0
660

Освен всичко искам и да живея

Разговора води Георги БОРИСОВ.

YASMINA REZA (2010)
Снимки Паскал Виктор/Артком Арт

С Ясмина Реза се срещнах в бара на хотел „Лютеция“ през един слънчев следобед на януари. Хлътнах в недрата на този легендарен парижки хотел на булевард „Распай“ и докато я търсех с поглед в полумрака, тя прелетя и кацна край кръглата масичка в ъгъла. Бях силно притеснен, най-вече заради книгата, която носех в раницата си – с още две страници въпроси към автора. Знаех, че Реза много рядко дава интервюта и не допуска журналисти до себе си. Единственият ми шанс бе, че съм неин издател и все пак колега. Носех и стиховете си. В същото време френските й издатели от „Фламарион“ ме бяха предупредили, че ще си имам големи ядове с нея, задето не съм съгласувал предварително художествения проект на корицата – както било по договор! – и най-вече заради снимката й на гърба на книгата, която бяхме свалили по най-самодеен начин от Интернет. Реза си имала частна пресслужба, която предоставяла необходимите фотографии, текстове и справки. Изпотих се. Явно ние в България още не се бяхме освободили от рефлексите на Самиздата. След цял четвърт век…

Освободи ме самата Реза, която не по-малко от мен се вълнуваше. Преобърна няколко пъти книгата [1] по гръбче и коремче като пеленаче и я притисна до гърдите си. За миг замря. Беше толкова естествена и женствена, че ме изпълни със самочувствие и самата тя се отпусна. Забравих, че срещу мен седи един от най-успешните драматурзи в света днес, авторката на пиесите „Арт“, преведена на половината езици по планетата, и на „Богът на касапите“, филмирана на Роман Полански, както и на още пет романа, последният от които – „Блажени са блажените“, се превърна в бестселър и се окичи с първата в историята на в.„Монд“ литературна награда, носителката на най-престижните премии за драматургия и кино в света – „Молиер“, „Тони“, „Лоурънс Оливие“, „Златен лъв“…

Георги Борисов: Знаете ли къде разбрах, че сте издала романа си? – В метрото. В един претъпкан вагон. Точно срещу мен стоеше жена и не откъсваше очи от книгата в ръцете си. Надзърнах да видя заглавието й – „Блажени са блажените“. Ясмина Реза. После преместих поглед върху жената. Тя беше изцяло погълната от четенето и лицето й излъчваше блаженството на човек, който отсъства от нашия свят. Слязох да си купя книгата и се върнах в метрото. В началото помислих, че държа сборник разкази или по-скоро монолози, но постепенно осъзнах, че съм се озовал в тунела на странен калейдоскопичен роман и начинът, по който отделните глави бяха пръснати и се въртяха около героите, ме направи част от тях. Препрочетох отново дума по дума началото и повторно си дадох сметка, че държа книга, която изисква максимално съпреживяване от читателя, бих казал дори съавторство. Как избрахте именно тази форма? Драматургът ли у вас отново проговори? Изобщо може ли да се дели драматургията от прозата и къде се крие качествената разлика между тия два жанра? Как пишете – бързо, бавно, всеки ден или не сте твърде постоянна, като имам предвид заниманията ви с театъра и киното?

Ясмина Реза: Онова, което ме вдъхновява, е не сюжетът, най-общо казано, а формата. Може да ми е хрумнала страхотна идея, но ако тя не е структурирана в главата ми, нищо от нея не става. Струва ми се, че има някакво архитектурно начало у мен и че то преобладава. Как да предам нещо е също толкова важно, колкото е и самият сюжет или тема. Във всичките ми пиеси, във всичките ми книги се занимавам с нещастието, което крие една любовна връзка, или по-скоро, за да не кажа нещастие – с трудностите, които съпътстват всяка двойка. Сюжетът обаче винаги е нещо допълнително, нещо странично. Както в „Богът на касапите“, където двете двойки се буквално се хващат за гушите, а сюжетът всъщност е детето.

