0
1663

Орехови двори

Сюжетът на „Орехови двори” (изд. „Летера“) е изграден около съдбата на една необикновена дубровчанка, родена в зората на ХХ век. Прочетете глава от романа на Миленко Йергович и бележката на преводачката Рада Шарланджиева.

От 22 до 26 септември в София и Пловдив ще гостува Миленко Йергович, босненски и хърватски писател, един от най-четените и превеждани автори в съвременните южнославянски литератури. Йергович пристига, за да представи пред българската публика няколко свои книги – едни издадени в последно време, други току-що излезли от печат. Това са вече добре познатият у нас роман „Буик ривера”, издателство „Панорама” в превод на Жела Георгиева; „Мама Леоне”, цикъл автобиографични разкази и ново издание на „Сараевско марлборо”, разкази за трагедията на обсадено Сараево, издателство „Жанет 45”, в превод на Русанка Ляпова; и епичният роман „Орехови двори”, издателство „Летера”, който ще бъде по книжарниците от 10 септември, в превод на Рада Шарланджиева.

2JergovichМиленко Йергович (1966) е роден и израснал в Сараево. Завършва литература в Сараевския университет. През първите шестнайсет месеца на последната война в Босна работи като кореспондент за хърватските медии от обсадения град. След това се преселва в Загреб, където остава да живее и твори.

Йергович е автор на 12 романи, повести и новели; на 6 стихосбирки, 6 сборника с разкази и кратка проза и на 5 сборника с есета. Активно пише литературна критика и поддържа личен електронен сайт за литература. Негови книги са преведени на почти всички европейски езици и на фарси. Критици и издатели определят „Орехови двори” като знаковото произведение на автора дотук. Преведен е на немски, френски, испански, италиански, литовски, словенски, сега и на български. Предстои първото му англоезично издание от Йейл Юнивърсити Прес.

Сюжетът на „Орехови двори” е изграден около живота и съдбата на Регина Делавале, привидно обикновена, а всъщност стъписващо необикновена дубровчанка, родена в зората на ХХ век и доживяла страхопочитаема, но не и страхопочтителна деветдесет и седемгодишна възраст. Живот и образ, през който се разгръщат, пресичат, овързват, разкъсват и разплитат историите на пет поколения от един дубровнишки род в продължение на 120 години историческо време (от оттеглянето на османците от Босна до наши дни) по земите на Югославия, Средиземноморието, централна Европа, Париж и отвъд океана. Една зашеметяваща галерия от образи, пометени от социалните катастрофи, настъпленията и разпадите на империи, държави и режими, в разломите на две световни и множество локални войни. Величествена епитафия на един мъченически век и на една покойна държава, писа Льо Монд по повод френското издание на романа.

1В страните, където вече е издаден, нарекоха романа Големият разказ в съвременната европейска проза, голям като тема, структура и епичен разкош, който възвръща вярата в разказването след дълго отдалечаване в постмодернизма. Дефинират го още и като тоталната книга. Заради многопластовия наратив и симбиозата от жанрове с елементи на семейната сага, любовната драма, историческата хроника, приключенския роман, криминалния сюжет, народната приказка, загадката, порнографското четиво. Споени в органична, плътна и наслоена разказна тъкан от картини, багри, звуци и музика в диапазони от трагика и комизъм, парадокс и абсурд, обективизъм и фикционализирани реалности, елементите изграждат един роман-синтез на голямо разказваческо майсторство с талант историята да се фабулира чрез човешки образи и съдби. Ретроспективната структура – романът започва с грозната смърт на Регина и върви към появяването й на белия свят, към раждането на един нов и сияен с надежди живот в една нова, изпълнена с красиви очаквания епоха – разтърсва възприятията за смисъла на времето и на съществуването.

Литература, жива като живота, е определение, което всеки читател би дал на „Орехови двори”.                                                                                                        Р.Ш.

