Политическата година започна малко след календарната с една бомбена фраза, произнесена от парламентарната трибуна: осем дена – осем трупа. Фразата е цитат, не е измислена от политичката, но тя много я е харесала и я е приватизирала. Фразата е ефектна и фактът е верен.
Не за първи път подобни трагедии по подобен нечистоплътен начин се употребяват за политически цели. Не за първи път се прави политика с трупове. Междувременно броят на труповете нарасна. Нараства и истерията. Труповете не са пряко свързани с управлението на никоя партия, но истерията около труповете определено е политически продукт и политически инструмент. При всички управления падат трупове и всички опозиции ги използват като инструмент, с който нагнетяват страстите на обществото – примитивна и безотговорна политическа тактика, от която постепенно се заразява цялото общество. Заразата прихваща както политическите запалянковци, така и аполитичните.
Точно по същото време председателят на Европейския съвет Доналд Туск по време на откриването на българското председателство произнесе емоционалното си поздравително слово на български език и предизвика фурор. Реакциите бяха мигновени. Първите отзиви бяха възторжени, но те продължиха кратко. Веднага след първата вълна дойде втората мощна вълна от подозрения, обиди, обвинения и ругатни. Не, Туск не ни възхвалявал, а ни се подигравал! В словото под формата на възхвали и суперлативи всъщност били завоалирани ирония и присмех.
Поредна проява на комплексираност, но не само това. Подобни коментари съдържат и нашенското черногледство, тесногръдие и духовна леност. Аз също не съм сред феновете на Стоичков, но не е ли факт, че той е най-известният по света българин?
Когато чешкият художник Давид Черни изобрази България като турска тоалетна, последва буря от негодувание. Сега, когато Туск ни хвали с толкова нетипична за политик емоционалност и изненадваща искреност, отново го приемаме с подозрение и враждебност. Изпитваме някакво мазохистично задоволство, когато „Гардиън“ описва българската корумпираност, но се чувстваме неловко, когато Туск ни похвали – като дете, което е свикнало да го бият и се наежва, ако го погалят. Това означава, че не знаем кои сме, какво заслужаваме и към какво се стремим. Означава, че сме на кръстопът и не знаем накъде да поемем. Означава, че за най-голям подвиг смятаме, ако оставим бирника насред блатото.
В евангелието от Лука е разказан случай, когато един законник попитал Иисус какво да направи, за да наследи вечен живот. Иисус му отговорил с въпрос: „В Закона що е писано? как четеш?“. Законникът цитирал Закона точно, но в края на краищата се оказало, че не разбира неговата същност.
Подобен проблем съществува при всички нас. Законът, или който и да било текст, или който и да било казус пише едно, но всеки го чете, както му е удобно, или го разбира, колкото е по възможностите му. Така по един текст, по един казус се появяват безброй интерпретации, всеки гледа от своята камбанария, според своите пристрастия и накрая най-често се стига до сблъсък.
Разбира се, че всеки е свободен да мисли и оценява според собствените си убеждения и отнемането на тази свобода е диктатура и тоталитаризъм. Но това означава ли, че не трябва да търсим съгласие? Не някой да ни го налага, а ние сами да го търсим! На сградата на нашето народно събрание е написано „Съединението прави силата“. Нашият национален девиз стана девиз и на Европа, а ние сякаш тихомълком се отказахме от него. Все повече заживяваме в разединение и взаимна непоносимост. Копаем окопи и траншеи и се крием в тях, защото около себе си виждаме все врагове.
След шесторното убийство в Нови Искър полицията устрои невиждани хайки да издири убиеца и накрая го намери самоубит. Последваха изявления на полицията и на прокуратурата, които бяха приети с пълно недоверие от обществото. Аз не зная каква е истината – полицейските сводки ми звучат достоверно, но и голяма част от оборващите ги тези също звучат убедително. Тревожи ме пълният срив на доверие в институциите, доверието е паднало под критичната точка и трябва да започне да се гради от нулата. Не зная как може да стане това и дали може да стане. Но съм убедена, че изграждането на доверие не може да стане върху трупове.
Аз предпочитам да живея в доверие, дори това да води до предоверяване и да изглежда наивно и сторомодно. Животът в окопи и траншеи за мен е неприемлив. А отговорността на политиците – управляващи и опозиция, е да имат поне този консенсус – да не сеят в обществото заразата на истерията.
Труповете вече не са осем – в следващите дни на българското бойно поле паднаха още жертви. Дали само управляващите носят вина, задето се движим сред трупове? Струва ми се, че Доналд Туск е усетил трагизма на българския нихилизъм и затова се опита да ни вдъхне оптимизъм.
