0
3011

Ортодоксия

Г. К. Честъртън, източник wikipedia

Откъс от сборника с християнски есета на английския писател (изд. „Омофор“, 2018, превод от английски Филипина Филипова, 1994, предговор и редакция Емил Димитров).  

„Цялото християнство се съсредоточава върху човека на кръстопътя. Безсмислените, празнодумни философии говорят за епохи, еволюции, развитие… По този път ли ще поеме човекът, или по другия – за това си струва да се мисли…“ Г. К. Честъртън

След изданията на български на „Кълбо и Кръст“, „Св. Франциск от Асизи. Св. Тома от Аквино“ и „Вечният човек“, издателство „Омофор“ предлага още едно заглавие от Г. К. Честъртън: неговия сборник с християнски есета „Ортодоксия“ (в ново издание).

„Да определим Честъртън с една-единствена дума е невъзможно, но и защо ли е нужно? Като писател той несъмнено дължи славата си на отец Браун – събрата на Шерлок Холмс и Еркюл Поаро, – и като такъв го познават и българските му читатели. От своите съвременници обаче Честъртън е най-вече тачен като журналист: първите му публикации датират от средата на 90-те години на XIX век, а истинската си общоанглийска популярност получава през 1901 г. с цикъла си статии и есета в сп. „Спийкър“ срещу Англо-бурската война. Журналистическата слава ще го съпътства почти до края на дните му: отначало като редовен автор на либералния „Дейли Нюз“, а след разочарованието си – не от либерализма, а от либералите, – в лейбъристкия „Дейли Хералд“ и междувременно – в „Илюстрейтид Лондон Нюз“ и „Ню Уитнес“, та до издаването ни собствен вестник –„Г. К. Ч. Уийкли“. Сдружаването между журналистика и популярност не е никак чудно: съвременниците винаги виждат това, което е до и край тях, но никога онова, което е пред и над тях. От сътрудничеството с пресата се раждат много от книгите на Честъртън – сборници с есета и статии: „Разнолики персонажи“ (1903), „Немаловажни дреболии“ (1909), „Тревоги и колебания“ (1910), „При всичко това“ (1908), „Целта на разнообразието“ (1920), „Пристрастието не е каприз“ (1923), „В общи линии“ (1928), „Истината“ (1929) и др. И до днес не са събрани и издадени всички статии и есета на писателя, разхвърляни из многобройните вестници и списания. Познавачите на неговото творчество твърдят, че ако бъде издадено всичко, написано от Честъртън през живота му, то това би се изразило във внушителната поредица от около 100 книги: една наистина смайваща плодовитост. Неговите съвременници и приятели го описват със симпатия като човек, използващ всяка възможност, всяка свободна минута за писане: тромав, разсеян и добродушен великан, достоен за герой на множество карикатури, седнал в кръчмата с неизменната халба бира, с лист и молив в ръка; пишещ не само винаги, но и навсякъде – дори и прав на улицата, подпрял листа на някоя стена.“

Това пише в предговора към изданието доц. д-р Емил Димитров, в чието издателство „Славика“ излиза за първи път „Ортодоксия“ през 1994 г. Той припомня определението, което Наталия Трауберг дава на написаната през 1905 г. „Ортодоксия“ – „една от най-радостните книги на нашия век“.

Гилбърт Кийт Честъртън, „Ортодоксия. Лична философия“, изд. Фондация „Покров Богородичен“, 2018, превод от английски Филипина Филипова, 1994, предговор и редакция Емил Димитров.

Глава четвърта

Етиката в страната на елфите

Когато бизнесменът упреква младото момче от офиса си в ненужен идеализъм, той обикновено казва нещо от този род: „Е, младите обичат абстрактните идеали и пясъчните замъци, но с възрастта илюзиите се разпръсват и човек започва да вярва в конкретни неща, да използва практично възможностите си и да проумява света такъв, какъвто е“. Така поне ми говореха преподобните и филантропично настроени старци (сега вече положени с почести в гробовете си), когато бях момче. Но аз пораснах и разбрах, че филантропично настроените старци са ме лъгали. Случи се точно обратното на това, което предвиждаха те. Бяха предсказали, че ще загубя идеалите си и ще повярвам в методите на практичните политици. Ни най-малко не съм се отказал от идеалите си, а вярата ми в основните начала е абсолютно непроменена.

Това, което загубих, е детинското си доверие в политическия практицизъм. Битката при Армагедон не престава да ме вълнува, докато изборите ме оставят равнодушен, макар и като малък да подскачах от въодушевление при всяко тяхно споменаване. Илюзиите са нещо сериозно. Илюзиите са винаги факт. Измамата се корени в действителността – тъкмо тя е измислената. Вярата ми в либерализма е по-непоколебима от когато и да било. В периода на щастливата си невинност обаче аз вярвах и в либералите. Дадох пример с постоянството на това убеждение, защото след като ми предстои да проследя личните си разсъждения, това би могло да бъде единствената здрава основа.

Бях възпитан като либерал. Винаги съм вярвал в демокрацията и елементарната либерална доктрина за самоуправляващото се човечество. Ако някому това изявление се стори прекалено отвлечено или банално, бих се отклонил за момент, за да обясня, че принципът на демокрацията може да се изрази чрез две твърдения. Първо: общите за всички хора неща са по-важни от специфичните за отделния човек. Обикновените неща са по-ценни от необикновените, следователно са по-необикновени от тях. Отделният човек е създание по-ужасно от хората, създание по-странно. Самата мисъл за човечеството би трябвало да ни доставя повече радост от мисълта за което и да било достижение на силата, интелекта, изкуството или цивилизацията. Образът на двукракия човек сам по себе си е по-разтърсващ от всякаква музика и по-стряскащ от всякаква карикатура. Смъртта е по-трагична дори от гладната смърт. Да имаш нос е по-комично дори от това носът ти да е гърбав. Такъв е първият принцип на демокрацията – съществено е това, което се споделя от всички хора, а не отличаващото ги един от друг. Вторият принцип е съвсем простичък: едно от нещата, които се споделят от всички, е политическият инстинкт или желание. Да се влюбиш е по-поетично, отколкото да пишеш поезия. Демократите се стремят да докажат, че управлението (обуздаването на племето) прилича на влюбването, а не на писането на поезия. То не може да се сравни със свиренето на орган, рисуването върху велен[1], откриването на Северния полюс (отврати телен навик), правенето на лупинги, честта да бъдеш кралски астроном и т.н. Ние не изискваме от хората да правят подобни неща, освен ако не ги правят добре. Управлението е нещо аналогично на писането на любовни бележки или издухването на носа. Тези неща човек трябва да прави заради себе си, дори и да ги прави зле. Тук няма да доказвам правилността на последното. Знам, че някои наши съвременници искат съпругите им да бъдат подбрани чрез методите на науката. Може би скоро ще поискат и някой друг да им бърше носа. Аз просто твърдя, че човечеството наистина признава универсалността на определени човешки действия, а демокрацията нарежда сред тях и тези на управлението. С една дума, демокрацията вярва в едно: извънредно важните неща трябва да се поверят на обикновените хора. Такива неща са размножаването, отглеждането на децата и законите на държавата. Това е демокрацията и това са принципите, в които винаги съм вярвал.