Орехови двори”, Миленко Йергович, изд. „Летера“ – Пловдив, 2014, превод от хърватски Рада Шарланджиева, 19.90 лв.

Орехови двори

XV [1]

Госпожо Мария, дъщеря съм, не съм чудовище! Грижа се за нея от трийсет години, животът ми мина в това, но на никого не съм се оплакала. Не избягах от родителите си като други деца. Да се крия на другия край на света. То какво ли чудно, че бягат. Има ни всякакви. Аз обаче не заминах и сега съм в правото си да кажа нещо. Цяла сутрин влизам-излизам от стая в стая, разкарваха ме от първия етаж до четвъртия, после обратно. Не знам защо го правят. Така ли щeше да е, ако бях дошла да съобщя за убийство? Не съм чудовище, госпожо Мария, и все пак ми олекна, повярвайте. Все едно светът се отвори за мен. Че и за децата ми. Представяте ли си какво е да гледаш как родната ти майка се превръща в изрод, в плашило, в… изобщо не знам как да го нарека. Беше ми майка, без значение добра или лоша, и аз нямам понятие каква майка съм за моите деца, откъде накъде ще съдя нея! Но я обичах! Мога да го кажа и разбирам какво говоря. Само че последните три месеца това вече не беше тя. Дяволът влезе в нея! Аз по принцип не вярвам в дяволи, уроки и духове, затова не смятайте, че си измислям. Ама нощем се заключвахме в спалнята, защото само така можехме да заспим в тоя наш дом. Аз и двете ми деца. Пък на сутринта метях, каквото беше изпочупила, бършех нейните… нечистотии из цялата къща, размазани на всяка крачка, по стени, по тавани – ужас! – няма да повярвате какво нещо може да изкара от тялото си едно живо същество. За няма месец вкъщи не остана неоцапана и непотрошена вещ. Големият дъбов гардероб, стогодишен е и сигурно тежи половин тон – разпердушини го с брадвата за една нощ. А брадвата тежка, мъж не може я вдигна току-тъй! Ето, госпожо Мария, такава беше деветдесет и седем годишната жена, за която пишат всички вестници от вчера и днес. Аз тях ги разбирам, умиляват се от благата старица, милата бабка от Страдун[2], всеки си има такава. А картината е потресаваща, все едно са клали тюлени или са прочиствали улични псета. И сега какво – всички са настръхнали да разкъсат тоя млад човек, накрая ще вземат да успеят! Той е свършен, никога повече няма да е лекар и един господ знае какъв ще излезе от затвора. Ще го осъдят, аз ли не знам! А вие защо не го прибирате? Хората ще го убият! Защо не го сложите под ключ? Да не чакате наистина да го спипат и да му спретнат един линч като в Дивия запад? Така ще се разреши целият ви проблем, нали? Без мъки и съдилища, без да се намесвате в трагедията. Да, госпожо Мария, това е трагедия! Но не за деветдесет и седем годишната старица, а за тоя младеж, който ни спаси. Мен и децата ми! Мога да си замълча, така или иначе дойде краят на моята неволя, ама няма да позволя тая работа да затрие него. Щом трябва някой да бъде разкъсан, ето ни нас, свикнали сме. Няма да ни се случи нещо, което вече да не ни се е случвало. Смъртта не е най-страшното, госпожо Мария! По-лошо е онова, което човек преживее. И срамът не е най-страшното. Има много по-ужасни неща, не дай боже, да ги изпитате на свой гръб! Било вие лично, било някой от вашите близки! Аз не мога да живея със съзнанието, че младежът е пострадал заради нея. И не желая, пък ако щете сто пъти да ви мине през ум, че съм чудовище, а не дете от майка родено! Но това, това това…. не знам как да го нарека, това не беше моята майка! Повярвам ли в обратното, тутакси скачам от тоя прозорец, провирам се през решетките и готово, но няма да понеса мисълта, че нещо подобно ме е донесло на този свят. Приличам ви на луда? О, да, сигурно смятате, че съм луда, в шок съм и говоря неистини, пък утре всичко ще се оправи, достатъчно е някой да поприказва с мен, да ме убеди, да ми обясни и да ме прати на психиатър, а той да ме натъпче с успокоителни като гъска. Но се лъжете! Не знаете колко се лъжете и колко пъти през последните три месеца съм искала да спася децата и себе си, ама не ми стигна смелост, не знаех как да го направя, а днес ми е мъчно и никога няма да си простя, защото аз съм виновна животът на този младеж сега да се съсипва. Така е, мога да убия, без ръката ми да трепне, стига да знам…

