0
2156

Опиум

Геза Чат

Откъс от разказа „Йожи“, включен в допълненото и преработено издание на „Опиум“ от Геза Чат („Ерго“).

Геза Чат е написал едни от най-впечатляващите кратки разкази в унгарската литература от началото на ХХ век. Книгата включва седем нови, непревеждани досега негови разказа, както и най-доброто от „Дневник. 1912–1913 г.“. Тук намират място и някои от литературните му експерименти. Инкриминираният „Дневник“ на Геза Чат съдържа пълния текст на оригинала с незначителни съкращения.
В творчеството на писателя се преплитат мистичните детски преживявания, сексуалността и бруталността на човека, загадките на човешката душа и смъртоносните ѝ проявления.

Геза Чат е писателският псевдоним на Йожеф Бренер (1887–1919). Той е лекар, писател, музикален критик. За пръв път негови статии за музика са публикувани през 1901 г., а от 1908 г. печата в литературното списание „Нюгат“. Прави неуспешни опити да се запише в Музикалната академия. Чат е сред първите в Унгария, които признават значимостта на композитора Бела Барток, той има студии за Пучини и Вагнер.
През 1909 г. завършва медицинския факултет на Будапещенския университет и интересите му го насочват към прохождащата тогава психоанализа. Огромно влияние върху него упражняват Дарвин, Юнг и най-вече Фройд, а резултатите от психоаналитичните му изследвания се радват на всестранно приложение. Творбите му са белязани от стилистиката на натурализма, а структурата и музикалността им са подвластни на символизма. Ключова роля в тях играе фройдистката психоанализа.

Геза Чат, „Опиум“, изд. „Ерго“, 2019 г., превод от унгарски Мартин Христов, Мина Цонева, Здравко Чубриев, художник Ася Колева-Стоянова, със спомоществователството на Унгарската преводаческа къща – гр. Балатонфюред, Унгария.

Йожи

На моята бавачка Ева

Ето как живеех в ония времена.

1
Сутрин, щом отворех очи, се изправях в креватчето си и надниквах иззад зелената мрежеста преградка. Обикновено баба още не беше станала. В съседната стая, където тя спеше, газено кандилце мъждукаше на огледалната масичка, силейки се и изнемогвайки, сякаш искаше да попречи на утрото да дойде. Процепите на захлопнатите кепенци обаче вече са налети със сребристо-златиста виделина, по това можем да познаем, че кандилцето напразно се сили.

Тогава почвах тихичко да викам баба, защото никога не мога да заспя наново. Баба звънва със звънчето на бавачката, бавачката иде, вдига ме от креватчето, залепва ми една целувка и пита как съм спал, после ме извежда на светло. Винаги безмерно съм се наслаждавал на това чувство – как внезапната утринна заря ме погъделичква, а добричката ми бавачка се залавя за тоалета ми на канапето в свежо проветрената и преметена трапезария.

През това време надничах през прозореца. Навън – този е любимият ми спомен – покривите на къщите бяха заснежени и блестяха бели на утринното слънце. Чуваше се звън на шейни. Тогава помолвах бавачката ми бързо да ме отведе до прозореца, защото ми се искаше да зърна тези симпатични возила. Тя изпълняваше желанието ми. Сетне ми нахлузваше и другата обувка и ме завеждаше в умивалнята. Измиваше ръцете ми със сапун и четка. След това трябваше да топна лицето си във водата и тя избърсваше гърба ми с една гъба. Доколкото си спомням, тази лишена от смисъл система на миене винаги ме ядосваше. Това е така, защото водата се зацапваше още щом изплакнех ръце, и винаги пъхах лицето си в нея с мъничко отвращение, но дори след многократните ми обяснения бавачката не поиска да проумее абсурдността на тази закостеняла нейна привичка. После ме сресваше и наблюдаваше докрай миенето на зъбите, което впрочем не бе нужно. Обичах аромата на водата за жабурене, а когато гребенът се плъзгаше по русата ми, копринена коса, това винаги ме изпълваше с наслада. През това време ми навличаше ризата с волани на яката (никога не привикнах с тия волани, особено маншетите ми убиваха китката) и тъмносиньото ми кадифено костюмче със седефени копчета.