Никога не можах да разбера защо хората си мислят, че демокрацията се противопоставя по един или друг начин на традицията. Нима не е очевидно, че традицията не е нищо друго освен демокрация, погледнала през призмата на времето? Тя се гради върху консенсуса на обикновените хора, а не върху произволни, изолирани решения.

Човекът, който цитира някакъв немски историк, за да се противопостави на традицията на католическата църква например, се обръща единствено към аристокрацията. Той се позовава на превъзходството на един специалист, за да отхвърли ужасната тирания на тълпата. Лесно може да се обясни защо към легендата се отнасяме и би трябвало да се отнасяме с по-голямо уважение, отколкото към историческия труд. Легендата се създава от почти всичкихора в едно село, които са разумни. Историческата книга е дело да единствения луд сред тях. Противниците на традицията, които твърдят, че хората в миналото са били невежи, могат със същия успех да идат в Карлтън Клъб и да заявят, че избирателите от бедняшките квартали са неграмотни. Подобно отношение не ни интересува. Ако в ежедневните си дела отдаваме единодушно такова голямо значение на мнението на обикновените хора, то няма причина да го оставяме на заден план, когато се занимаваме с история или с легенди. Традицията е един вид разширение на избирателното право. Тя означава даване право на глас на най-неясната нам от всички класи – тази на нашите праотци. Традицията е демокрация на мъртвите. Тя отказва да се подчини на жалката и арогантна олигархия от случайни минувачи. Всички демократи протестират срещу разделението на хората, наложено от рождението им. Традицията протестира срещу разделението, наложено от смъртта. Демокрацията ни учи да се отнасяме с уважение към мнението на добрия човек, било то и това на метача ни. Традицията ни учи да не го пренебрегваме, било то и това на баща ни. Аз поне никак не мога да отделя една от друга идеите за демокрация и за традиция. Намирам за очевиден факта, че става въпрос за едно и също нещо. Мъртвите трябва да присъстват на съветите ни. Древните гърци са гласували с камъчета, дедите ни ще гласуват с надгробните си камъни. А в това няма нищо нередно, след като повечето надгробни камъни, както и повечето бюлетини, се бележат с кръст.

Трябва първо да призная, че винаги съм се чувствал пристрастен в полза на демокрацията, и следователно на традицията. Преди да стигнем до теорията и логиката, нека направя едно пояснение за себе си. Вярвам много по-вече на честните хора, които си изкарват хляба с пот на челото, отколкото на привилегирования, безпокоен литературен елит, към който и аз принадлежа. Предпочитам дори заблудите и предразсъдъците на тези, които са „вътре“ в живота пред най-фините съждения на тези извън него. Бих се доверил на приказките на старите баби, а не на фактите, изтъквани от старите моми. Ако поуките са майчини поуки, могат да съдържат в себе си и най-невероятното. И тъй, тук трябва да изложа позицията си, без да знам точно как да го направя. Може би ще е най-добре да изкажа тези няколко идеи, до които стигнах, и да разкажа как стигнах до тях. След това ще ги синтезирам, обобщавайки личната си философия – или религия, ако щете. После ще опиша великото си откритие, че всичко това е отдавна известно, защото е било открито от християнството. Първата от всички дълбокоумни мисли, които ще изложа една след друга, е свързана с всеприетата традиция. Едва ли бих могъл да се изразя ясно, ако не бях обяснил възгледите си за традицията и демокрацията. Аз и сега не съм убеден, че се изразявам ясно, но предлагамда опитаме да продължим нататък. Първото нещо, в което повярвах и ще вярвам до края на дните си, научих на невръстна детска възраст. Научих го от бавачката си, което ще рече от самата богоизбрана жрица на демокрацията и традицията едновременно. Нещата, в които и като дете, и сега вярвам най-силно, са нещата, наречени „приказки“. За мен те съдържат невероятно дълбок смисъл и в никакъв случай не са фантасмагории. В сравнение с тях и религията, и рационализмът са две анормални крайности – религията с правотата си, арационализмът – с погрешността си. Приказките са слънчевото царство на здравия разум. Не земята съди небето, а небето – земята. Все си мисля, че не земята е критикувала страната на елфите, а страната на елфите – земята. Аз познавам вълшебното бобово стъбло отпреди да съм вкусил боб. Бях убеден, че Лунният човек съществува, преди да съм сигурен, че има луна. Това бе в пълно съгласие с възприетата традиция. Съвременните по-посредствени поети са поети-естественици. Те говорят за храста или за потока. Древните певци са били все свръхестественици – те разказват за боговете на храстите и потоците. Това имат предвид съвременниците, когато казват, че древните не са били способни „да оценят“ природата, след като са виждали в нея проявление на божественото. Старите бавачки разказват на децата не за тревата, а за феите, които танцуват по нея. Древните гърци не са виждали дърветата заради горските нимфи сред тях.