Гледаше жената, която не спираше да крещи, и не разбираше как бе попаднала в нейната канцелария, кой я бе изпратил и по каква причина. Мария Каблар беше само архивар в полицията и ѝ оставаха три месеца до пенсия. Вече две години и половина, откакто качиха на компютър цялата документация, тя си седеше в стая 407, без нищо да работи, и чакаше времето ѝ да изтече. Пиеше кафе, обръщаше малкия пясъчен часовник, от осем до четири това бяха точно седемстотин и дванайсет пъти; многократно ги беше броила и винаги излизаха седемстотин и дванайсет. Рядко четеше вестници и рядко пускаше малкия японски транзистор, затова може да се каже, че освен кафето и пясъчния часовник, работният ѝ ден нямаше друго съдържание. За две години и половина на вратата на нейната канцелария почукаха десетина пъти, винаги по погрешка, освен веднъж, когато дойдоха да проверят противопожарната система. Отначало се страхуваше да не я уволнят, но после се успокои, схвана, че всички са я забравили и от общо двестата чиновници едва ли щяха да потърсят точно нея преди деня, в който щеше да навърши шейсет и пет, да отиде в отдел Кадри и да обяви, че излиза в пенсия. Така стояха нещата: не си ли отидеше сама, никой изобщо нямаше да се сети, просто щяха да я оставят тук още двайсет години. Откакто се раздели с мъжа си преди шест години – той изчезна с някаква трийсет години по-млада фльорца – и след като всичките ѝ приятели и познати от градското кафене я измряха, я напуснаха града, Мария Каблар вече чакаше само пенсията, за да се върне в Гламоч – градеца, от който бе тръгнала преди половин век, но в който, вярваше, все още бе средоточието на нейния живот. Появата на непознатата я разтревожи; уплаши се, че не идва случайно, защото веднага се обърна към нея по име; добре, на вратата пишеше името ѝ, но под него бе отбелязано и че е старши архивар, затова беше малко вероятно да е станало объркване. По-скоро някой се бе сетил и бе решил да я насочи към нея, пък макар и само за да ѝ напомни, че тя си седи, без нищо да работи, но получава заплата. Точно когато до пенсия ѝ остават още само три месеца.

Мисля, че сте се объркали, аз не отговарям за полицейски задачи, започна предпазливо, поглеждайки над очилата си разплаканата жена. Винаги когато искаше да изглежда сериозна и уверена, правеше така.

Не съм се объркала. Това се опитвам да обясня през цялото време, но никой не иска да ме чуе. Наистина не съм се объркала. Опитвам се да спася един човек, който няма вина. Не е грешка. Не е грях. Я чакайте, да не би и това да е станало грях?, упорстваше посетителката. Общо взето правеше впечатление на искрена, но също така беше и ужасно театрална. Или е луда, или е превъзбудена, че се намира в сградата на полицията.

Госпожо, аз съм само архивар. Нищо друго. Наистина… И Къде ви е тогава архивът? Покажете ми го тоя ваш архив!… Прочетохте ли какво пише на вратата?… Не съм, защо да чета?, излъга жената, а Мария Каблар се паникьоса. Ясно, изпратена е. Със сигурност.