Беше живописно костюмче и колкото пъти се сещам за него, все си мисля с благодарност за покойния ми дядо, защото той ми го е купил. Радвах му се, намирах го за пищна, отличително господарска дреха, но в същото време си взех белята с него, защото ме правеше суетен и ме караше да прекарвам пред огледалото много повече време, отколкото е прилично. То ме научи да ценя красотата, да съзирам изкуството в дребните неща от живота, каквото е обличането, което всъщност е безплодно занимание, защото краде от времето ни и отвлича ума и волята от други по-сериозни, възвишени и мъжки дела.

Сетне бавачката ми поднасяше закуската. Но сега вече идваше и баба. Опитваше кафето ми, разбъркваше го и надробяваше козунака на ситни залчета, да не се задавя. Обикновено сърбах кафето с часове, защото предобедът не обещаваше много интересни неща.

2
Понякога баба ми разказваше за покойните ми родители, които не познавах, защото майка ми починала при раждането, а баща ми я последвал половин година след това. Баба никога не ми беше казвала, но една готвачка, която много ме обичаше, ми каза как той посегнал на живота си, защото не могъл да намери утеха, нито да живее без мама. Толкова я обичал. И ни оставил сам-самички с баба. Бедни ми татенце и майчице, които никога не съм познавал!…

След закуска баба обикновено ме целуваше по главата, после ме пращаше в трапезарията. По това време бавачката ми вече е заета в кухнята, тъй че сам трябва да си диря развлечения. Ужасно е колко огромна е тази трапезария. Не обичам да стоя в нея. Ама що да сторя, в салона е още по-лошо. Там е пълно с почернели вехти мебели с миризма на престаряло. Никога никой не сяда върху тях. Най-много понякога дядо, ако дойде у дома. Но той живее извън града и идва най-много за ден-два. Баща е на моя татко. Вдовец. Обича ме много, ала все пак не толкова, колкото баба. Дядо има много внучета, баба само едничко – мен.

В трапезарията сядам на килима, прелиствам големите си книжки с картинки или изваждам албумите със снимки. В тях са фотографиите на татко и мама в най-различни пози, от различни времена. Най-красива е една мамина снимка. В кринолинова рокля, тъй весело засмяна, тя е съвсем малко момиченце. Има и фото от детството на баща ми. Издокаран е в маджарски панталон, с чизми. Вътре има и мои снимки. На всяка половин година, откак съм се родил. На едната съм изкривил уста в плач, седнал по риза в огромно кресло. На друга съм се заловил за крака на масата, още нося пола и си смуча пръста. На трета държа в ръце обръч и пръчка. Тогава за първи път обух панталон.

Господи, станал съм на пет годинки, а колко само съм се променил, как отлетя времето! Тъжно е да си го помислиш! И какво ми се е случило – нещо красиво или възвишено ли? Нищо. Все още нищо. Не съм видял нищо. Колко време трябва още, за да порасна и да мога да узная струва ли си да живееш? Това е нещо, което знаят само възрастните, няма никакво съмнение, знаят го само те!…