Г. Б. Това и за романа ви ли се отнася?

Я. Р. В него исках да кажа нещата директно, но не успях. Накрая, мисля, бях повлияна от американските сериали, в които всеки един епизод е наречен на някого от героите – „Ребека“, „Луис“ и т.н. Една и съща история, но през призмата на отделните персонажи. Може би не съвсем същата история, но един и същи свят, в който всички си взаимодействат. И много бързо реших да създам цяло едно съзвездие, плеяда от звезди… Интересното е, че когато книгата се появи във Франция, в социалните мрежи от типа на Туитър например някои от читателите изобразяваха под коментарите си именно съзвездия…

Г. Б. Разчитате на читателя, който става ваш съавтор, така ли?

Я. Р. Да, и това ми харесва много.

Г. Б. Един от белезите на високата литература и особено на поезията е, че постоянно те връща към себе си.

Я. Р. Съгласна съм. И много мило, че ми го казвате. Радвам се, защото и за мен като читател това е големият знак за успешна творба.

Г. Б. Читателят на „Блажени са блажените“ трудно ще се приспи с тази книга вечер…

Я. Р. Или пък ще спи прекалено добре…

Г. Б. У нас вие имате значително повече зрители, отколкото читатели, и повечето от тях си задават въпроса дали няма преработите романа си в пиеса.

Я. Р. Не, никога не смесвам двете неща, никога не съм адаптирала роман за сцена. Ако исках да е пиеса, щях да напиша пиеса. В романа има твърде много герои, твърде много дълбоки разсъждения, които не биха могли по никакъв начин да бъдат предадени на театралната сцена. Това е литература, която няма нищо общо с театъра.

Г. Б. Кое прави писането на пиеси толкова различно от писането на проза? Или на поезия, да речем? Кои са задължителните качества, които трябва да притежава един драматург?

Я. Р. Има много технически разлики, но основните са два вида. Единият е свързан със сюжета, а другият – с бъдещето на творбата. Що се отнася до сюжета, всички пиеси, които съм написала, са били винаги в настоящето. С едно единствено събитие, което разтягам максимално и което е в състояние да създаде човешки взаимоотношения, силни диалози. В този случай освен диалогът и ситуацията не са ми нужни никакви допълнителни средства, за да създам събитието, тогава за мен е очевидно, че нещата отиват към нова пиеса. Когато случаят не е такъв, се обръщам към прозата. Друга причина, която е по-повърхностна, но не по-малко важна, е че от време на време изпитвам желание да изляза от къщи, да се забавлявам. И това става винаги, когато пиша пиеси – защото за мен театърът е нещо много по-живо. Разбирате, нали? Пишете пиеса, после я поставят… Лично аз имам голям късмет, защото я поставят по целия свят… С други думи, писаното слово се превръща в букет от цветя, които разпиляват своите венчелистчета навсякъде, навсякъде… и с който занимават живи хора, актьори… Книгата е нещо много по-тайно… Дори когато е издадена навсякъде по света, за мен тя е глух звук, там мен ме няма… и това е по-малко забавно…

Г. Б. Научих, че ще поставите в Театр дьо Рон Поан пиесата си „Как да ви разкажа играта“?

Я. Р. Да, да, вече започнах репетициите.

Г. Б. Харесва ли ви да сте режисьор?

Я. Р. Да, в началото на живота си бях актриса и режисьор, после, преди да поставя „Богът на касапите“, изоставих всичко това.

Г. Б. Защо се върнахте към режисурата?

Я. Р. Защото ми се прииска.

Г. Б. Защото ви се прииска или защото чуждите постановки не ви удовлетворяваха?