Който ви е насочил към мен, е сбъркал. Уверявам ви!… Извинете, вие вярвате ли в Бога?… А вие коя сте, че ме питате?, ядоса се. Току-виж и атеизъм ѝ натресла на главата. Не разбираше защо. Три месеца пред пенсия, както според човешките, така и според държавните закони нищо не можеха да ѝ направят. Какво ги засяга ходи ли на църква, след като отлично знаят, че не ходи.

Никоя, толкоз. И не вярвам в Бога, но вярвам, че в живота на човека всичко му се връща, всяко зло… Добре де, и какво от това?… Защо не искате да ми помогнете? Седеше и стискаше в скута си малка лачена чантичка, каквито се носят на погребение и на театър. Тази подробност леко натъжи Мария. Гумените ботуши на краката на старец, който чака на опашка пред банката, фланелката с University of Los Angeles върху телцето на просещо пред църквата циганче, вратовръзката, вързана на умиращ болен, бримката по чорапа на бившата британска премиерка, черната лачена чантичка в ръцете на жена, дошла в полицията: такива дреболии винаги я трогваха повече от гледката на някое действително нещастие.

Бих ви помогнала, но просто не е моя работа… Не е ничия работа. Страшно е, че да помогнеш на човек е станало работа… Но аз не мога да направя нищо за вас, госпожо. Изобщо не е в моите възможности… Казвам се Диана. Сигурно знаете от вестниците… Съжалявам, много рядко чета вестници… Трябва да сте чули от улицата. Целият град приказва за това. Д-р Менгеле от нашата болница усмъртил деветдесет и седем годишна старица. Така пишат… Повярвайте ми, не знаех. Не съм чула. Гледам да не надавам много ухо. Става дума за вашата майка, така ли? Съжалявам, госпожо… Диана, май не запомнихте? Не съжалявате. Ако съжалявахте, щяхте да ме изслушате… Не го ли направих? Дотук вие говорихте, а аз ви слушах… И разбрахте ли нещо?… Не… Ето, виждате ли, не сте разбрали. Едва чакате да си отида. Търпите ме, понеже сте възпитана и не ви се ще да ме изхвърлите, както ме изхвърлиха другите… Наистина съжалявам. Сигурна съм, че не е редно така. Всеки трябва да бъде изслушан… Казвате го от немай-къде. Защото ви звучи добре.

Мария наистина вярваше, че в полицията трябва да има назначен служител, който да се занимава само с изслушване на хората. Тогава убийствата от отчаяние и отмъщение щяха да намалеят. Някакъв психиатър или например свещеник, работата му ще е да успокоява и да убеждава как всичко ще се оправи.

Кой е този младеж?, попита Мария. Кой младеж?… Оня, за когото говорихте. Младежът, който не е виновен… Доктор Арес Влахович, отвърна Диана, сякаш името му трябваше да ѝ говори нещо. Мария кимна механично, все едно ѝ говореше. А той какъв ви се пада?… Никакъв, какъв да ми се пада! Диана се наежи, заподозря някакъв намек; клюките още не бяха плъзнали сред съседите, но неизбежно щяха да се разнесат, знаеше го, както знаеше, че първата от тях щеше да е как е спала с младия доктор и затова сега продава родната си майка, само и само да го спаси.

Защо всички сте такива, защо веднага си мислите за онова?… Нищо не си мисля. Просто питам… Вярвате ли, че е възможно родната ви майка да се превърне в чудовище, в някакво напълно непознато същество?… Знам ли? Вероятно е възможно. Всякакви неща стават с човек, когато остарее… Тогава защо ме питате за него?… Смятате, че… Не, но знам какво подозирате… Не, най-искрено се извинявам, но не подозирам. Неудобно ми е, ето, чак се изчервих, наистина не ми е минало през ум такова нещо.

