0
586

Основната ми болка е човешкото достойнство

radu

Популярният извън границите на Румъния режисьор говори за разликата между държавния театър и ъндърграунда, за авторските спектакли, които иска да създаде, за мейнстрийма и защо младите напускат страната.

Раду Африм завършва през 2000 г. театрална режисура в Университета „Бабеш-Болай” (Клуж-Напока) и веднага е обявен за многообещаващ талант. Днес той е утвърдено име в румънския и европейския театър, може да се похвали с огромна популярност сред широката публика (един от малкото  театрални режисьори с фенове, особено сред младите зрители), с международни награди и с множество спектакли, превъзнасяни от иначе консервативната румънска критика. През 2012 г. излезе и първата монография, анализираща неговия творчески път – „Раду Африм: материалът на крехкостта”, написана от театралния критик Кристина Русиеки. Две постановки на Раду Африм – „Лучия се пързаля по леда” и „Лавината” бяха показани през 2010 г. и 2011 г. на Международния театрален фестивал „Варненско лято”.

Началото ти е свързано с ъндъргаунда. Какво научи оттогава, какво ти остана от този период?

Тогава се научих на аскетичност, но и на свобода. Най-вече на свобода при работата с текста, трансформацията му до точката, в която започва да ми принадлежи. Оттогава до днес не съм използвал четвъртата стена, не мога дори да си помисля за тази конвенция. В моите спектакли актьорите имат директна връзка с публиката, всичко е интерактивно. В ъндърграунда свикнах да работя с пиесата на коленете ми, много пъти съм репетирал в барове, докато клиентите удрят по масите, смеят се и коментират. Разбрах, че театърът е много по-жив, отколкото ми бяха казали в училище, по-жив и по-близък до зрителя консуматор. Затова никога не съм подценявал консуматорския театър (това беше доминантата в първите ми спектакли, когато ъндърграундът още не се занимаваше със социалното, с политическата агажираност и т. н.). Тогава вярвах, че ако гледаш театър с бира пред себе си, трябва да се забавляваш. Сега тенденцията се е променила, ъндърграундът, финансиран от частния сектор, от „спонсори”, инвестира в „екстремисти”, а държавният театър прави спектакли за развлечение.

Все пак, по времето когато правеше ъндърграунд спектакли, ти беше и на щат в един държавен театър (Националния театър на Търгу-Муреш).

Само че аз изобщо не знаех, че в един национален театър нямаш право да правиш това или онова. Докато не се събудих с художествен съвет, цензуриращ  BernardasHouseRemix (постановка от 2002 г. по „Домът на Бернарда Алба” от Лорка – б.р.). Но нашият  модел на „държавна” работа не се различаваше от този, който прилагахме в ъндърграунда. Всички бяха млади, с част от актьорите бяхме колеги от университета, а директор беше човек с много широк светоглед. Естетически аз бях същият, а в тази първа фаза не усещах голяма разлика между ъндърграунда и държавния театър. Нито пък разпространявах някакви прекалено „опасни” идеи, беше период, в който поставях класиците, препрочитах ги, а скандалът, доколкото го имаше, не беше свързан със съдържанието на идеите, а с естетиката.

Трудно ли е за един млад творец да пробие в румънския театър?

Сега вероятно да. Когато дебютирах, времената бяха други. Много перспективи вече се затвориха, манталитетът се затвори. Около 2000 г. се експериментираше, съществуваха фестивали за алтернативен театър, особено в малките градове. Всички вярваха, че така ще еволюират нещата… Това продължи около 5 години, след което се върнахме при традиционализмите. Сега има няколко доста видими млади режисьори, но не знам доколко са представителни за своето поколение. Младите режисьори изглежда се смущават да изложат социално-критическите си идеи пред една буржоазна публика, която търси забавление в театъра. Това е истината за държавните театри в Букурещ. Хората искат да прекарат една културно-развлекателна вечер.

Затова ли рядко работиш в Букурещ?

Вероятно. Проблемът е, че на мен ми харесва да експериментирам с актьорите. Имам и добри постижения с актьори от Букурещ, но ако един актьор не върви с мен до края, предпочитам да се откажа аз от проекта, отколкото да си осакатя концепцията. И наскоро точно това и направих. Спектаклите в Букурещ са като прекопирани с индиго, рядко предлагат нещичко, което да те развълнува. Работи се с известни текстове, но това не стига… Да се върнем на младите – един млад режисьор, който работи само в Букурещ, е загубен, от моя гледна точка. Винаги това, което ще доминира на сцената ще бъде гласът на актьорите – едни и същи при всеки режисьор. Режисьорът няма да има глас.  И тогава, как да заемеш позиция без глас?

В провинцията е по-вълнуващо, не съществуват звезди, публиката рядко идва, за да види актьора, такъв какъвто го знае от телевизията.