Я. Р. Не, не, не. Всичко ми се е случвало, ужасни постановки, прекрасни постановки, както и средно добри. Просто изпитах желание да го направя аз, защото, както за „Богът на касапите“, така и за „Как да ви разкажа играта“ знаех, че мога да го направя много добре. Гледала съм и други мои пиеси, но подобно желание не съм изпитвала…

Г. Б. „Как да ви разкажа играта“ е от пиесите, които стават за четене. Бих казал дори, че се чете като романът ви.

Я. Р. Във Франция я издадоха и разпратиха на различни литературни критици. Критиката беше отлична. Но в продължение на две години никой не пожела да я постави, за всички тя беше просто книга.

Г. Б. Издателите, а и читателите, доста рядко посягат към пиеси.

Я. Р. Във Франция всичките ми пиеси са издадени… И мисля, че като книги изглеждат най-добре, защото излизат в едно и също почти оформление, в една библиотечна поредица. Навсякъде другаде ги печатат в отделни издания. Освен „Арт“ в испанското издателство „Анаграма“ и „Богът на касапите“ – в италианското „Аделфи“.

Г. Б. Няма да скрия, че докато четях романа ви, си зададох най-наивно въпроса: откъде тази жена, чиято родова памет е все пак толкова обременена, познава до такива подробности и тънкости живота на Париж и неговите жители? И то на различни нива и социални пластове? Кои са родителите ви и защо сте се родила тук? Имате ли все още нещо общо с Русия и Източна Европа?

Я. Р. Вярно е, че в произхода ми няма нищо френско, нищо. Майка ми беше унгарка и е живяла до осемнайсетата си година в Будапеща, а родителите на баща ми са от Бухара, Самарканд, Ташкент…

Г. Б. Сериозно? Аз съм бил в Самарканд и Бухара, а вие?

Я. Р. Не, никога.

Г. Б. Но това е фантастично като преживяване и опит! Трябва да отидете непременно там, ще видите един друг свят, направо друга планета.

Я. Р. Струва ми се, че все още имам лели там, останки от семейството, братовчеди…

Г. Б. Вие сте била изключително привързана – и свързана – с баща си. В сборника ви с миниатюри „Хамерклавир“ той е навсякъде.

Я. Р. Да, тази книга е посветена на баща ми, написах я след смъртта му. Баща ми е роден в Москва, понеже дядо ми по бащина линия е бил търговец и се е намирал по това време там. След това те не са се върнали в Самарканд, а са се преселили в Европа – първо в Германия, после в Англия и най-накрая във Франция. Тъй че баща ми е прекарал детството си във Франция. Говореше френски прекрасно. Срещнал е майка ми в Париж, бил е на трийсет, а тя на двайсет и пет години, в началото на 50-те.

Г. Б. Майка ви е избягала от Унгария, така ли?

Я. Р. Да. Родителите й са останали там, а по-късно са емигрирали в Съединените щати. Майка ми беше истинска емигрантка. Баща ми винаги е имал ирански паспорт и целия си живот е прекарал във Франция. И двамата бяха евреи. Майка ми беше абсолютен атеист, баща ми започна да спазва ритуалите на Кипура след смъртта й. Ние обаче не сме били възпитавани религиозно в нито един момент.

Г. Б. А сега вие вярваща ли се? Религиозна ли сте?

Я. Р. Не, не съм религиозна.

Г. Б. Но вярваща?

Я. Р. Да, мисля, че по-скоро има нещо, отколкото нищо… Зависи от дните.

Г. Б. И от възрастта все пак… Забелязвам, че с възрастта хората стават по-вярващи.

Я. Р. Мислите ли?

Г. Б. Или когато тежко заболеят…

Я. Р. Не, при мен е тъкмо обратното. Когато бях малка, бях сигурна, че има нещо… А сега все по-малко и по-малко вярвам в това.

Г. Б. И в живота ви ли сте такава?

Я. Р. Не, но по този въпрос е така.

Г. Б. В характера ли вие да сте „тъкмо обратното“?