Гледаше я и съобразяваше: тая жена луда ли е, или действително пропусна нещо, което не трябваше или не искаше. Никога не би ѝ хрумнало да намеква подобни работи. Схвана, че вече няма да се отърве лесно от Диана. Ако сега Диана излезеше от стаята ѝ, Мария щеше да си отиде в пенсия, да се върне в Гламоч и да си живее дните там, където трябва да е раят, но съмнението, че може да е обидила или отблъснала една жена, влязла в канцеларията ѝ с истински проблем, нямаше да спре да я измъчва. При това нейната първа посетителка в трийсетгодишния ѝ стаж в полицията. Едно време, едва постъпила в архива, тя се сдоби със служебна карта и пистолет – такива бяха времената тогава, че раздаваха пистолети даже на архиварите – и зачака всичко да тръгне като във филмите. Инспекторите да идват при нея с нерешени случаи отпреди двайсет години, тя да преравя по нощите регистрите, да намира в наглед неважни преписки ключ към убийствата и да се радва на един вълнуващ живот, изпълнен със справедливост. Нито веднъж не се случи нещо подобно. Работата в полицията не се различаваше от службата в общинска канцелария; подреждаше документи, които никой никога не търсеше, а само след месец ѝ взеха и пистолета. Изглежда, бяха започнали годините на икономии. Не копнееше за живота от филмите, не смяташе, че го заслужава, само за кратко си бе въобразила, че късметът може да споходи и нея. После стана смешна сама на себе си. След като чукна трийсет и пет, престана да е пубертетката, захласваща се по такива работи.

Каква беше, преди да остарее?, обърна се към Диана в опит да оправи положението. И аз не знам вече. Във всеки случай беше нормална… Ще се справите. Отдалеч ви личи, че сте силна… Казвате го просто така. Не ме познавате… Така е, но се усеща кога една жена е готова да се бори… Вярвате ли в подобни неща?… Длъжна съм да вярвам. Нямаше да издържа другояче… Имате предвид, че нямаше да издържите да работите в полицията? Мария се засмя и едва тогава Диана забеляза следите на годините по лицето ѝ. Тогава повярва – тази жена наистина не взема никакви решения. Сигурно затова и не я изгони.

Не, нямах предвид това. А изобщо, в живота. Искате ли да поръчам по едно кафе? Наистина само толкова мога да направя… Добре, и това е някакво начало, отвърна Диана и окачи чантичката си на облегалката на стола. Знак на доверие, който не остана незабелязан.

Чак сега ми поолекна, рече Диана, когато момче в черно-бяла келнерска униформа донесе кафетата. Погледна го: чернокосо и пъпчиво, с тънък черен мъх под носа. Първи курс е в Техникума по туризъм, поясни Мария, след като момчето излезе, пращат ни ги на практика в полицията. По-изгодно е, отколкото да плащаме на професионали… Казахте го съвсем като полицейски служител. Никой не използва тая дума: професионали, засмя се. Радвам се, че сте по-добре… Но продължавате да ме мислите за луда?… Ще бъда искрена: нищо не мисля. Знам обаче, че не ви е лесно. На никой, влязъл в тази сграда, не му е лесно. Ако, разбира се, не е дошъл да си сменя шофьорската… За мен е страшно важно да ми повярвате. Поне един човек да ми повярва… Вярвам ви. Вярвам на всяка ваша дума. Защо да лъжете една стара архиварка? Досега не се е случвало такова нещо. И няма да се случи. След три месеца излизам в пенсия… По възраст ли? Не е възможно, излъга Диана, ама вие изобщо не изглеждате на толкова години… И повече кракът ми няма да стъпи в тая сграда. Погледнете стената пред вас. Навремето там стояха наредени досиетата на неразкритите сексуални престъпления. Цялата стена от тавана до пода беше покрита със снимки на изнасилвания. Преди мен на туй място работел някакъв требинчанин[3], изхвърлили го, защото четял всичките ужаси от папките и го сварили да мастурбира. Представяте ли си? Да се самозадоволява над гавра с петнайсетгодишни момиченца! Мисля, че ме сложиха тук, понеже съм жена, белким не се изкуша. Ето, това е историята на полицията и на моята работа в полицията… И къде са сега въпросните досиета?… Предполагам, повечето са унищожени поради изтекла давност. Кой ще пази документация за изнасилвания отпреди трийсет и повече години. Неотдавна качиха на компютър голяма част от архива. Оттогава само седя и нищо не правя… Значи, за всичките ония работи вече нищо не се знае. Минало-заминало, все едно не се е случило… Ами да. Горе-долу… Не е честно. Някой все пак го е извършил. Изнасилвал е. Има пострадали жени. Това оставя белег за цял живот… Повечето не са живи… Но пак е несправедливо… Съгласна съм, обаче свършено е. В ума на Мария пробяга въпросът да не би и тази жена да е изнасилена. Никога не знаеш кога ще изтървеш нещо не на място. Затова бъди винаги внимателна, по всяка тема, и гледай да говориш предпазливо, особено за грозните и тъжните неща. То май не трябваше да споменава какво е имало в тия досиета, щото може и тя…

