0
2706

Освобождението и нагайката

или защо да четем „Писма от България“ на Евгений Утин

За пореден път около поредния 3 март се разгоряха стари спорове. Отново: това ли е датата на националния ни празник? Това ли е празникът на българския суверенитет? Пак ли изваждаме от шкафа картата на националните си блянове? А може ли да се живее без блянове?

Ясно е, че бляновете, надеждите и разочарованията са ядрото на всеки исторически разказ. Проблемът е, че нашият прочит винаги цикли в един и същ порочен кръг. А разговорът е важен – не само с оглед на миналото, но и на настоящето. И този разговор може да се води на 3 март и е добре да се води тъкмо на тази дата. Въпросът е в гледната точка. Дали този разказ ще е един и същ през очите на българите, руснаците и румънците например? Ето за това иде реч.

Въпреки общата цел във войната с Османската империя, със сигурност между тях има различия. И това е напълно обяснимо. Няма как да е другояче – Руско-турската война е възел, в който едновременно са сплетени независимост и зависимост, освобождение от друга държава и национална свобода. 

Винаги съм се питал защо от честванията на 3 март са някак изключени северните ни съседи – румънците? Нали над 3000 жертви дават те само при третата атака на Плевен. Без тяхната помощ – като плацдарм за започване на войната, без снабдяването с продоволствие от тяхна страна на руската армия цялата военна операция би била невъзможна. Руско-турската война от 1877–1878 г. води до окончателното признаване на независимостта на Румъния, но пък румънците се лишават от Бесарабия, отмъкната след края на войната от Руската империя като „териториална компенсация“. Тази част от историята придава горчив привкус в техния национален разказ. Поради което те са тласнати и към траен конфликт с нова България – заради Добруджа.

Не би ли било интересно тъкмо на 3 март да чуем румънския „сан-стефански разказ“ със съответните поуки от него? Разбира се. Ала никога не го правим.

Ами нашият „сан-стефански разказ“? Трябва ли пак да повтаряме как и защо той е бил измислен в лагера на славянофилите и лично от граф Игнатиев? На всеки 3 март историци обясняват, че Сан-стефанският договор е само предварителен военен договор. Че още преди войната руската царска дипломация, оглавявана от княз Горчаков (а не от граф Игнатиев), е постигнала „прагматична договореност“ с Австро-Унгария (Райхщадското споразумение) и с Обединеното кралство (протокола Дерби-Шувалов), предвиждаща онова, което ще се случи по-късно, на Берлинския конгрес. Но сякаш няма кой да чуе.

И какво излиза? Че българите са си останали исторически наивници?

Дали оттук не тръгва и проблемното раздвоение на паметта, което е и отказ от настоящето? Докато гледах тези дни репортажите за хилядите хора, тръгнали в мъглата да изкачат връх Шипка, си мислех, че в този акт на преклонение пред историята, с цялата ѝ трагична многоизмерност, сякаш има и друга цел – да загърби днешната ни политическа безпътица. Трудно се живее без идеали и цели. Проблемът е, че нашите все си остават в миналото.

Така отново стигаме до 3 март. До освобождение и свободата. До това как от обект на чужди интереси и на сблъсъка между две империи се съгражда самата българска свобода. Защото, както пише сам Ботев във в. „Знаме“ (бр. 13 от 27 юли 1875 г.): „Европа и политическите обстоятелства дават свобода и самостоятелност само на тогова, който може сам да я добие“.

Така стигаме до осъзнаването на българите като субект на собствената им политическа свобода, която не е нещо, което се дава, или може да се даде от някого даром. Пренебрегването на този факт и на обстоятелствата, свързани с него, би бил върховна неблагодарност към паметта на предците ни, в която иначе патетично се кълнем.

Осъзнаваме ли обаче колко себеотрицание и твърдост са били потребни около и след Руско-турската война от 1877–1878 г., за да избегнат „строителите на съвременна България“ отредената им роля: „на безгласни пионки, та да бъдат вечно признателни“ (проф. Иван Илчев). За да виждат интересите си единствено като част от руските. И така – до ден днешен.

Ала да минем отвъд вечните „фило-фобски“ прения, предлагам да видим споменатите събития през погледа на един очевидец от невероятно проницателната му книга, оставаща си малко позната за нас. Става дума за „Писма от България“ на военния кореспондент Евгений Утин (1843–1894), очевидец на цялата война и то свидетел от първо лице. Тази книга дълги години тънеше в безвестие заради искреността си. Без да спестява нищо на никого – нито на руснаците, нито на българите. И тя видя бял свят едва през 2017 г. – благодарение на писателя Георги Данаилов и на преводача Панайот Денев.

Какви неудобни истини изнася Утин ли? Да започнем най-напред с отредената на българите роля:

Още преди руските войски да преминат Дунав, към Плоещ се отправила българска делегация. Тя била крайно милостиво приета от самия император, княз Горчаков също бил дружелюбен, след това се отнесли иначе. Остро им казали, че не се интересуват от никакви депутации, че България няма да има политическо представителство и със заплахи ги посъветвали да си избият от главите всякакви политически домогвания. И когато един от делегацията поискал да изкаже някакво съображение, му изкрещели: „Ние нямаме нужда от вашите мнения, длъжни сте само да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате“.

Клетите българи, ето как научили принципа: „Молчать, не рассуждать“.  