Я. Р. Не, не мисля, не знам. Не очаквайте от мен самоопределение.

Г. Б. Какво е държанието ви спрямо мъжете?

Я. Р. Вие луд ли сте, нима мислите, че ще ви отговоря на този въпрос…

Г. Б. Жената има далеч по-голям успех с мъжете, когато върши всички наопаки. Затова ви попитах. Сега един друг въпрос: важно ли беше за вашето творчество и жизнен опит решението ви да следвате Саркози цяла година по време на изборната му кампания, в резултат на което се появи книгата ви „Зазоряване вечер или нощем“?

Я. Р. Беше много интересна година. Първо, защото беше крайно забавно да придружаваш влиятелен политик, особено Саркози… Той е пример за звяр в политиката. Символ на звяра в политиката. Да бъдеш до него по време на кампания, призната от всички за фантастична, дори от хората от левицата, е извънредно стимулиращо. Оланд подражаваше почти изцяло на кампанията от 2007-а… Лично аз научих наистина много. Видях една Франция, която не познавах. Видях пристанищата, металургичните заводи, малките предприятия. Видях неща и места, до които не бих имала никога достъп, задните дворове на болниците, на всичко, което му показваха на Саркози, срещнах се с Абдулазиз Бутефлика, с Обама…

Г. Б. Как ви дойде изобщо идеята да се обърнете към Саркози, какви бяха мотивите ви?

Я. Р. Мотивът беше следният – защото никога идеите не идват просто така: „Сега ще седна и ще напиша книга за Саркози“. Та аз дори не знаех кой е той! Едно от нещата обаче, които ме интересуват в писането, а и в живота, е да проумея как така хората успяват да се уредят във времето, какви стратегии прилагат, за да избягат от мисълта, че са тленни, смъртни. Случи се така, че познавах един влиятелен политик във Франция – не става дума за Саркози – и си бях дала сметка, че политик от този калибър сигурно прилага изключително интересна стратегия по отношение на времето, както впрочем и всички политици. Искам да кажа, че спрямо истинския живот всички те живеят някак отгоре. Не го виждат. Не виждат нито истинския живот, нито настоящия миг. Те са през цялото време проектирани в бъдещето, като при Шекспир – „утре, утре, утре“, не са никога в настоящето, в мига, постоянно говорят в бъдеще време, не вършат ежедневните домашни работи, които ние вършим, не мият чинии… защото са в един френетически живот с шофьори и т.н. Беше ми просто интересно да опиша човек, който живее по този начин, който прилича толкова на моите герои. Та предложих на моя познат да направя портрета му. Той отказа поради лични причини и аз се обърнах към Саркози, в момента силният човек във Франция, и той каза „да“.

Г. Б. Вие лява ли сте?

Я. Р. Не съм нито лява, нито дясна, не съм нищо, писателят не е нещо.

Г. Б. Вие сте от партията на Шекспир…

Я. Р. Точно така, тоест нямам партия.

Г. Б. През 1974 г. един ваш сънародник – въжеиграчът Филип Пьоти – успява да опъне въже между двете кули на Търговския център в Манхатън и да мине по него. Така той свърза завинаги в себе си тези два митични небостъргача, които вече не съществуват. Напоследък в съвременната проза като че ли все по-често се търси пресечната точка между отделните фрагменти на действителността, която тя се опитва да пресътвори и съхрани. По някакъв начин вашият роман също се стреми да обедини отделните късове и монолози на живота, да възстанови пъзела, сред който се въртим, в една цялостна картина? Кое е то? Освен авторът му естествено…

Я. Р. Онова, което свързва героите в романа ми, е, че те всички се опитват, по-малко или повече успешно, да бъдат двама. Това беше водещата нишка, въжето… Мога да го кажа, защото, естествено, историите не са случайно измислени,

Г. Б. Изпитвала ли сте го в живота?