Ще обвинят лекаря, че е убил майка ми, каза Диана, и какво трябва да направя аз сега? Нито той е убил нея, нито тя вече беше тя. На Мария не ѝ стана приятно, че отново се върнаха в началото. Искаше Диана да се успокои, но нямаше да позволи да ѝ прехвърли това бреме или да я натовари с него, което без съмнение щеше да доведе само до щети и съвместен срам. Усещаше как надвисва опасност, която можеше да се избегне само ако Диана се откажеше от науменото.

Най-добре изчакайте да се произнесе съдът, каза, полицията не бие отбой с лека ръка. Захапе ли веднъж, трудно пуска. Съветът ми към вас е да потърпите и с никого да не разговаряте. Знаете, малко ни е градчето… Какво искате да кажете?, намръщи се и отлепи гръб от облегалката. Това, че лошите приказки бързо се разнасят. Хората само гледат да си намерят жертва… Ама не съм аз жертвата, а младежът, който няма капчица вина, но ще свърши в затвора, Диана се замисли дали да не стане и да не си тръгне, без дума да каже, защото нямаше смисъл. Щом някой е толкова равнодушен и не желае да проумее, че въпросът не опира до свада на рибния пазар или до детска игра, а до това дали един човек, все едно кой, ще пострада невинен и ще плати с живота си за нещо, което е могло и е трябвало да се избегне, само да бяхме хора. Ако мълвата плъзне, опита се да я успокои, всичко ще отиде на вятъра. Даже съдът няма да ви повярва. Наблюдавала съм хиляди пъти сходни ситуации. Лъжеше, никога не бе влизала в съд. Давате показания каква е била истината, а другата страна ви изкарва побъркана. Обвинението довежда свои свидетели, най-често съседи, които говорят, че не сте наред и открай време сте такава. Не сте били поздравявали, когато сте ги срещали на стълбите, тормозили сте родната си майка, която, естествено, била прекрасна жена, и други подобни. Предупреждавам ви, тия работи винаги завършват по един и същ начин. Самоувереността на Мария растеше и за миг тя измисли цяла история: Веднъж се случи следното, беше много отдавна, трябва да има трийсетина години – един възрастен мъж, пенсиониран управител на пристанището, който живееше в Лапад[4], изгоря в апартамента си. Полицията заключи, че е самоубийство, но по-късно се наложи дъщеря му да се пресели в Австралия, защото разправяше по цял Дубровник, че баща ѝ не се е самоубил, а родният му син, неин полубрат, му видял сметката заради наследството. И как мислите завърши цялата история, на кого повярваха? Я по-добре си изчакайте съда и тогава кажете истината. Хората може да се шокират, може да наприказват зад гърба ви какво ли не, но ще ви повярват… Така ли мислите? Не знам как ще живея, ако не направя нещо за този младеж, каза Диана, а на Мария това ѝ прозвуча като удобната лъжа на човек, който вечно заплашва да се жертва за нещо си. Но както и да е, искаше да избегне да я замесят в случая, особено сега, когато бе стигнала пред самия финал. За Мария Каблар този край не беше просто излизане в пенсия, а точка на един живот, изтъкан от неразбирателства и измами, с които тя никога не успя да се справи, живот като безкраен шофьорски курс. Инструкторите се сменяха, повишаваха ѝ тон и си изпускаха нервите, защото сума години не ѝ стигнаха да научи онова, за което на другите им бяха достатъчни два месеца. В този неин живот нямаше големи страдания и тъга, той течеше леко, но без цел и истинско удовлетворение. Щом мъжът ѝ я напусна, тя осъзна, че никога не го бе обичала, а не беше предприела нищо, понеже нямаше с какво да сравни любовта си или нейното отсъствие. За някой друг самотата след толкова години брак щеше да е страшна, но още на втората сутрин след изчезването му Мария продължи да си живее своя живот, сякаш винаги е била стара мома със свои си ритуали, всеки от които наподобяваше изпълненията ѝ с пясъчния часовник. Притесняваше я само тъмнината и онова, което не се вижда в тъмното, а също и фактът, че след като той си отиде, тя вече с никого не разговаряше по-дълго от десет минути. Започна да следи кой от града е умрял, изчезнал или напуснал и така още в първия месец от пенсионирането си стигна до решението да се махне от това пусто място и да се върне в Гламоч. Цял един живот безвъзвратно бе пропилян, но тя не жалеше за него. Искаше единствено следващият етап да е като онзи преди да осъзнае, че живее. А появяването на Диана беше първата сериозна заплаха за нейния покой.