Тук ме интересува въпросът каква етика и философия произлизат от приказките. Ако опиша по-подробно приказния свят, ще извлека множество благородни и здравословни принципи. Знаем героическия урок от приказката за Джак, убиеца на великани – великаните трябва да се убиват именно заради великанския им ръст. Един човешки бунт срещу гордостта. А бунтовници има отпреди да се създадат кралства. Якобинците[2] са отпреди якобитите[3]. А нима урокът от „Пепеляшка“ не е същият като този на „Магнификат“[4]exaltavit humiles[5]? Знаем и великата поука от „Красавицата и Звяра“ – всяко нещо трябва да бъде заобичано преди да е заслужило любовта ни. Не можем да забравим и ужасната алегория от „Спящата красавица“ – човешкото същество е благословено с всички дарове в деня на рождението си, но е осъдено да умре, а смъртта може да бъде смекчена и да заприлича на сън. И все пак мен ме интересуват не отделните закони на приказната страна, а духът на нейното законодателство – законодателство, което усвоих преди да се науча да чета и което ще поддържам дори и когато не ще мога вече да пиша. Интересува ме едно отношение към живота, създадено у мен от приказките и затвърдено от фактите. То може да бъде изразено приблизително по следнияначин: съществуват определени последователности или поредности (в смисъл, че дадено нещо следва друго), които наистина се градят върху здравия разум и са наистина необходими. Такива са математическите и чисто логическите последователности. Ние в страната на приказките (най-разумните от всички същества) признаваме този разум и тази необходимост. Ако лошите сестри например са по-възрастни от Пепеляшка, то по необходимост (това е една желязна, неумолима необходимост) Пепеляшка ще да е по-млада от лошите сестри. Няма друг начин. Хекел можеше да говори колкото си иска за фатализма и така трябваше да бъде. Ако Джак е син на мелничар, то бащата на Джак е мелничар. Студеният разум се разпорежда от ужасния си трон, а ние в страната на елфите се подчиняваме. Ако и тримата братя яздят коне, става въпрос за шест същества и осемнадесет крака. Такъв е истинският рационализъм и приказната страна изобилства с него. Когато подадох глава над оградата на елфите и започнах да забелязвам останалата част от света обаче открих нещо необикновено. Направи ми впечатление, че учените очилатковци говорят за неща, които са се случили – неща като зората, смъртта и т.н. – по начин, предполагащ тяхната рационалност или неизбежност. Те смятат, че фактът „Дърветата дават плод“ е логична необходимост, тъй както и фактът, че две и две прави четири. Това обаче не е вярно. Приказната страна има мярка, доказваща огромната разлика между двата факта. Човек не може да си представи, че две и две не правят четири, но съвсем лесно може да си представи дървета, които не дават плод, а са отрупани със златни свещници или тигри, закачени за опашките си сред клоните им. Очилатковците говорят много за човека на име Нютон, който бил ударен от ябълка и открил закон. Но те не могат да направят раз-граничение между истинския закон – закона на разума – и простичкия факт, че ябълките падат. Ако ябълката е ударила Нютон по носа, то и Нютоновият нос е ударил ябълката. Това е необходимостта – не можем да си представим едното отделно от другото. Можем лесно да си представим обаче, че ябълката не пада върху носа му, а хвръква с бясна скорост из въздуха, за да се насочи към друг, по-омразен нос. В приказките ние винаги запазваме разграничението между науката на умопостроението, което наистина се подчинява на определени закони, и науката на физическите факти, където няма закони, а озадачаваща повторяемост. Вярваме, че може да има неща невъзможни за тялото, но не и за ума. Вярваме, че едно приказно бобено стъбло е стигнало до небето, без това да накърнява убедеността ни по отношение на това колко бобени зърна правят пет. Ето го особеното съвършенство на изказа и истинността в детските приказки. Човекът на науката казва: „Отрежи ствола и плодът ще падне сам“. Заявява го със спокойната убеденост, че първото действие води по естествен път до второто. Магьосницата от приказките казва: „Надуй рога си и крепостта на чудовището ще се сгромоляса“, но с нищо не намеква, че резултатът непременно се дължи на споменатата причина. Тя е давала същия съвет на безброй герои, разбира се, и е видяла сгромолясването на много крепости, без това да я е накарало да загуби разума си или пък способността си да се учудва. Магьосницата не си блъска главата, за да установи зависимостта между рога и рухналата кула, а хората на науката полагат неимоверни усилия, за да успеят да си представят необходимата мисловна връзка между ябълката, падаща от дървото и ябълката, стигаща земята. Те говорят така, като да са намерили не само куп невероятни факти, но и истина, свързваща тези факти. Говорят така, сякаш физическата връзка между две странни неща е непременно и философска. Струва им се, че ако дадено неразбираемо нещо винаги следва друго неразбираемо нещо, то двете заедно създават нещо разбираемо. Две неразрешими загадки дават ясен отговор. В страната на приказките се въздържаме от думата „закон“, докато в страната на науката обичат тази дума особено много. Те например постановяват нещо интересно относно начина, по който вече изчезнали народи са произнасяли азбуката и го наричат Закон на Грим[6]. Законът на Грим обаче съдържа далеч по-малко дълбочина и интелигентност от приказките на Грим. Защото приказките със сигурност са приказки, а законът не е истински закон. Законът предполага знание за причинността, а не описание на проявленията. Ако съществува закон, според който джебчиите биват пращани в затвора, в него би се съдържала логичната връзка между идеята за затвор и идеята за джебчийство. Знаем каква е връзката. Можем да обясним защо отнемаме от свободата на човека, позволил си свободи. Не можем да кажем обаче защо яйцето се превръща в пиле, както и защо мечката се превръща в принц. Погледнати просто като идеи, яйцето и пилето са по-отдалечени едно от друго, отколкото мечката и принцът. Нищо в едно яйце не предполага пиле, докато пък има принцове, които наистина приличат на мечки. Следователно, ако приемем, че се извършват определени трансформации, важно е да подхождаме към тях от гледна точка на философията на приказките, а не съобразно нефилософския маниер на науката и „природните закони“. Когато ни запитат защо яйцата се превръщат в птици или плодовете падат от дърветата, трябва да отговорим