Я. Р. Да, разбира се … мисля, че всеки го е изпитвал.

Г. Б. А ако приемем, че съвременният свят, при цялата глобализация, става все по-разпокъсан, разединен и раздалечен, кое е онова, което го прави по-единен и му помага да не се разпадне, което сближава хората?

Я. Р. Не съм социолог, нито съм политик. Нямам идея какво може да задържи нещата заедно. Мисля, че нищо. Нищо, защото не вярвам в новата поява на една или друга религия. Не вярвам в новата поява на един или друг тоталитаризъм, който ще създаде изкуствена спойка. Мисля, че тенденцията на човечеството днес е ожесточеният индивидуализъм и фрагментацията.

Г. Б. Вие сте също фрагментарна по някакъв начин… Не можете да бъдете описателна, да опишете един дъб например, да нарисувате с думи пейзаж.

Я. Р. Не. И мисля, че това е нещо много дълбоко… Мисля – естествено всяко обобщение е глупаво, – че все пак повечето писатели, които прекрасно са правили това, са творили върху много мощна земя, имали са корени, родители, прародители, земя, къща, място… Аз нямам нищо от всичко това, следователно не съм изработила в себе си способността да считам за герой земята или пейзажите.

Г. Б. Смятате ли се за дърво без корен…

Я. Р. Да, да…

Г. Б. Малко във въздуха?

Я. Р. Да, но това не ме смущава, напротив, много е приятно, много е леко.

Г. Б. Вярно, земята тежи и тегли надолу страшно. Може да ви попречи за много неща…

Я. Р. Много е тежко да държиш на нещо.

Г. Б. Ами дърветата, които с векове гледат небето, птиците и не могат да помръднат дори. За това също се иска сила: да останеш верен на пръстта, на родното място.

Я. Р. Да, такава им е природата, а и ние не познаваме тяхната свобода. Винаги обаче се чудя защо хората превръщат в толкова голяма ценност определена своя принадлежност. За мен това няма значение.

Г. Б. Имате ли рецепта за щастието?

Я. Р. Не.

Г. Б. Знаете ли, че според статистиките ние, българите, сме на първо място в Европа по склонността си да се чувстваме нещастни?

Я. Р. Да, като евреите…

Г. Б. Притежавате ли дарбата да сте щастлива?

Я. Р. Не бих казала, че притежавам дарбата да съм щастлива, защото това би било доста претенциозно и силно казано, но притежавам дарбата да съм весела. Обичам да се смея, да е весело… Същевременно гледам много песимистично на нещата. Но това е едно и също според мен – да си весел и да гледаш песимистично на живота, за мен двете неща вървят заедно.

Г. Б. Потайна ли сте? Внимавате ли да не издадете нещо свое съкровено? Четох някъде, че хич не обичате да обяснявате произведенията си, сякаш дълбоко в себе си криете някаква тайна.

Я. Р. Мразя да обяснявам това, което пиша, мразя да говоря за себе си.

Г. Б. Какво бихте казала на вашите зрители, за да прочетат романа ви?

Я. Р. Че няма особена разлика между онова, което са харесали в театъра, и тази книга. В нея могат да намерят неща едновременно тъжни и смешни. Двете имат много общо, написани са по един и същи начин.

Г. Б. Макар пиесата „Арт“ донякъде да отговаря на въпроса ми, пак ми се ще да ви попитам: вслушвате ли се в оценките на литературните критици? Вникват ли те достатъчно прозорливо в произведенията ви? Аз лично изпитвам големи резерви към способността на техните сетива да разграничават красивото от грозното, талантливото от посредственото, доброто от злото? Не ви ли се струва, че понякога придават качества на една творба, които тя не притежава въобще, и че се възползват от нея колкото да демонстрират собствената си ерудиция и прокарат свои или чужди, но не и на автора, тези?