И още: Прекалено често трябваше да слушам за благодеянията, които Русия изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата наистина трагична съдба. След като нищо не е направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме основание да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно. За да обобщя, нека попитам: откъде идва обвинението за неблагодарност? Две са причините. Преди всичко крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мнимите благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитват към нас… До края на последната война освен добри намерения българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не смятат тези намерения за съвсем искрени.

Както виждаме обвиненията на българите в неблагодарност датират от доста отдавна. Както и предписаното ни „лечение“. В случая по-долу – от руски началник във военно-административното управление на България, който е съвсем искрен пред кореспондента:

– Знам, че „братушките“ не могат да ме понасят – казва той – но ми е все едно. Този народ е калпав и трябва да се отнасяш с него сурово. Сега ги е страх от мен, защото знаят, че нищо няма да им се размине: – двайсет и пет нагайки! Нека ги е страх.

– Чакайте – възразява му Утин – нагайката е твърде глупаво средство, за да бъде спечелено приятелството на българите. Нали сме дошли да ги освобождаваме!

– Повярвайте ми, за тях нагайката е най-доброто освобождение!

Такива работи.

Нагайката е системно средство в руската държавна система. За по-младите читатели може би са необходими известни пояснения. Става дума за дебел камшик от къси кожени ленти, сплетени във възел, често с метално парче на края. Според речника на Дал нагайката била наричана още „волкобой“, използвала се е за лов на вълци, както и за немилостиво подкарване на конски впрягове. Ала не на последно, ако не и на първо място, тя била дисциплинарен инструмент за умиротворяването на непокорното население. Затова в Руската империя имало различни видове нагайки – донска нагайка, кубанска нагайка и прочее. С нея паравоенните казашки формирования въдворявали ред.

В резултат на което, научаваме от книгата на Утин, „българите се научили безпрекословно да изпълняват заповеди, но на лицата им не можело да се прочете нито задоволство, нито радост“. Има си хас.

Нагайката е цивилизационно средство, подтикващо към особен избор.

Още повече, когато, размахвайки я във въздуха, питали българите искат ли да станат част от Руската империя. А те, разказва кореспондентът, сваляли калпаци, увъртали и мънкали, че са „неразвит народ“. Опит от чуждото владичество и от камшици на гърба си те имали. Явно се питали дали пък този път чуждата власт няма да им се размине. Ако е възможно.  

Ами руското отношение към българите в хода на войната? Ето обективното свидетелство на Евгений Утин:

По време на неуспехите ни ние особено враждебно се отнасяхме към българите. Беше ни обидно и тежко заради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всякакви пороци и престъпления. През това злополучно време, за което несъмнено бяхме виновни ние и само ние, особено често се чуваше при всеки удобен и неудобен случай: „Е, това народ ли е, за когото си струва да си проливаме кръвта! Неблагодарни, глупави…

Така ли е било наистина? И в какво са се състояли всички тези обвинения срещу българите. Да чуем обяснението:

Навярно никой няма да отрече, че през първия период на войната, тоест трудните дни, когато започвахме да търпим една след друга загуби, българите се отнасяха към нас най-приветливо. Навсякъде посрещаха войската ни като освободител и не пестяха нищо, за да изразят своята признателност… След плевненските несполуки, след напускането долината на Тунджа, българите вече не постилаха пътя ни с цветя и не изразяваха възторг при появата на нашите отряди и нека кажем, имаха основания за това. И тези, които искаха от българите да се прекланят пред руснаците в най-страшните за тях минути, нямат ни най-малка представа за характера на взаимоотношенията между нас и славянските народи. Изумителни бяха нашите претенции към българите, когато след ужаса на поголовното изтребление, усещахме хлад към нас и веднага върху главите им се стоварваха какви ли не проклятия. Без обяснения звучаха нашите обвинения за неблагодарност, огласявани в почти всички руски вестници.

Очевидно проблемът не е от днес, както все се опитват да ни убедят някои.

За да се стигне до следното обяснение: Българският народ се превърна в онзи беден Макар, върху чиято глава, според руската поговорка, падат всички камъни. Той стана и грабител, и жестокосърдечен, и не желаещ да отстоява своята независимост. Невежеството и апатията също бяха обявени за негова вина. Започнахме едва ли не да упрекваме неговото относително благосъстояние, което забелязаха тези, които си мислеха, че ще видят народ от просяци. Дори се чуха гласове, че българите не са живели чак толкова лошо под властта на турците, както се говореше, и не си струвало да се започва война за този неблагодарен народ.

Размислен над изреченото дотук, военният кореспондент Евгений Утин стига до заключението:

Да не виждаш гредата в окото си, а да се хващаш за прашинката в чуждото – това е общо човешко качество и то често се проявяваше в отношенията към българите. Затова можеха да се чуят приказки: „Ама, какви са българите – необразован и тъп народ!“.

Оказва се, че не е чак толкова тъп, за да не разбира това, което други не разбират – че силата е в образованието. И с желание жертва значителни средства за откриване на народни училища навсякъде, макар благосъстоянието му да не е така забележително, както ние взехме да тръбим, едва стъпили в България.

Ето защо твърдя, че книгата на Евгений Утин „Писма от България“ си струва да бъде четена! И то на самия 3 март!

За да спрем да рециклираме едни и същи клишета. И за да не се появяват отново вестникарски заглавия като това: „Газов подарък от Русия за 3 март“. Колко ли още десетилетия на българска държавност ще изтекат, преди да проумеем, че хлябът не пада от небето. И даром никой не дава нищо. А всяко нещо се извоюва. В което е и смисълът на свободата.   

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияА след тях и децата им
Следваща статияТози луд, луд свят II