точно както би отговорила вълшебната кръстница на въпроса на Пепеляшка защо мишките са се превърнали в коне, а след полунощ прекрасните ѝ дрехи са станали пак дрипи. Трябва да отговорим, че това е магия. Не е „закон“, защото общата формула ни е неясна. Не е неотменност, защото, макар и да сме сигурни, че тези неща ще продължат да се случват, нямаме правото да заявим, че винаги ще бъде така. Обичайният ход на нещата не е доказателство за наличието на неизменен закон (както си е мислил Хъксли). Ние не доказваме, ние само се обзалагаме. Рискуваме със смътната възможност да се случи чудо, тъй както и с възможността да изядем отровнапалачинка или земята да бъде унищожена от комета. Не говорим за това не защото чудото означава невъзможност, а защото става въпрос за изключение. Всички термини в научните книги – закон, необходимост, ред, тенденция и прочие – са ужасно неинтелектуални. Те предполагат един вътрешен синтез, който всъщност не притежаваме. Единствените природоописателни думи, които някога са ми харесвали, са тези от приказките – омая, чар, прелест. Те изразяват произволността на факта и неговата загадъчност. Дървото дава плод, защото е вълшебно дърво. Водата тече надолу, защото е омагьосана. Слънцето грее, защото е омагьосано. Напълно отричам в казаното по-горе да има нещо фантастично или мистично. По-нататък може да стигнем до известен мистицизъм, но езикът на приказките е просто рационален и агностичен. Той предлага единствения начин, по който мога да изразя с думи ясното си и твърдо убеждение, че дадено нещо се различава от останалите неща, че между летенето и снасянето на яйца няма логическа връзка. Именно човекът, който говори за „закон“, няма никакво понятие от това кой е мистик. Още по-точно определение за съвременния учен би билο да го наречем сантименталист, след като се захласва по най-простите асоциации. Толкова често е виждал птиците да летят и да снасят яйца, че му се струва, че между двете явления трябва да има някаква неясна, крехка връзка. Всъщност обаче няма никаква връзка. Ето защо той се оказва не само мистик, но и сантименталист. Изоставеният в любовта не може да отдели луната от мисълта за някогашната си любима. По подобен начин и материалистът не може да отдели луната от приливите и отливите. И в двата случая не съществува друга връзка освен тази, че нещата са били видени едновременно. Сантименталистът би проронил сълза при аромата на ябълков цвят, защото някаква неясна негова асоциация го е подтикнала да си спомни детството. Материалистът (макар и да крие сълзите си) е също сантименталист, защото пак воден от неясна своя асоциация, свързва ябълковия аромат с мисълта за ябълка. Хладният рационалист от страната на приказките обаче не вижда защо, абстрактно погледнато, ябълковото дърво да не ражда алени лалета – в неговата страна това понякога се случва. Това елементарно учудване не е празна фантасмагория, произлязла от приказките. Точно обратното – целият плам на приказките произлиза от него. Всички харесваме любовните истории заради половия си нагон. По подобен начин харесваме и историите с неочаквани обрати, защото те се докосват до отколешното ни желание да се учудваме. Доказателство за това е фактът, че когато сме много малки, нямаме нужда точно от приказки. Стигат ни просто историите. Самият живот е достатъчно интересен. Едно дете на седем години би се развълнувало, ако му кажат, че Тони е отворил вълшебната врата и е видял голям змей. Дете на три годинки би се развълнувало от самия факт, че Тони е отворил вратата. Момчетата обичат романтичните истории. Бебетата обичат реалистичните истории, защото им се струват романтични. Всъщност, като си помисля, може би бебето е единствената особа, която не би се отегчила от съвременния реалистичен роман. Това доказва, че детските приказки са само ехо на почти вроденото желание да се учудваме и заинтригуваме. Ябълките в тези приказки са златни, за да ни подсетят, че сме ги видели зелени. В реките тече вино само за да ни напомни, че обикновено в тях седвижи вода. Вече казах, че това е напълно разумно и агностично. Аз наистина се застъпвам напълно за по-висшия тип агностицизъм, който може да бъде наречен Невежество. Всички ние сме чели в научни книги и в множество приключенски романи историята на човека, който е забравил името си. Този човек върви по улиците, способен е да види и да се наслади на всичко, не може само да си спомни кой е самият той. Е, аз пък ще ви кажа, че всеки от нас е човекът от тази история. Всеки е забравил кой е всъщност. Можеш да проумееш вселената, но не можеш да проумееш егото – то е по-далечно от която и да е звезда. Трябва да обичаш своя Бог, но не бива да познаваш себе си. Ние всички страдаме от един и същ умствен недостатък – забравили сме своите имена. Забравили сме своята същност. Всичко това, което наричаме здрав разум, рационалност, практичност и позитивизъм, означава единствено, че на определени неподвижни нива от живота си забравяме, че сме забравили. Всичко това, което наричаме дух, изкуство и екстаз, означава само, че в дадени ужасни мигове си припомняме това, че сме забравили. Но макар и да вървим по улиците, обхванати от някакъв слабоумен възторг (като онзи човек, загубил паметта си), това все пак е възторг – адмирация не само в латинското[7], но и в английското значение на думата, което ще рече тъкмо възторг. В удивлението винаги се съдържа известно възхищение. То е следващият крайъгълен камък по пътя ни към приказната страна. В следващата глава ще говоря за песимистите и оптимистите от гледна точка на интелигентността им, доколкото я имат. Тук се опитвам да опиша чувства, които не се поддават на описание. А най-силното чувство е усещането, че животът е колкото ценен, толкова и озадачаващ. Животът е екстаз, защото е приключение, а е приключение, защото е шанс. Хубавото в приказката не се нарушава от факта, че в нея може да има повече змейове, отколкото принцеси – да си в приказката е винаги хубаво. Щастието може да бъде проверено само чрез способността да се чувстваш благодарен, а аз постепенно се почувствах благодарен, макар и да не знам на кого. Децата се чувстват благодарни, когато Дядо Коледа поставя в чорапките им играчки и сладкиши. Нима мога да не усетя благодарност към Дядо Коледа, задето е оставил в чорапките ми два чудесни крака? Обикновено благодарим, когато за рождения си ден получим чехли или пури. Нима не си струва да благодаря за великолепния подарък, който е собственото ми рождение?