Я. Р. Много е трудно да се отговори обобщаващо, защото зависи от страните, както и зависи от критиците. В повечето случаи са кръгла нула. Общо взето. Все пак една трета от тези хора са в състояние да напишат чудесни неща, които да ви накарат да погледнете на книгата си по различен начин. Това обаче се случва много рядко… Бих казала, че истинските читатели често ни дават урок по отношение на писанията на критиците. Разбира се, всичко това не изключва съществуването на умни критики.

Г. Б. Бихте ли назовала имената им, ако това се е случило наскоро?

Я. Р. Да, наскоро в Италия, но не си спомням имената. Във Франция също имаше няколко много интелигентни критики за „Блажени са блажените“. Но няма да ви посоча имената им, защото това може да се превърне в проблем с останалите.

Г. Б. Вече е 2014-та, честита да ви е! Къде според вас в творчеството си се намира Ясмина Реза?

Я. Р. Не знам.

Г. Б. А какво ще правите утре, знаете ли? Кроите ли планове, градите ли програми?

Я. Р. Не, никога. Аз съм наистина carpe diem. Върша най-различни неща и съм изцяло в това, което върша. Мразя програмирането. Знаете ли, както всички малко или повече известни писатели, и мен ме канят навсякъде по света, и винаги шест месеца по-рано… Отказвам на всички, защото не съм в състояние да се проектирам толкова далеч, защото не знам в определен момент какво ще искам, пък и ако щете, какво ще бъде творческото ми желание. Откъде да знам какво бих искала да правя?

Г. Б. Импровизирате ли много, когато поставяте пиесите си?

Я. Р. Много, през цялото време.

Г. Б. Изисквате ли от режисьорите да следват плътно текста?

Я. Р. Да. Абсолютно.

Г. Б. А могат ли да импровизират извън текста?

Я. Р. Могат да правят всичко, което искат, само да не пипат текста – нещо, което вече ми се е случвало.

Г. Б. Поздравявам ви за това ваше изискване. Защото и на мен понякога ми се иска да викна на някои професионални импровизатори: „Ама, господа, като толкова искате да се изявите като писатели и творци, седнете и напишете вие някоя пиеса, стига сте драматизирали на гърба на другите!“

Я. Р. Да това е много характерно за Централна Европа…

Г. Б. Бихте ли приела поканата да посетите София и някой наш театър?

Я. Р. Проблемите в случая са, честно казано, два – първият е, че не обичам да гледам пиесите си, вторият – че нямам време. Освен всичко искам и да живея!

Г. Б. Да живеете, за да напишете още неща?

Я. Р. За да изживея други неща. Да живея, без да работя! Аз не пиша през цялото време, обичам да правя и други неща!

Г. Б. Как, не пишете ли всеки ден?

Я. Р. Пиша всеки ден, обикновено следобед, когато започна да пиша, когато съм в текста и ми върви. Но ако ми предложат нещо страхотно следобеда, зарязвам писането. Много писатели се дърпат: „Не мога, пиша“ – и това за мен е най-налудничавата фраза! Чакай бе! Ще продължиш вечерта или на другия ден, животът не чака!

Г. Б. Сега, когато започнахте репетиции, пишете ли?

Я. Р. Не, поставям пиесата. Никак не обичам да правя две неща едновременно.

Г. Б. Но има професионални писатели, за които латинското правило „Нито ден без ред“ е закон. Вие професионален писател ли сте?

Я. Р. Не, не, това е смешно.

Г. Б. Но ето, художниците, да речем, рисуват всеки ден…

Я. Р. Те са като пианистите вероятно. Казвам „вероятно“, тъй като за тях не съм твърде сигурна. Виж, на музикантите им е нужна техника и те, както е при балетистите, трябва да танцуват всеки ден, да се разгряват.

Г. Б. Каква литература предимно четете? Мопасан или Балзак, Достоевски или Толстой, Шоу или Стриндберг?