А за какво идва провинциалната публика в театъра?

Зависи. Едни идват, за да се забавляват, други, за да открият нови неща, има хора, които идват, за да се натъжат в театъра… Винаги виждаш реакциите в залата и са много различни, но има големи разлики в отделните градове. Най-трудно ми беше в Мюнхен. В Резиденц Театер, където съвсем не знаех кой ще дойде на спектакъла, за пръв път работех в голям репертоарен германски театър. Единственото решение беше да не започна да режисирам по немски, не за това ме бяха поканили.

r1

„Когато дъждът спря да вали” от Андрю Бовел, постановка Р. Африм в Резиденц Театер в Мюнхен © Thomas Dashuber

Какво се промени в стила ти на работа след опита от Германия?

Трябваше да направя промяна на нивото на текста, на избора на пиеси. Ако всички говорят за тази моя фантастична свобода, трябваше да се захвана с неща, които ме засягат много лично, да се заема със силни текстове, които да пренеса в една зона, по-лична отвсякога. Разхождах се из старата Пинакотека на Мюнхен, видях картината на прерафаелита Фернан Кнопф „Затворих вратата след себе си” и си казах: това е спектакълът, който трябва да направя.  Не искам повече да се трепя да търся пиеси, в които се откривам само частично. Позволявам си да мина към авторски спектакли. Преди поставях само съвременни текстове, добри текстове, от цяла Европа. Сега трябва да продължа по-нататък.

Спектаклите ми понякога си приличат, защото персонажите са едни и същи. Не поставям текст, ако в него няма дете с проблемна адаптация, маргинализиран млад човек, странни старци или ексцентрични хора. Усещам, че съм във фаза, когато трябва да конструирам и други светове. Дори с риск да се отдалеча от реалността. В момента в Румъния има няколко млади режисьори, които се интересуват от непосредствената реалност. И това е добре.

И вярваш че ще успееш да направиш това, така погълнат, както си в момента, от механизма на влизането от спектакъл в спектакъл?

Ще си позволя да отказвам. Дори ако това предполага повече работа, извън работата с актьорите. Досега не си намислях спектаклите вкъщи, всичко беше интуиция, импровизация с актьорите, защото имах пред себе си текст, който ме напътстваше и актьори, които ме вдъхновяваха. Сега имам нужда от паузи между проектите, точно тези паузи ми трябват, ако искам да направя „Вишнева градина”. Не бих могъл да направя „Вишнева градина”… без една оригинална концепция, собствено виждане, нещо за което всеки режисьор трябва да помисли. Ако някой поиска от мен сега да направя „Троил и Кресида”, един месец ще седя и ще мисля – нещо, което не правя с никой съвременен текст, него го правя пътьом. Но не съм сигурен дали скоро няма да се самоопровергая…

Аз правя четири спектакъла годишно, харесвам си ги, добри са, но става дума за моята лична удовлетвореност. Гледам ги отново и вече не се откривам напълно в тях. Може би защото текстът не е мой, светът не е напълно мой. Отвеждам персонажите в моя зона, но те остават притежание на автора. Има някакви мои мисли, но не съм достигнал (все още) качественото ниво на кризата на вдъхновението на Фелини от „Осем и половина”. Моята криза е cheap криза.

r2

„Лавината”, от Т. Джюдженоглу, постановка Р. Африм в Националния театър в Букурещ

Каква роля играе музиката в твоето творчество?

Има една начална музика, която ми диктува някои сцени, преди да започна работа или дори по време на репетициите, а после има и саунд, който се появява винаги в спектакъла, на различен етап от работата. Движил съм се от чиста музика към звуци, от мълчания, белязани със странни шумове, към експлозии от звуци, зависи от атмосферата. Понякога идва добре и някой song. Може и два. Във всеки случай не вярвам, че музиката трябва да засилва драматизма или да решава конфликта, както и не вярвам в емоционалния шантаж чрез музика.

В твоите спектакли почти винаги се появяват транссексуални персонажи и травестии.

Вярно е, дори и ако текстът не го изисква, още от първия ми спектакъл. И не мога да кажа, че публиката симпатизира само на тези, които са гротескни или забавни, тя изпитва емпатия и към тези, които споделят проблемите си с идентичността и изграждат свои си ексцентрични драми. Във всеки случай, бих могъл да променя себе си и начина, по който работя, но травестиите ще останат винаги.

Коя е твоята румънска публика? MTV поколението? Студентите?

Това беше около 2000 г., когато MTV още означаваше нещо. По-скоро поколението на компютрите, поколението YouTube и Facebook. Младежите, които сега ходят на театър,  стоят повече пред компютрите, отколкото пред телевизорите. Ако гледаха телевизия, биха започнали да гледат теленовели. Моите зрители са ученици от гимназията, студенти, но има и зрели хора, които следят спектаклите ми. Социалните мрежи правят по-лесна комуникацията с публиката, а е важно да знаеш с кого говориш, кой те чака да завършиш даден спектакъл.

