Наред с останалите си достойнства София Филм Фест предоставя и възможност да наваксаме с българското кино. И тъй като най-подходящият контекст, в който могат да се съизмерват родните филми, е собственото им обкръжение, ето една лична класация на базата на осем игрални заглавия (от общо седемнайсет), включени във фестивалната програма през 2023 г.
-
„Борсови играчи“
Не че няма подобни хора и ситуации в съвременната българска действителност, но разгръщането на необходимия финансов инструментариум отнема около 75% от енергията на филма на Георги Костов. Залисана в разясняването на маржини, трендове, фючърси и ликвидност, фабулата бързо започва да се задъхва, а зрителят скоростно се отегчава или още по-скоростно се чувства „скалпиран“. Преливащ от обяснения, сценарият така се заиграва между сюжетни клишета и холивудски препратки, че сякаш забравя за персонажите и те оставят да се реят като безплътни „позиции“, обречени на „ликвидиране“…
-
„Чалга“
При подобно заглавие публиката е в правото си да очаква или пародия, или „апология“, но всъщност се оказва повече опит за провокация. Насред хаотичните драматургични ходове на живота като чалга най-уловим е мотивът за приятелството между две доста различни млади жени, но… след „Лошо момиче“ летвата е непостижимо високо вдигната за „доброто“. Сценарият на Мариан Вълев твърде се колебае между риалити документалност и достоверна фикция. За заснет изцяло с телефон, филмът е гладко издържан, но актьорското присъствие е изнервящо или направо отсъстващо, с изключение на „натурщика“ Цветелина Стоянова.
-
„Изкуството да падаш“
Стряскаща сцена с физическа агресия е завръзката в историята и после насилниците магически изчезват от сюжета? Това не е добра атестация за психологическа драма и не е единственият недостатък в сценария на филма. От друга страна, Елена Замяркова удържа с достойнство тежестта на главната роля, а Ивайло Христов доставя истинско удоволствие с едно от редките си киноприсъствия. Пълнометражният дебют на Орлин Милчев малко „спънато“ разгръща идеята за еманципацията, но визуалните решения горе-долу успяват да балансират баналния политико-социален елемент и склонността към мелодрама.
-
„Жълт олеандър“
Жанровото кино само изглежда „проста работа“. Избраната стилистика преплита noir комедия и политическа сатира. Камерното пространство на изолирана вила помага за концентрацията на въздействието. Стегнатият разказ съдържа необходимата пропорция достоверност и абсурд, подчертан от умело експлоатираното амплоа на Китодар Тодоров. Режисьорът Лъчезар Аврамов видимо е повлиян от добрите американски традиции при моделирането на атмосфера с неочаквани обрати. Ефектът леко се помрачава от театралната експресивност на Леонид Йовчев и необяснимо фалшивото звучене на Мариан Вълев.
-
„Български кораб потъва в бурно море“
Филмовият дебют на един сценичен режисьор и художник е ненатрапчиво театрален и подобаващо визуален. Фабулата не е силната му страна, водещи са емоциите. Пътят на седемгодишно момче към осъзнаването и приемането на сериозна житейска загуба преминава през „отшелничество“ в дядовата къща в рибарско село, сред ваканционна надпревара и неочаквани уроци. „Децата не говорят така“, каза зрител след прожекцията, но дори и с измислен от възрастните текст, хлапетата във филма на Петринел Гочев звучат съвсем естествено и непосредствено, а въздухът е изпълнен с носталгия по детството.
-
„Добрият шофьор“
Отлично премереното актьорско присъствие на Малин Кръстев е гръбнакът на този филм, както и партньорството му с Герасим Георгиев-Геро (в един от редките случаи, когато му е дадена възможност да разгърне драматичния си потенциал). Отвъд искрите и самоиронията в актьорското дуо, игралният дебют на Тонислав Христов е хладна и натуралистично достоверна моментна снимка на българското общество между емиграцията и „самоизмъкването“ а ла Мюнхаузен. Драматургичното решение е леко неореалистично, но фабулата не губи нишката си до (не)очаквания финал. Само дето не всички реплики достигат до зрителя в салона…
-
„Блок“
Идеята да се използва пандемията от ковид като фон за събитията е перфектно защитена. Разделен на няколко „апартаментни“ истории, филмът на Тодор Мацанов умело прескача жанрове и кръстосва сюжетни ходове. Сценарият е майсторски изпипан, ритъмът – грижливо поддържан, съспенсът – изведен до самия край, с щипка лудост и шепа въображение. Мозайка от съдби във време на локдаун, оригинално сглобени и в преобладаваща част от случаите чудесно изиграни. Настроението на публиката е леко помрачено единствено от моментната необходимост да чете английски субтитри, за да „чуе“ какво си казват български актьори…
-
„Шекспир като улично куче“
Дали кинокръстоска между Гай Ричи и Емир Костурица може да звучи оригинално? Абсолютно! И заслугата за това не е само на Шекспир. Филмът на Валери Йорданов е врящ казан от теми, житейски и екранни влияния, изобретателност и актьорски талант. Някъде между романтиката на неосъществимата поезия и бруталния ритник на реалността, младите му герои са едновременно познати, предсказуеми и неузнаваеми. Съчетанието от архетипи и ексцентрични попадения е съпроводено с насладата от полета на въображението, Захари Бахаров е неоспорим, а Владислав Стоименов и Елеонора Иванова са превъзходни като две твърде бързо пораснали деца.
