърши съвсем като равните ни крачки по тази живописна алея, когато един незнаен бъдещ ден предпазливо пристъпващите по голата ми кожа докторски слушалки вече няма да чуват ритмичното тиктакане в гърдите ми, най-добрите ми приятели ще ме изтръгнат с разтреперани от ужас пръсти от времето и ще ме положат с лекарско внимание в безвремието. Ще бъдат тъжни и зли моите приятели, тъжни и зли ще бъдат, защото ще си мислят, че от живота в неживота собственоръчно ме преселват. Само най-умните от тях като Бащицата няма да тъгуват, само те със сърцето си ще знаят и с ума си ще чувстват, че не от живота в неживота – от единия в другия живот, от живота в живота, от веществеността на тялото в летежа на пеперудата се преселвам аз. И това преселване е безопасно и плавно, естествено като преселването от град в град, от държава в държава, от квартира в квартира. За целта е необходимо само аз да се престоря на мъртъв, а живите на опечалени да се престорят…

На главната страница: Рой Хадад, „Екстаз“

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияСега не трябва да го свирите
Следваща статияЗащо не обичаме старите хора?