Вдъхновяваш ли се от други творци в театъра?

Мога да получа индиректно вдъхновение от известна картина, от моден дизайнер, от филм. В началото, признавам, ме вдъхновяваше Силвиу Пуркарете, в университета направих „Федра” в една малко „пуркаретианска” естетика, но дотук. Възхищавам се на някои от големите европейски режисьори – в момента ме очароват Кастелучи, Алвис Херманис. В театъра не съм намерил много режисьори, които да ме разтърсят, в киното са много повече.

Не те ли е страх, че с нарастващата ти популярност ще се превърнеш в автор на фестивални спектакли?

Кълна се, че не ме е страх, защото знам, че имам добър самоконтрол. Ако досега не съм го направил, значи никога няма да се случи. Защо да се превърна в мейнстрийм? Аз дори когато работих в Националния театър на Букурещ, направих всичко възможно, за да бъда „различен” от тях и различен от себе си. Ако си получил някакви награди и хората те знаят от списанията, не е кой знае какво, но пък ако никой не те познава, нямаш никакъв шанс. Иска ми се да имам собствена театрална трупа, но дори и това не би представлявало опасност. Никой не може да ме дърпа след себе си в мъртвите творчески зони, ако постоянно се връщам в малките театри, за да работя. Зависи и откъде си тръгнал, не съм искал да правя театър, не съм гледал много театър през живота си, има класически пиеси които и досега не съм видял поставени на сцена, защото ме е страх да ида и да ги видя в лош вариант. Така може да се превърнеш в мейнстрийм, като гледаш премного лош театър.

За кои проблеми в румънското общество би искал да говориш?

Нашата национална фикс идея сега трябва да бъде една вишнева градина. Нашата вишнева градина в този момент е Рошия Монтана[1]. Губиш я, купуват я други и вече не е това, което беше. Не съществува или се превръща в нещо чудовищно. Проблемите, които ме вълнуват лично мен, не се появяват по телевизията: основната ми болка е човешкото достойнство и неговата деградация, обърканите ценности в обществото. Доминират безсърдечието, лошият вкус, егоизмът. Това са също толкова тежки престъпления като трафикът на хора. Младите вече не вярват в нищо. А онези, които още вярват, заминават и не се връщат. За това би трябвало да се пише, но не по подражателски начин, за ценните хора, които напускат Румъния, защото в Румъния не могат да си намерят място.

Интервю на Юлия Попович, публикувано през март 2012 г. в observatorcultural.ro

Превод от румънски (с малки съкращения): Аглика Олтеан

 

Жорж Баню, театровед и преподавател в Новата Сорбона в Париж, за Раду Африм:

„Докато по-възрастните критици, колеги на моята възраст, стават и демонстративно напускат „Три сестри” на Раду Африм,  оставам изумен в ложата, откъдето мога да наблюдавам не само сцената, но преди всичко публиката с колебанията в настроенията й. За награда ми остава това, което ни дава всяка голям постановка – тя се запечатва в паметта, превръща се в спомен, който ме съпътства, когато мисля за Чехов и за силата на театъра, чиито мащаби ни представя постановката на Раду Африм…

Африм, провокаторът, Африм, разрушителят, Африм, деконструкторът – в моите очи е преувеличен образ, създаден в края на краищата от многобройните му постановки, този Африм във всеки случай ми е по-чужд от онзи, който с чувствителност и свян се доверява на силата на театъра и който с безпрецедентните си успехи съумява така да представи човешкото битие…

Африм обича да разширява своя репертоар, да се вдъхновява от изобразителните изкуства, без предпазни мерки да пътува от един театър към друг, накратко: да се лута. Той се изплъзва от всяка зависимост и култивира промяната, сменя партньорите си в работата, сценографите и актьорите, открива автори, за да ги изостави впоследствие, отстоява една небивала все още свобода, която го пуска по релсите на увеселителното влакче, редуващо успехи с провали, повторения и открития. Напомня ми Питър Брук, който като млад от едната страст към театъра излъчваше същата безцеремонност…”



[1] Рошия Монтана – област със златни залежи в Румъния. Компанията „Рошия Монтана Голд Корпорейшън”, в която канадската фирма „Габриел Рисорсис” има 80 % дял, а румънската държава – 20%, предвижда да разработи находищата, но от години се сблъсква с отрицателните реакции както на еколози и историци, така и на много граждански сдружения за защита на региона от екологично бедствие. Министерството на околната среда на Румъния все още не е дало съгласие за започване на експлоатацията.