Често размишлявах тъй в полузапердената трапезария. Обгръщаше ме дълбока тишина. По малката уличка с часове не минаваха коли. Баба седеше в кухнята и разговаряше със съседките или с управителя на лозето, отбил се за нещо. Обикновено за нищо. Водеше със себе си Теца, жена си, и се увъртаха около баба, сплетничеха, правеха метани и работата свършваше с това, че Кати изнасяше сливовицата от килера и управителят и жена му пийваха по чашка от нея. Бяха лукави, пресметливи селяци, крадяха от баба и злоупотребяваха с доброто ѝ сърце и късогледия ѝ поглед. Туряха половината реколта в собствения си джоб. Веднъж един съсед, бай Герьо, отишъл преди сливобера да погледне дърветата и сетне по-късно заяви, че сливите, които са ни докарали, не са и наполовина на онези, което е видял.
– Почитаема госпожо – рече той на баба, – тия хора ви крадат. Да ги изгоните.
На другия ден баба срещна Теца така:
– Разправят, Теца, че крадеш. От мен крадеш. Нали не е вярно, драга ми Теца? Не е истина, нали?
Теца не можа да ѝ устои и заяви, че не било вярно.
– Ама, разбира се, че не е истина, уважаема госпожо. Кой ще да е бил тоя безсрамник, дето смее да разправя такива неща за мене!
Баба за малко да издаде бай Герьо и добре, че не го стори, защото при все че беше чукнал шейсет лазарника, той все така задиряше чуждите фусти и стрина Теца не би пропуснала случая да го разнесе навсякъде, та да си отмъсти. Беше много устата. Иначе обичах стрина Теца.

3
Както казах, тишината бе почти нетърпима. Безброй пъти, когато бях сам, ме обземаше силна тревога и умирах от страх. Ако някой се беше спотаил в стаята, в салона, под черното пиано или в скрина, някой лошав човек, и ме нападнеше, свършено е с мен. Щях да стана лесна плячка и да ме погуби, да ме разкъса на парченца.
Би било ужасно. В такива моменти не смеех да мръдна с минути, да не би да предизвикам гнева на непознатия страшник, обирник или главорез.
Няма никакво съмнение – такива неща често стават по света. Та нали ние, децата, сме толкова слаби, беззащитни и плашливи, а има толкоз много опасни хора – лоши, подли и зли. На улицата винаги можем да срещнем такива маскари. Горе-долу всеки четвърти или пети мъж е страховит и ужасен, особено ако носи брада. А покварените, мрачни злодеи могат да се разпознаят и по очите. Защо ли са толкова много лошите хора!?

Особено ме е страх от един. Нисичко човече с рижа брада и зелени очи. Има смразяващ поглед. Когато по обяд, вкопчен във фустата на бавачката ми, се разхождам из цялата улица, го срещам често-често. Винаги ме поглежда, сякаш иска да каже:
– С туй мъничко хлапе ще си имаме още вземане-даване!
И стисва в юмрук рижите си, уродливи ръце под дългия кафяв сюртук. Или пък може би напипва ножа, с който е свикнал да довежда злодеянията си докрай. Да, този нож е някъде там. Колко ли кръв трябва да е полепнала по него! Винаги изпитвам радост, щом в този миг срещнем стражаря. Той обикновено разменя някоя дума с бавачката ми. Изглежда твърде сърдечен човек, макар и също страшен, защото носи сабя и е строг с всекиго, но е сигурно, че щом го зърна наблизо, не ме е страх от рижия разбойник. Тогава този злодей не смее нито да ме погледне, нито да се доближи, та да се наслаждава на уплахата ми, когато, вкопчен във фустата на бавачката ми, внезапно извръщам глава на другата страна.

Разбира се, чичкото стражар не би ми помогнал в беда, защото не винаги е с нас и ако рижавият ме издебне в стаята, сигурно би се притекъл късно на виковете ми за помощ. Трябва някой път да известя стражаря за тоя рижав човек. Трябва да му разкажа как убива деца и как, лочейки кръвта им, се кикоти злорадо над тяхната гибел. Би трябвало да му разкажа, че той държи окървавени кости в малкото си нечисто дюкянче – защото има дюкянче, дето продава бои, подови замазки и тем подобни, – а изтърбушените сърца и детските мозъци е скрил в чекмеджетата.