Има следователно две усещания – мъчно защитими, но неоспорими. Светът е един шок, но не е само шокиращ. Съществуванието е изненада, но приятна изненада. Всъщност всичките ми възгледи могат да бъдат точно изразени с гатанка, която помня от детинство. Въпросът бе: „Какво е казала първата жаба?“, а отговорът: „Боже, как ме накара да скоча!“ Ето сбития изказ на моите мисли. Бог е накарал жабата да скочи, а жабата обича да скача. Изяснят ли се тези неща, стигаме до втория важен принцип на приказната философия.

Този принцип е знаен за всеки, който е прочел приказките на братя Грим или чудесната сбирка на г-н Андрю Ланг. За да не обидя педантите, ще го нарека Учение за условната радост. Шекспировият шут Тъчстоун говори надълго и нашироко за добродетелта в думичката „ако“. Според етиката в страната на елфите цялата добродетел се съдържа в „ако“. Приказката всъщност казва: „Можеш даживееш в палат от злато и сапфир, ако не произнасяш думата „крава!“ или „Ще живееш щастливо с царската дъщеря, ако не ѝ покажеш глава лук“. Мечтата винаги опира до забраната. Всички невероятни и огромни неща зависят от едно мъничко нещо, от което трябва да се откажеш. Безумното и фантастичното се развихрят само ако нещичко остане забранено. У. Б. Йейтс описва елфите в изящната си и разтърсваща поезия като същества неподатливи на закони – те се отдават на невинна анархия, възседнали необяздени коне, които се реят из въздуха:

Вълните яздят, прилива разпенен,
танцуват по планинските върхари.

Ужасно би било да се твърди, че г-н Йейтс не разбира нищо от страната на приказките, но аз го твърдя. Той е един ироничен ирландец, изпълнен с интелектуални предразсъдъци. Не е достатъчно глупав, за да проумее приказната страна. Феите обичат наивниците като мен – хората, които зяпат от учудване или примират от смях, или пък правят това, което им се каже. Г-н Йейтс вижда в страната на елфите бунтарството на собствения си народ. Беззаконието в Ирландия обаче е християнски тип беззаконие, основано на справедливостта и здравия разум. Привърженикът на фенийското движение[8] се бори срещу нещо, което му е до болка познато. Истинският гражданин на приказната страна се подчинява на нещо, което изобщо не може да разбере. Непонятното щастие в една приказка зависи винаги от още по-непонятното условие. Отваряш кутия, и от нея излизат всички злини. Забравяш една дума, и чезнат градове. Откъсваш едно цвете, и някой умира. Изяждаш една ябълка, и с надеждата за Бога е свършено. Такива са приказките. При тях не можем да говорим за беззаконие или свобода, макар и хората, подвластни на съвременната тирания, да си въобразяват, че това е истинската свобода. Пуснатите от Портлънд[9] сигурно си мислят, че на Флийт Стрийт[10] не важат никакви ограничения, но и феите, и журналистите са роби на дълга. Кръстниците в приказките са не по-малко строги от останалите кръстници. Пепеляшка се сдоби с кочияш от Земята на чудесата, сдоби се и с вълшебна каляска, но получи заповед – да се върне в полунощ. Помним и стъклената ѝ пантофка. Едва ли е случаен фактът, че стъклото е толкова често споменавано в приказките. Една принцеса живее в стъклен дворец, друга – върху кристален хълм. Трета пък вижда всичко във вълшебно огледало. Да, те всички могат да живеят в стъклените си палати, стига никого да не замерят с камъни. Този стъклен отблясък символизира истината, че щастието е толкова блестящо и крехко, колкото и материалът, чупен толкова често от домашните прислужници и котките. Това чувство от приказките остана у мен и постепенно се превърна в отношение към целия свят. Аз усетих, усещам и сега, че светът е бляскав като диамант, но чуплив като стъклото на прозорец. Винаги потрепвах при сравненията на света с парче кристал. Все се страхувах, че Господ ще го изпусне от ръцете си и то изневиделица ще се строши. Не забравяйте все пак, че да си чуплив е едно, а да си смъртен – съвсем друго. Удариш ли стъклото, то няма да издържи и секунда. Не го ли удариш, ще издържи едно хилядолетие. Като че ли човешката радост – независимо дали в приказките или на земята – е нещо подобно. Щастието винаги е зависело от това да не правиш нещо, което би могъл да направиш всеки момент и което обикновено не можеш да разбереш защо не трябва да правиш. Важното тук е, че на мен това никога не ми е изглеждало несправедливо. Ако най-малкият син на мелничаря каже на феята: „Обясни ми, моля те, защо не бива да застана върху главата си във вълшебния дворец“, тя би могла съвсем спокойно да му отвърне: „Обясни ми първо що е вълшебен дворец“. Ако Пепеляшка запита: „Как така трябва да напусна бала в полунощ?“, кръстницата ѝ би могла да отвърне: „А как така отиваш на бал до полунощ?“ Ако завещая на някого десет говорещи слона и стотина крилати коне, той не бива да се оплаква, в случай че условията се окажат в съответствие с донякъде ексцентричния дар. От него ще се иска да не гледа зъбите на крилатите коне. Самото съществуване е един толкова ексцентричен дар, че не бих въстанал срещу ограниченията, след като не разбирам същината на това, от което произхождат. Рамката е не по-малко странна от картината. Забраната трябва да е толкова причудлива, колкото и гледката – тя трябва да е ярка като слънцето, неуловима като вълните и страшна като надвисналите дървета. Именно поради тази причина (да я наречем „философия на вълшебната кръстница“) никога не съм могъл да се присъединя към младите си съвременници и към тъй нареченото от тях „всеобщо бунтарско чувство“. Бих се възпротивил срещу всяко правило, което е зло, а със злото ще се занимаем в друга глава. В никакъв случай обаче не мога да се възпротивя срещу дадено правило просто защото то е загадъчно. Понякога влизаш във владение на нещо със съвсем глупав жест – счупване на пръчка или купуване на пипер. Аз искам да притежавам това огромно феодално владение – земята и небесата – правейки подобен простичък номер. Едва ли условието към мен би било по-фантастично от това, което притежавам. Тук ще дам само един пример, за да поясня мислите си. Никога не бих се присъединил към недоволното мърморене на новото поколение срещу моногамията, защото никое ограничение спрямо секса не е толкова странно и неочаквано, колкото самият секс. Да ти позволят да се любиш с луната като Ендимион, а ти после да се оплачеш, че Юпитер държи луните си в харем, винаги ми се е струвало (на мен, отрасналия с приказки, подобни на тази за Ендимион) просташка антикулминация. Да бъдеш верен на една жена е нищожна цена за това да я виждаш всеки ден. Да се оплаквам от това, че съм се оженил само веднъж, е все едно да се оплаквам, че веднъж съм се родил. Недоволството не би могло да се сравни по никакъв начин с чудесното чувство, за което говорим. То показва не свръхчувствителност, а нечувствителност към секса. Глупак е този, който иска да влезе в Едем през пет врати едновременно. Полигамията е липса на осъществяване в секса. Тя е като да откъснеш четири-пет круши от чиста разсеяност. Естетите стигнаха до невъобразими езикови предели в опитите си за възхвала на красивите неща. Семената на магарешкия бодил ги просълзяват, лъскавият бръмбар ги кара да падат на колене. Чувствата им обаче никога не са ме впечатлявали, защото на тях и през ум не им минава да заплатят за удоволствието си с каквато и да била символична саможертва. Хората би трябвало да постят четирийсет дни, за да чуят песента на коса, и да преминат през огън, за да намерят стръкче иглика. Но нашите приятели – почитателите на красотата – не могат дори да изтрезнеят, та да чуят коса. Те не биха минали и през християнското бракосъчетание, за да си заслужат игликата. Човек заплаща за безмерната радост с умерен морал. Оскар Уайлд каза, че хората не ценят залезите, защото не си плащат за тях, но сгреши. Ние можем да платим за залезите просто като не бъдем Оскар Уайлдовци.

