0
847

Осем дена – осем трупа

Политическата година започна малко след календарната с една бомбена фраза, произнесена от парламентарната трибуна: осем дена – осем трупа. Фразата е цитат, не е измислена от политичката, но тя много я е харесала и я е приватизирала. Фразата е ефектна и фактът е верен.

Не за първи път подобни трагедии по подобен нечистоплътен начин се употребяват за политически цели. Не за първи път се прави политика с трупове. Междувременно броят на труповете нарасна. Нараства и истерията. Труповете не са пряко свързани с управлението на никоя партия, но истерията около труповете определено е политически продукт и политически инструмент. При всички управления падат трупове и всички опозиции ги използват като инструмент, с който нагнетяват страстите на обществото – примитивна и безотговорна политическа тактика, от която постепенно се заразява цялото общество. Заразата прихваща както политическите запалянковци, така и аполитичните.

Точно по същото време председателят на Европейския съвет Доналд Туск по време на откриването на българското председателство произнесе емоционалното си поздравително слово на български език и предизвика фурор. Реакциите бяха мигновени. Първите отзиви бяха възторжени, но те продължиха кратко. Веднага след първата вълна дойде втората мощна вълна от подозрения, обиди, обвинения и ругатни. Не, Туск не ни възхвалявал, а ни се подигравал! В словото под формата на възхвали и суперлативи всъщност били завоалирани ирония и присмех.

Поредна проява на комплексираност, но не само това. Подобни коментари съдържат и нашенското черногледство, тесногръдие и духовна леност. Аз също не съм сред феновете на Стоичков, но не е ли факт, че той е най-известният по света българин?

Когато чешкият художник Давид Черни изобрази България като турска тоалетна, последва буря от негодувание. Сега, когато Туск ни хвали с толкова нетипична за политик емоционалност и изненадваща искреност, отново го приемаме с подозрение и враждебност. Изпитваме някакво мазохистично задоволство, когато „Гардиън“ описва българската корумпираност, но се чувстваме неловко, когато Туск ни похвали – като дете, което е свикнало да го бият и се наежва, ако го погалят. Това означава, че не знаем кои сме, какво заслужаваме и към какво се стремим. Означава, че сме на кръстопът и не знаем накъде да поемем. Означава, че за най-голям подвиг смятаме, ако оставим бирника насред блатото.

В евангелието от Лука е разказан случай, когато един законник попитал Иисус какво да направи, за да наследи вечен живот. Иисус му отговорил с въпрос: „В Закона що е писано? как четеш?“. Законникът цитирал Закона точно, но в края на краищата се оказало, че не разбира неговата същност.

Подобен проблем съществува при всички нас. Законът, или който и да било текст, или който и да било казус пише едно, но всеки го чете, както му е удобно, или го разбира, колкото е по възможностите му. Така по един текст, по един казус се появяват безброй интерпретации, всеки гледа от своята камбанария, според своите пристрастия и накрая най-често се стига до сблъсък.

Разбира се, че всеки е свободен да мисли и оценява според собствените си убеждения и отнемането на тази свобода е диктатура и тоталитаризъм. Но това означава ли, че не трябва да търсим съгласие? Не някой да ни го налага, а ние сами да го търсим! На сградата на нашето народно събрание е написано „Съединението прави силата“. Нашият национален девиз стана девиз и на Европа, а ние сякаш тихомълком се отказахме от него. Все повече заживяваме в разединение и взаимна непоносимост. Копаем окопи и траншеи и се крием в тях, защото около себе си виждаме все врагове.

След шесторното убийство в Нови Искър полицията устрои невиждани хайки да издири убиеца и накрая го намери самоубит. Последваха изявления на полицията и на прокуратурата, които бяха приети с пълно недоверие от обществото. Аз не зная каква е истината – полицейските сводки ми звучат достоверно, но и голяма част от оборващите ги тези също звучат убедително. Тревожи ме пълният срив на доверие в институциите, доверието е паднало под критичната точка и трябва да започне да се гради от нулата. Не зная как може да стане това и дали може да стане. Но съм убедена, че изграждането на доверие не може да стане върху трупове.

Аз предпочитам да живея в доверие, дори това да води до предоверяване и да изглежда наивно и сторомодно. Животът в окопи и траншеи за мен е неприемлив. А отговорността на политиците – управляващи и опозиция, е да имат поне този консенсус – да не сеят в обществото заразата на истерията.

Труповете вече не са осем – в следващите дни на българското бойно поле паднаха още жертви. Дали само управляващите носят вина, задето се движим сред трупове? Струва ми се, че Доналд Туск е усетил трагизма на българския нихилизъм и затова се опита да ни вдъхне оптимизъм.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияИдеите на Просвещението не са се изчерпали
Следваща статияЗа необходимостта от контекст