Често ми се искаше да разкажа това сериозно и обстойно, и да помоля чичкото стражар да обезвреди злодея, да го тикне зад решетките, да го прати на бесилото или да го промуши със сабята си, ама все премълчавах.
– Току-виж ми се присмее!
Ужасно е, когато на човек му се присмеят, вземат го на подбив. В края на краищата още нищо не съм изучил, не зная ни да чета, ни да пиша, нито пък разбирам разговорите на възрастните. Не ме и интересуват. Но все пак усещам, щом съм прав за нещо, хубавичко го усещам. И тук те прихват да се смеят; направо е непоносимо.

Затова и не издадох рижавия, и постоянно ме занимава въпросът какво ще стане с мен. Често дебнех с безпокойство тъмните кьошета на салона, често с часове съзерцавах онемял, със сведени очи, някоя фотография, защото усещах, че вдигна ли поглед, рижавият ще се появи. Неведнъж сякаш ясно виждах как се отскубва от мрачината на стаята и иде насреща ми с големите си щръкнали уши, страшен и зеленоок. Често в такъв миг изпищявах и щом бавачката дохождаше, ѝ разказвах как рижавият дебне в другата стая. Тогава добричката бавачка отиваше, разтваряше крилата на прозорците, викаше ме в салона и преглеждахме всичко заедно.
– Не е тук, нито пък тук. Тюх, да се не види, де ли ще е?
Оглеждахме навсякъде. Повдигахме калъфа на пианото и открехвахме шкафовете. Веднъж по мое настояване проверихме и чекмеджетата, едно по едно, защото от рижавия можеше да се очаква да се свре вътре. Беше мъник и на ръст вероятно умееше да се смали колкото Малечко Палечко. Често съм слушал за подобни неща. Тия разбойници са ужасни. Човек никога не знае, щом минава край отворена врата, дали зад нея не се спотайва някой от тях. Шмугват се под закачалките, между дрехите, и си прегъват краката тъй, че нищо не се вижда от тях; или пък се мушват под кревата, чак в крайчеца на мрачното, неосветено кьоше, тъй че дори човек добре да надникне отдолу, пак не може да види разбойника, най-много да зърне плашещия блясък на зелените му очи, същите като на Хусар, нашия пес, когато го подкача месарят. Тогава направо не мога да позная очите на Хусар, обичните му, предани и тъжни очи; те се наливат с кръв и връз тях пада зеленикавата пелена на яростта. Та ви казвам, най-много за миг да зърнете как проблясват очите на разбойника под кревата. Ама в такъв момент предпочитам да не мъдрувам дълго дали той е наистина там, а просто хуквам презглава от стаята.

4
Обикновено обядвахме точно в дванайсет. Сядаме двамцата на масата и Кати ни поднася яденето. Това е най-неприятната част от деня. Баба дъвче доста бавно, защото вече има малко зъби, но апетитът ѝ е превъзходен. Междувременно все ме подканя да ям, защото съм щял да стана хилав, само кожа и кости. Ама напразно – не обичам тия гозби. Обичам само две неща: наденица и палачинки. Дори всеки ден да ги ям и на обяд, и на вечеря, и на следобедна закуска, пак няма да ми омръзнат, но баба рядко ги заръчва в кухнята. Казва, че наденицата не била ядене и че не бивало да преяждам с палачинки, защото ще си разваля стомаха и ще легна болен до живот.

Докато обядваме, говорим малко. Не обичам да питам баба за нищо; тя се отегчава, трудно ѝ е да ми обяснява дълго време, затова по-скоро си мълча. Ала не бива да ставам от масата, докато обядът не свърши, и това е най-лошото. Баба не позволява дори да си сваля лигавника от врата. Ужасно обича реда. Не бих се учудил, ако науча, че мъжът й, моят дядо, който умрял десет години преди да се родя, се е преселил на оня свят заради същите тия прищевки. Всъщност не се сърдя на баба, тя е добра жена и няма вина, че притежава и лоши черти.