И тъй, приказките са ми познати от детинство, но оттогава не съм прочел нещо по-смислено. В детството ми остана и Бавачката – защитничка на традицията и демокрацията. Не познавам по-разумен радикал и консерватор от нея. Най-важното е следното: когато попаднах в духовния климат на съвременния свят, разбрах, че този свят се противопоставя и на бавачката ми, и на детските приказки. Дълго време ми бе нужно, за да се убедя, че на погрешен път е съвременният свят, а права е моята бавачка. Най-странното е, че светът противоречеше на двете основни учения от детството ми. Вече обясних, че приказките ме убедиха в две неща. Първо, този свят е едно диво, стряскащо място, което би могло да бъде друго, но и така носи наслада. Второ, пред цялото това чудо и наслада човек би могъл да бъде по-скромен и да се подчини на странните ограничения, произтичащи от още по-странния източник на блага. Оказа се, че целият свят воюва срещу тези два типа нежност. Шокът от сблъсъка породи спонтанно две усещания, които още не са ме напуснали и са се затвърдили в убеждения. Първо, открих, че целият съвременен свят изповядва научен фатализъм, като казва, че всичко е такова, каквото е трябвало да бъде, защото се е развило по определен ред. Листото на дървото е зелено, защото никога не е можело да бъде друго на цвят. Философът от приказен тип, за разлика от подобни мислители, се радва, че листото е зелено тъкмо защото е можело да бъде и алено. Струва му се, че е станало зелено в мига преди да го е погледнал. Харесва му, че снегът е бял поради разумния довод, че би могъл да бъде и черен. Във всеки цвят се съдържа доблестта на избора. Червеното на градинските рози е не само решително, но и драматично – като внезапно шурнала кръв. Философът усеща, че нещо е било сторено, докато великите детерминисти на деветнадесети век са твърдо против вроденото чувство, че нещо се е случило само преди миг. Всъщност според тях нищо особено не се е случило от сътворението на света досега. Откакто съществува самото съществуване, а те не са много сигурни дори относно датата, не се е случило нищо.

Съвременният свят, такъв какъвто го опознах, убедено защитава калвинизма и необходимостта от това всичко да си остава същото. Когато започнах да задавам въпроси, разбрах, че неговите философи нямат каквото и да било друго доказателство за неизбежната повторяемост, освен факта, че нещата се повтарят. Честно казано, повторяемостта ми създава мистично усещане, а не рационално задоволство. Виждайки един нос със странна форма и приписвайки това на случайността, аз изпитвам чувството, че съм видял всъщност шест носа със същата причудлива форма. Сигурно за момент бих си помислил, че притежателите им се числят към някакво местно тайно общество. Това, че един слон има хобот, е необяснимо, но че всички слонове имат хоботи, напомня на заговор. Тук говоря само за едно чувство – упорито и едновременно с това трудно определимо чувство. Повторението в природата като че понякога проявява трескава настойчивост – също както някой ядосан учител започва да нарежда до безкрай едно и също нещо. Винаги ми се е струвало, че тревата ми сигнализира с всичките си пръсти, че скупчените звезди се навеждат, за да бъдат разбрани. Слънцето ме кара да го забележа с това, че изгрява хиляди пъти. Повторенията в природата започнаха да ми приличат на влудяващо напевно заклинание, чрез което взех да проумявам едно нещо. Материализмът, завладял съвременното мислене, почива на едно-единствено предположение, което е погрешно. Смята се, че ако нещо се повтаря, то сигурно е мъртво – някакъв неодушевен механизъм. На хората им се струва, че ако вселената има душа, тя би ни изненадвала; че ако слънцето е живо, то ще танцува. Дори фактите доказват погрешността на подобно предположение, понеже промените в човешките дела винаги биват предизвикани не от живота, а от смъртта – от отслабването и изчезването на силата или желанието. Човек променя движенията си, когато ходенето го измори – или пък тръгва, когато му омръзне да седи. Ако жизнеността и радостта му са така огромни, че да не почувства никаква умора от пътя до Айлингтън, той би могъл да изминава този път постоянно. Нима скоростта и възторгът му са равнозначни на смърт? Слънцето изгрява всяка сутрин. Аз не ставам от леглото всяка сутрин, но разликата между мен и слънцето се дължи не на активността ми, а на бездействието ми. С други думи, слънцето изгрява, защото никога не се изморява от изгрева си. Несменяемият му цикъл следва да се дължи не на безжизненост, а на енергия. Добър пример в подкрепа на мисълта ми е начинът, по който се държат децата, когато много им харесва определена шега или игра. Бебето рита ритмично с крачка поради излишък, а не недостиг нажизненост. Именно поради преливащата си жизненост и свобода на духа децата обичат повторението и непроменяемостта на нещата. Те винаги казват: „Направи го пак!“, и възрастният го прави ли прави, докато се изтощи напълно. Възрастните не са достатъчно силни, за да се радват на монотонността. Бог обаче сигурно е достатъчно силен, за да ѝ се радва. Може би всяка сутрин Бог казва на слънцето: „Направи го пак!“, а вечер моли за същото луната. 