Само се отпуснете, каза, и на никого не се предоверявайте. Диана се огледа за чантичката си. Помогнахте ми, да знаете, че ми помогнахте! И наистина го вярваше. Мария стана, закачи с ръкава си чашката, колкото да се чуе лек порцеланов звън. Приятно ми е, че се запознахме, каза и протегна ръка. Сигурно пак ще се видим, отговори Диана, докато търсеше по масичката и под нея нещо забравено. Тръгваше си доволна, макар да не бе постигнала нищо от намисленото, преди да дойде в полицията. Дори не разказа какво се случи в градската болница и защо трябва да бъде снета вината от доктор Влахович, а хайката, устроена му по вестниците и градските площади, да бъде преустановена. Доволна беше, че успя да накара някой да я слуша половин час, и нямаше никакво значение какви ги наговори, защото за нея това можеше да се окаже ново начало и след него да забрави последните месеци, времето, което в един момент заприлича на тотално и окончателно пропадане, когато престана да си спомня лицето на майка си и дали изобщо бе имала майка.

Мария се върна към своето чакане. Обърна пясъчния часовник още двайсетина пъти и приключи поредния ден. На тръгване към къщи, докато прибираше кафените чашки, за да ги остави на радиатора пред стаята си, откъдето щеше да ги вземе момчето в черно-бялата келнерска униформа, отново и вероятно за последен път се сети за посетителката. За някой друг на нейно място историята можеше да е много интригуваща, помисли си, хората са много любопитни, затова и в живота им се случват толкова нещастия. Ако не знаеш, което не трябва да знаеш, и то не ти се струпа на главата, било на твоята, било на твоите близки – стига да ги имаш, – много беди просто ще те заобиколят. Доволна от себе си, тя заключи канцеларията и се изгуби.


[1] Номерацията на главите в романа върви в обратен ред – от XV до I. – Б. ред.
[2] Централната пешеходна улица в сърцето на Дубровник, градското Стъргало. – Б. пр.
[3] Жител на Требине, най-южния град на Херцеговина, намиращ се на трийсетина километра навътре от Дубровник и адриатическия бряг. – Б. пр.
[4] В залива Лапад е разположен един от най-красивите квартали на Дубровник. – Б. пр.