Я. Р. Мопасан – да, Балзак – да, Достоевски – да, Толстой – по-малко, Шоу – не, Стриндберг – не.

Г. Б. И много съвременници?

Я. Р. Да, много!

Г. Б. Кой съвременен френски писател ви е най-близък?

Я. Р. Обичам много Уелбек. Понякога не харесвам цялото творчество на даден писател, а само някои от произведенията му…

Г. Б. Четете ли на приятели или публично откъси от произведенията си, преди да сте ги завършила?

Я. Р. Да, на много малко. Докато пишех „Хамерклавир“ например, четях отделни части на най-добрата ми приятелка – Мойра.

Г. Б. На която сте и посветила и „Хамерклавир“, и сега романа си, нали? Значи ли това, че и навремето, и днес сте имала нужда от „чуждо ухо“, от нечия опора?

Я. Р. Абсолютно. Но с годините все повече и повече.

Г. Б. Все повече и повече, защото ставате все по-взискателна?

Я. Р. Все по-взискателна и все по-несигурна.

Г. Б. Само бездарникът е абсолютно уверен в себе си и не търпи никаква критика.

Я. Р. Желая и търпя критика, но не давам на всекиго правото или възможността да ме критикува. Трябва да е човек, когото сама съм избрала заради личните му качества. Особено когато произведението е недовършено. Разбира се, после всеки има право да си изказва публично мнението. Но докато пиша, има един или двама-трима души, на които мога да чета и които слушам внимателно. Между тях са вече и децата ми, които станаха много добри читатели. Всички те са особено сурови и непреклонни, но поне са хора, които обичат това, което правя, и споделят с мен какво чувстват и разбират, без да ми спестяват слабостите, повторенията… За мен подобна възможност е фантастична, истински пътеводен знак.

Г. Б. Когато пишете, имате ли предвид конкретен читател?

Я. Р. Не, читателят съм аз. Единствено аз. Препрочитам, установявам, че е прекалено дълго, с прекалено много прилагателни… но съм само и винаги аз. Опитвам се да се откъсна от текста, пиша на ръка, на компютър, после го разпечатвам – и той вече ми принадлежи по-малко, и го чета, сякаш не е мой. И все пак имам нужда и от друг, който да го прочете.

Г. Б. От друг глас?

Я. Р. Точно така.

Г. Б. Обикновено героите във вашите пиеси са не повече от трима-четирима, а вие поставяте условието те да бъдат играни пред публика от минимум 400 души… В сила ли е още това ваше условие, за което научих от нашата преса, и защо?

Я. Р. Кой го казва това? Никога, ама никога през живота си не съм изисквала подобно нещо. Това е безумно! Не само, че не е вярно, ами направо е смешно! Трима да са зрителите в салона, пиесата пак трябва да се играе. Играла съм и пред двайсетина-трийсетина човека!.. Това, което често казвам обаче, е, че пиесите ми, макар и камерни, интимни, трябва да дишат, следователно сцената не бива да бъде прекалено малка. Но никога не съм определяла такава цифра. Как се сбират 400 души?! Моля ви се, опровергайте този слух.

Г. Б. Надявам се този ваш отговор така и да остане и редакторите да не го съкратят. Да ви призная, бях доста разколебан във възторженото си отношение към вас, когато се натъкнах на това ваше изявление, по-скоро условие. Стори ми се не толкова мегаломанско, колкото необяснимо комерсиално. Все пак пиесите ви се играят в стотици спектакли по цял свят… Вие давате много рядко интервюта и доколкото знам, държите да ги четете, преди да бъдат публикувани. Навярно заради това?

Я. Р. Единствено заради това! И пак, виждате, какви безумия се получават…

Г. Б. Да се върнем към литературата. Каква ще е според вас съдбата й в ерата на електронните съобщения?