Може би не е задължително маргаритките да си приличат. Бог сигурно ги прави поотделно, но никога не се изморява от работата си. Може би Той притежава вечния апетит на детството. Ние сме съгрешили и остарели, а нашият Баща е останал вечно млад. Повторението в природата може да не е проста монотонност, а своеобразен бис. Небесата извикват на бис птицата, снесла яйце. Ако хората зачеват и раждат хора вместо риба, прилеп или грифон, причината може да не е, че съдбата ни е такава – съдба без определена цел или живот. Представете си, че малката ни трагедия е трогнала боговете, че те ѝ се възхищават в небесната си галерия и че накрая на всяка драма канят изпълнителя отново на сцената. Повторението може да продължава в течение на милиони години, а може и да спре всеки миг. Човекът може да живее на земята в продължение на стотици поколения, но и всяко раждане може да се окаже последно. Това бе първото ми убеждение, до което ме доведе шокът от сблъсъка на детското ми вълнение с модерното кредо в средата на жизненото ми поприще. Фактите винаги са ми приличали на чудеса, защото са чудесни. Сега обаче ги възприемам като чудеса и задето са подчинени на определена воля. Искам да кажа, че те биха могли да бъдат (а и сигурно са) повторения по нечие желание. С една дума, винаги съм вярвал, че зад света стои магьосник. Затова и винаги, съзнателно или подсъзнателно, съм усещал, че този свят има в себе си цел, а има ли цел, има и личност.

Животът винаги ми е приличал на приказка, а има ли приказка, има и разказвач. Обаче съвременната мисъл атакува и второто ми убеждение – приказното чувство за строгите ограничения и условности. Днешните философи най-много обичат да говорят за простор и широта. Хърбърт Спенсър би побеснял от яд, ако някой го нарече империалист, и е жалко, че никой не го е направил. Защото той бе империалист от най-нисш вид. Спенсър разпространи нелепата идея, че размерите на слънчевата система трябва да държат в притихнало покорство духовния покой. Защо ще жертвам достойнството си заради слънчевата система повече, отколкото заради един кит? Ако размерите доказваха, че човек не е създаден по Божи образ и подобие, то китът би могъл да бъде и въплъщение на образа Божий – малко безформено и прилично на импресионистичен портрет подобие. Безсмислено е да се натяква, че в сравнение с космоса човекът е малък – та той е малък дори в сравнение с най-близкото дърво. Хърбърт Спенсър обаче, с присъщото си империалистическо мислене, държи да докаже, че астрономическата вселена ни е завладяла и победила. Той говори за хората и техните идеали точно по начина, по който най-дръзкият противник на самоуправлението на Ирландия би представил ирландците и техните идеали. Спенсър превърна човечеството в малобройна нация. А лошото му влияние е видно дори сред най-мъдрите и почтени учени, най-вече в ранните романи на г-н X. Дж. Уелс. Много моралисти представят преувеличено земята като място на злото. Г-н Уелс и неговите последователи обаче превърнаха и небесните селения в място на злини. Трябва да вдигнем поглед към звездите, откъдето ще дойде гибелта ни.

Широтата и просторът, които споменах, съдържат много повече злина. Вече отбелязах, че както лудият, тъй и материалистът е затворен в килия – килията на единствената насока на мисълта. Тези хора намират голямо удоволствие в твърдението, че затворът е много просторен. Размерите на научната им вселена не носят нито познание, нито облекчение. Космосът ще съществува, но и най-невероятното му съзвездие не би могло да предложи нищо интересно – нищо, което да може да се сравни с прошката или свободата на волята например. Грандиозността или безкрайността на този космос не носят нищо ново. Все едно да кажеш на затворник в Рединг, че ужасно ще го зарадваш с новината как затворът вече заема половината графство. За него това би означавало само още повече дълги, каменни коридори, осветени лошо и лишени от всичко човешко. По същия начин тези защитници на простора не могат да ни покажат нищо друго, освен безбройни небесни коридори осветявани от немощни слънца и лишени от всичко божествено.

В страната на приказките съществуват истински закони – закони, които могат да бъдат нарушавани, защото законът по дефиниция е нещо, подлежащо на нарушение. Механизмът на космическия затвор е друго нещо – той не може да бъде променен, защото самите ние сме негови чаркове. Идеята, въплътена в причудливото условие, съвсем изчезна. Човекът загуби както устойчивостта си в придържането към закони, така и удоволствието от нарушаването им. Ширините на тази вселена нямат нито свежестта, нито живителния изблик, присъщ на поетическата вселенаи възхваляван от всички нас. Тази съвременна вселена е империя в буквалния смисъл на думата, защото е огромна, но не е свободна. Човек навлиза във все по-големи стаи без прозорци, в които не може да поеме и глътка въздух, не може да усети и най-малкия полъх на свежест.

Техните дяволски стени се разширяват все повече в далечината, а според мен всички хубави неща накрая се събират в една точка – такава е сабята например. Та след като хвалбата с големия космос ми се стори малко неубедителна, аз започнах да водя спорове и скоро открих, че тази насока на мислене е дори по-повърхностна от очакванията ми. Според нейните защитници космосът е цялостен, тъй като се подчинява на един и същ, неумолим закон. След като е цялостен, твърдят те, той е единственото нещо, което съществува. Но защо в такъв случай трябва да се изтъква безкрайността му? Та нали няма с какво да го сравним? Със същия успех можем да го наречем и малък. Човек може да каже „Обичам този огромен космос с купищата му звезди и множеството най-различни същества“. 