След обяда баба посяда в стаята, а аз се настанявам на табуретката ѝ или си играя с колелцата на предачната машина. Сегиз-тогиз ми позволява да открехна кафеза на канарчето или още по-рядко – да поровя в скрина ѝ с чекмеджетата. Ако е лято, откачам мухоловката зад вратата и ловувам синкави тлъсти мухи. Хубаво е това развлечение, наистина е забавно. Човек сяда на табуретката и чака. Мухите тихичко бръмчат в стаята. Баба задрямва в стола си, настава пълна тишина, долавя се само оркестърът на мухите. Тогава някъде откъм кухнята влетява една муха месарка. Префучава през стаята, бучи дебело, вдига врява и тръби, все едно важничи:
– Бре, каква голяма съм пораснала. Чуйте само що за плътен, чуден глас имам: зззззз!… И колко е силен, всички бедни, мънички, дребни мушици ще надвикам, ще ги туря в малкия си джоб… аз, грамаданата.
Тъй се перчи синята месарка и се носи лудешки навсякъде. Дрънва се в прозореца, покатерва се на черчевето, после фъсс… отлита, кръжи из цялата стая, поспира в едно кьоше на тавана, но само за секунда, защото мигом тупва на прозореца. Ясно е, че иска да ме дразни. Каца на очилата на баба, сетне пропълзява на носа й, върху брадичката, подскача между гънките на дантелената ѝ яка, бавно се смъква по лакътя ѝ до китката, покатерва се на върха на пръстите и наново почва да бръмчи околовръст, летейки с безумна скорост.
– Хоп-троп, мен не ме лови мухоловката на някакво си малко дребосъче!
Често не можеш я зърна с минути, чува се само гласът й, който винаги се усилва, удебелява се, става все по-наперен и дразнещ. Без съмнение месарката е също като фукльовците, които си вирят носа.
Такъв човек е чичо Ковачич, бабиният адвокат. Той носи дебел златен ланец и говори с неприятен басов глас, сякаш всеки път ораторства пред цяла тълпа хора. Гласът му изпълва стаята, цяло чудо е, че фините порцеланови фигурки и кристалните чаши в остъкления шкаф не се пропукват от него, а освен това издава, че притежателят му чичо Ковачич обича да се любува на гласа си, да се перчи с него, сякаш иска да покаже, че презира хората и не цепи басма на никого, който няма поне толкова мощен и красив глас и тъй дебел златен ланец, както него. Ако знаеше колко грозен е златният му ланец, тъкмо поради своята безформеност, ако знаеше че съм свикнал да го оприличавам на тлъста синя месарка и макар да го поздравявам с “добърден”, го ненавиждам отдън душа, също както някоя голяма противна муха.

Никога не закачам мъничките бедни мушици, само тия гласовити, надути месарки. Трябва да им знаеш цаката. Отначало се горещях, умирах от яд, търчах след тях нагоре-надолу, от лудешкото препускане ми се завиваше свят и само рядко успявах да сгащя мухата. Ама сега вече съм му намерил колая.

Затварям вратата и търпеливо чакам, додето синята месарка се настани някъде. Тогава отивам и я пропъждам. Ако литне на тавана, я замерям с мухоловката. Месарката бръмчи и жужи, пърпори с безумна бързина, каца на главата ми, ядно бръсне около ушите ми… аз обаче чакам. Зная, че ще се измори. Тъй и става. След четвърт час закретва по прозореца смъртно отпаднала. Тогава отивам и я шляпвам; тлъстата муха тупва на пода. Вдигам я и я пъхвам умряла в буркана за мухи. Нека баба се радва.

Именно тя твърди, че оцетният буркан е най-добрият капан за мухи. Наръсва под него захар и се успокоява, че е сторила всичко срещу мухите. А в тоя буркан измират винаги само дребните, неопитни, будещи съжаление мушици, тъй че някоя голяма месарка, каквито аз мушвам крадешката вътре, много приповдига настроението на баба.
– Дядо ти разправяше, че бурканът ми е лош и не улавя мухи. Как ми се ще да му покажа тия тлъсти месарки, какво ли би рекъл!

Превод от унгарски Мартин Христов