Я. Р. Мисля, че самото съобщение не е от особено значение, имам предвид начина, по който се получава – дали ще е есемес, или някоя друга нова технология, или туитър например. Напротив, подобен начин на изразяване е дори забавен. Намирам, че в него има много изобретателност и той въобще не ме смущава. Не това вреди на литературата. Истинският проблем е във времето. Времето, посветено на новите технологии, е време, загубено за литературата. Човек не може всичко да направи. Не може да гледа видео по интернета, да разговаря с приятели в Ню Йорк, да чете по няколко вестника онлайн… Просто не остава физическо време за истинското четене. В това, мисля, е действителният проблем. Може би греша, но не го виждам другаде.

Г. Б. Мислите ли, че литературата ще бъде изместена от всичко това?

Я. Р. Не, но вероятно ще има все по-малко читатели.

Г. Б. А театърът винаги ли ще съществува?

Я. Р. Да, да, защото винаги ще има една щайга, на която някое шестгодишно дете ще се качи и ще започне да прави маймунджулъци. Както и винаги ще има хора, които ще разказват истории.

Г. Б. В кръвта на човека е да разказва…

Я. Р. Като се започне от Библията…

Г. Б. Как се отнасяте към експанзията на политическата коректност?

Я. Р. Мисля, че отговорът е във всяка една от книгите ми. Особено в „Богът на касапите“…

Г. Б. Задавате ли си въпроса какво чака планетата ни?

Я. Р. Да, разбира се. Смятам, че екологията е единственият истински отговор.

Г. Б. Наша световноизвестна пророчица – Ванга – преди години предрече гибелта на Париж. Същата, която беше казала, че Курск ще потъне… Вие сте израсла, живеете в Париж, познавате го изтънко и издъно. Коя е най-голямата опасност за него?

Я. Р. Много ми е трудно да отговоря… За Париж нямам отговор.

Г. Б. Париж е вечен град според вас, така ли?…

Я. Р. Няма нищо по-хубаво от Париж, той е изключителен. Аз пътувам много и винаги когато се връщам тук, си казвам: това е невиждано! Въпреки всички усилия на тъпите политици да го разрушат, той си остава възхитителен. Парижаните са това, което са, не им обръщаме внимание. Не мисля, че Париж ще изчезне, не съм съгласна с вашата врачка.

Г. Б. Бихте ли дошла в България? За вашите почитатели една среща с вас ще бъде истински подарък. Интересува ли ви въобще нашият посттоталитарен свят? Сигурен съм, че ще видите неща, които няма да видите никъде другаде…

Я. Р. Да, разбира се, този свят ме интересува много. Но ако дойда някой ден, то няма да е заради пиеса, а просто така, по друг повод.

Г. Б. Благодаря ви за тази среща и толкова приятен разговор.

Я. Р. О не, аз съм тази, която трябва да ви благодари, че дойдохте дотук и ми отделихте толкова време. И истински се радвам на това ваше издание…

 

Ясмина Реза (1959) е сред най-ярките и поставяни съвременни драматурзи в света. Още с първата си пиеса „Разговори след едно погребение печели наградата „Молиер“ (1987). Световна слава й носи преведената на 36 езика пиеса „Арт (1994), както и „Човекът на случая (1995) и „Живот х 3 (2000). По „Испанска пиеса (2004) Реза снима и първия си филм Chicas през 2010 г. За „Божествата на касапите“(2007) получава наградите „Лоурънс Оливие (2008) и „Тони” (2009), а през 2011 г. заедно с Р. Полански я адаптира за филма „Касапница.

Автор на романите „Отчаяние (1997), „Хамерклавир(1999), „Адам Хаберберг (2003), „Никъде (2005), „В шейната на Артур Шопенхауер(2005).

 

Снимката на главната страница е на Паскал Виктор/Артком Арт.

 

 


[1] „Блажени са блажените”, превод от френски Валентин Маринов – Пело, редактор Георги Борисов, художник Яна Левиева, издателство „Факел експрес“