Защо обаче да не може да каже: „Харесва ми този мъничък, уютен космос, в който има достатъчен брой звезди и разумно количество живи създания“? Между двете изказвания няма разлика – те изразяват най-обикновени чувства. Човек може да се радва на това, че слънцето е по-голямо от земята. Със същия успех би могъл да харесва факта, че слънцето е точно толкова голямо, колкото си е. Хората решават да се възхитят на големината на света. Защо да не изпитат същото, ако приемат, че е малък? Аз например съм изпитал това чувство. Когато обичаш нещо, обикновено го наричаш с умалителни имена, дори то да е слон или лейбгвардеец. Причината за това е, че всяко нещо, което възприемаме за завършено, колкото и да е голямо, може да ни се стори малко. Ако мустаците на военния не предполагаха факта, че носи сабя, а бивните не бяха свързани с наличието на опашка, обектът щеше да ни се струва огромен, защото би бил неизмерим. Представиш ли си обаче лейбгвардеец, можеш да си го представиш и малък. Видиш ли слон, ти вече можеш да му викаш и Дребосъчко. Ако си способен да направиш статуя на нещо, способен си да направиш и статуетка. Хората, които споменах, твърдят, че вселената е едно неделимо цяло, но не я обичат. Аз ужасно обичам тази вселена и затова искам да я нарека с умалително име. Често съм го правил и тя като че ли няма нищо против. Всъщност, честно казано, винаги ми се е струвало, че тези мъгляви догми за жизнената сила намират по-добър израз, ако наречеш света малък, а не голям. Защото в безкрайността има някаква небрежност, а тя е пълната противоположност на яростната и благочестива тревога, която изпитвам, щом помисля за безценността на живота и опасностите в него. В тези догми има една безразборна разпиляност, докато аз съм изпълнен със свещено скъперничество. Икономията е далеч по-романтична от прахосничеството. Според тях звездите са подобни на несекващ доход от дребни стотинки. За мен е точно обратното. Погледна ли златното слънце и сребърната луна, изпитвам трепета на ученик, който има един суверен[11] и един шилинг.

Тези подсъзнателни чувства са изразени най-добре в някои приказки. Както вече казах, вълшебните приказки усилват убеждението ми, че животът е не само удоволствие, но и вид ексцентрична привилегия. Чувството за космически уют мога да подкрепя с друга книга от детството – „Робинзон Крузо“. Тази книга е безсмъртна, защото възхвалява поетичността на лишението, романтичността на благоразумието. Крузо живее на малък остров с няколкото вещи, взети в последния момент от корабокруширалия кораб. Най-хубавото място в тази книга е списъкът на взетите неща. Най-великата поема в нея е именно това изброяване. Всеки кухненски уред се превръща в идеал, защото Крузо би могъл и да го изхвърли в морето. Едно добро занимание в часовете на скука или неприятности е да погледнеш каквото и да е – лопатката за въглища или шкафа за книги – и да си помислиш какво щастие би ти доставило пренасянето им от потъващ кораб на брега на самотен остров. Още по-добре е да си спомниш, че всички неща са се отървали само на косъм – те са все спасени от корабокрушение. Всеки човек вече е преминал през един ужасен риск – риска да не се е родил. Когато бях малък, около мен често говореха за нещастни или пропаднали гении. Нерядко наричаха някого г-н Пропуснати възможности. За мен обаче е много по-стряскащ фактът, че всички ние можехме да бъдем г-да Несъществуващи възможности. Все ми се е струвало, че целият порядък, както и множеството неща около нас са романтични останки от кораба на Робинзон. Това, че има два пола и едно слънце, напомня за двете пушки и единствената брадва. От жизнена важност е било нищо да не се загуби, но е малко странен фактът, че и нищо не може да се добави. Дърветата и планетите приличат на вещи, спасени от корабокрушение. Затова, когато видях Матерхорн, се зарадвах, че хората са го забелязали.

Звездите ме настройват безкрайно скъпернически, като да са сапфири (както са наречени в Милтъновия „Рай“). Ето защо обичам планините. Вселената е скъпоценен камък и баналните твърдения за несравнимостта и безценността на скъпоценностите са напълно верни, ако се отнесат към нея. Нашият космос наистина няма съперник и цена, защото друг не може да има. Така завършва несръчният ми опит да назова неназовимото. Такова е истинското ми отношение към живота – почвата за семената на жизнената ми философия. Това са неща, които съм мислил преди да се науча да пиша и чувства, които съм изпитал преди да се науча да мисля. За да продължим с по-голяма леснина, набързо отново ще ги обобщя.

Винаги съм бил убеден в следното: първо, този свят не обяснява себе си. Може да е някакво чудо със свръхестествено обяснение, може да е и фокусническа шмекерия със съвсем обикновено обяснение. Обикновеното обяснение на шмекерията обаче трябва да е по-убедително от теориите, които съм чул досега, за да ме удовлетвори. Така или иначе, става въпрос за магия. Второ, започнах да мисля, че в магията има някакъв смисъл, а за да има смисъл, трябва да има и някой, който да го вложи. В света има нещо лично, като в произведение на изкуството. Каквото и да иска да каже, го казва с всички средства. Трето, винаги ми се е струвало, че целта му в първоначалния си замисъл е великолепна, макар тук-таме да се забелязват дефекти (змейове например). Четвърто, благодарността към него се изразява чрез известно смирение и въздържание: можем да благодарим на Бога за бирата и бургундското вино, като не ги изпием до капка. Ние дължим подчинение на това, което ни е създало, каквото и да е то. И последно, колкото и да се странно, у мен се е затвърдило убеждението, че доброто е останка, която трябва да се съхранява и пази от изначалния хаос като нещо свещено. Човекът е спасил добротата си подобно на Робинзон, спасил вещите си от потъващия кораб. Всичко това съм чувствал винаги, макар и епохата ми да ме обезкуражаваше, макар през цялото това време да не съм и помислял за християнската теология.

[1] Тънък пергамент. – Б. пр.
[2] В смисъла на „краен привърженик“. – Б. пp.
[3] Привърженик на Стюартите след 1688 г., когато е детрониран крал Джеймс II. Движението „якобитизъм“ дължи названието си на ла тинското име на краля – Яков (Якоб). – Б. р.
[4] Тържествена песен (кантика) в католическата и англиканската църква, посветена на Благовещение. – Б. р.
[5] „И възнесе смирените“ – стих от „Магнификат“. – Б. р.
[6] Първият закон, изтъкващ закономерностите в звуковите промени на германските езици, установен от Якоб Грим (1785–1863). – Б. пр.
[7] admiratio (лат.) – учудване. – Б. пр.
[8] Учение и политика на ирландска революционна организация, основана през XIX век. – Б. пр.
[9] Зaтвop за каторжници в Англия. – Б. пp.
[10] Улица в Лондон, център на английската преса. – Б. пр.
[11] 11 Английска златна лира. – Б. пp.