0
2054

Основополагащ прочит на българския модернизъм

Цветанка Атанасова, „Българският модернизъм“, изд. „Рива“

Сирак Скитник, „Замък“, сп. „Везни“, год. 1920, брой 12

Студиите в книгата на Цветанка Атанасова, „Българският модернизъм“ (изд. „Рива“) съдържат открития, даващи съвсем нова представа за измеренията на модернизма у нас.

Заедно с Цветанка Атанасова започнахме работа в Института за литература при БАН. Станахме близки приятели, не само защото си допадахме по характер, но тъй като ни вълнуваха сходни проблеми от историята на националната ни литература. Имахме огромно желание да откриваме „бели петна“, да пристъпваме в забранени тогава зони и, слава Богу, професор Тончо Жечев много ни помагаше и ни насърчаваше. Културно събитие беше бляскавата защита на дисертация на Цветанка на тема „Кръгът „Мисъл” и българският символизъм” през 1983 г., когато не беше никак безопасно човек да се занимава с „гнилите интелигенти“, сразявани безмилостно в писанията на марксически цербери от рода на Тодор Павлов. Трябваше да мине доста време, да се промени конюнктурата, за да може най-сетне през 1991 г. Атанасова безпрепятствено да издаде в Университетското издателство „Свети Климент Охридски” монографията си „Кръгът „Мисъл”. Още тогава разби много идеологически оцветени неистини, с изключителната си ерудиция, с познаването на европейския литературен процес успя да докаже значението на кръга „Мисъл” за европеизирането на нашата литература и да представи Пенчо Славейков като родоначалник на модернизма у нас.

Мисля си, че страхотна опора във всичко ѝ беше нейният непрежалим съпруг, прекрасният художник Васил Крапчански, невероятен ерудит и естет. Съдбата му никак не беше лека, защото никога не правеше компромиси с високото изкуство. В Цветанка и в дъщеря ѝ Живка има немалко от енергията и духовността на Васил. Но самата литераторка също много му даде. Рядко са в наше време семействата на интелектуалци, притискани от материалния недоимък, които продължават да изпълняват дълга си с гордо вдигната глава. През всичките години на забележителната си научна кариера Цветанка Атанасова задълбочено изследваше неповторимостта на българския модернизъм, оборвайки всички превратни тълкувания, изваждайки на бял свят премълчаван и дори забраняван литературен материал. Естествено, като истински правдотърсач тя никога не се задоволи само с чисто литературните измерения на явлението. Голямата ѝ заслуга е, че продължавайки започнатото от невероятния ѝ учител, на когото винаги много е държала – професор Димитър Аврамов, също като него, тя разкриваше в широк общокултурен контекст идеите и културните проекти на модернистите и никога не се съобразяваше с чудовищните манипулации на комунистическата идеология, задраскваща грубо цели периоди от духовното ни развитие.

След като дълги години се труди, заедно с Елка Димитрова и Едвин Сугарев над четиритомната антология „Културното наследство на българския модернизъм (издателски център „Боян Пенев“ ), безценно събрание и обобщение на теоретичната съкровищница на нашия модернизъм, Цветанка Атанасова намери време – въпреки жестоките изпитания в личния ѝ живот – да осмисли всичко най-важно, което е трупала досега, и резултат от дългогодишните ѝ усилия е монографията „Българският модернизъм”, която издателство „Рива“ – едно от водещите и също безкомпромисни по отношение на естетическите критерии издателства – ни поднесе. Най-лесното е да кажем, че в обемистия том можем да прочетем приносни студии за трите най-значими трибуни на българските модернисти и на идейно-естетическите кръгове около тях: това са „Културното мисионерство на кръга „Мисъл”, „Гео Милев и списание „Везни” и „Списание „Хиперион”: трибуна на късния модернизъм”. Студиите съдържат открития, даващи съвсем нова представа за измеренията на модернизма у нас. Като започнем с доказването на новаторството на списание „Мисъл”, трябва да обърнем особено внимание и на зоркия, не повтарящ известни неща поглед към списанието на Гео Милев „Везни” – то е фокус на водещи естетически, жанрови и стилови тенденции в българската литература непосредствено след Първата световна война; Атанасова представя „Везни” аргументирано като трибуна на авангардни естетически идеи, които рефлектират не само върху словесното, но и върху останалите изкуства. Всъщност обаче въобще не става дума за отделни статии, а за цялостна хармонична структура – категоричен съм, че няма в нашето литературознание по-задълбочено изследване за философските и естетическите идеи, залегнали в основата на българския модернизъм, по-ясно доказателство за последователното следване на най-ценните европейски литературни идеи, като се започне от кръга около д-р Кръстев и се стигне до края на 30-те години на миналия век. Наблюденията продължават в третата студия, посветена на списание „Хиперион”, което за първи път се разглежда не като орган на късните символисти, а именно „като трибуна на късния български модернизъм”, изключваща взривовете на авангардизма, но осъществяваща изключително мащабна културно-просветна програма. Всичко това свидетелства и че българският модернизъм не е подражателен, че той е явление, неотделимо от особеностите на националния характер и от естетическите ни традиции.

Нарочно бих  желал да отделя специално внимание на своеобразния увод към текста, озаглавен „Художникът като критик”, успешен опит да бъде прочетен българският модернизъм през критико-теоретичните му текстове в пресечното поле между неговата авторефлексия и да получим една съвременна дистанцирана визия. Отново държа да подчертая, че Цветанка Атанасова познава съвършено теорията и практиката на европейския модернизъм, тя прави смели паралели и непрекъснато ни изненадва с новаторски открития. Всичко това се отнася и за следващите естествено теми от монографията „Към историята, естетиката и поетиката на българския модернизъм”, а именно деветте статии, посветени на „Пространствените визии в „Подир сенките на облаците” на Яворов, на пейзажната поезия на Дебелянов и Емануил Попдимитров, на „Невероятните разкази” на Светослав Минков, на прозата на Николай Лилиев, на героя на Чавдар Мутафов или на малко познатото списание на Антон Страшимиров „Културно единство”, издавано през 1908-1909 г. Всичките тези текстове не просто допълват изреченото в обобщаващите студии, те представляват задълбочени вглеждания в отделни проблеми от голямата тематика за модернизма, осветляват възлови въпроси от типа на авторефлексията и автореференцията на българските модернисти, синхронността и асинхронността между българското и европейското. Отлично е представена характерната за българския следвоенен модернизъм естетика на антибитовизма, антиакадемизма и антиреализма, а понятията „стил”, „стилизация”, „синтез” и „ритъм” заемат средищно място. Според мен, изключително приносни са студията „Щрихи към историята и семантиката на понятието „декоративност”, специално посветена на светлата памет на професор Димитър Аврамов, както и обобщаващата статия „Към въпроса за началото на българския модернизъм”, представяща прочутия Г. З-ч като „самотен предтеча на българския модернизъм”.

Изследването „Българският модернизъм” е несъмнено ценен принос в българското изкуствознание. То обогатява и разширява представите ни за най-важното художествено течение в България от първата, по-щастлива за страната ни половина на ХХ век, показва ни и какво сме изгубили, след като изкуството ни е поело по гибелния път на така наречения „социалистически реализъм“. Авторката пише на чудесен български език, тя е едновременно учен и вдъхновен есеист, който обича своите необикновени герои, тъй че творбата ѝ може да бъде четена с удоволствие и от непрофесионалисти. Но най-важното е, че тя носи нови знания, че обогатява художествената теория и критика у нас.