0
911

Оставям музиката спокойно да идва при мен

Cinema-by Yavor Dimitrov
Мирослава Кацарова, сн. Явор Димитров

Певицата Мирослава Кацарова, която вече 15 години води предаването Desafinado по радио Джаз FM, в разговор с Катя Атанасова, специално за Портал Култура.

Тя е певица, която не можеш да сбъркаш с друга, дори когато не я гледаш, а само слушаш. Има стил, ненатрапващо се, но силно въздействащо присъствие на сцената. Притежава онази фина чувствителност не само към музиката, а към хората и нещата изобщо, която носят у себе си душевно богатите хора. С нея можеш да говориш за всичко. Защото е любопитен, информиран, културен човек. Истинско удоволствие е да опиташ храната, сготвена от нея, да пиете вино и да, да не правите нищо друго.

След броени дни, на 14 април, в София Лайв Клуб, Мирослава Кацарова ще отпразнува 15 годишнината на предаването Desafinado, което тя води по радио Джаз FM. Това е и конкретният повод за този разговор, който обаче, както винаги с Мира, отива по-надалеч.

Вече 15 години Desafinado! Не е никак малко за музикално радиопредаване. Разкажи как започна всичко?

Наистина не е малко за предаване, свързано с джаза. Понякога си мисля, че това е някакъв вид победа в полза на добрия вкус.

Предаването е посветено конкретно на латино джаза и носи името на една от най-прочутите песни в боса нова на Антонио Карлос Жобим Desafinado. Тази чудновата дума означава тон извън лада, който звучи леко фалшиво. Това е и песента, която бележи историческия момент на появата на течението боса нова. През 1958 г. тази песен е записана за първи път от Жоао Жилберто с неговия характерен минималистичен маниер на свирене на китара и също толкова обрано, деликатно и тихо пеене, превърнало се в емблематично за този стил.

Започнах да правя предаването напълно случайно. През 2001 г. Васил Димитров, реши да издаде първия ми самостоятелен албум Бяло в бяло и това да съпътства появата на едно ново тогава радио – Джаз ФМ. Когато си говорехме с него, той напълно спонтанно ми предложи да направя едно предаване за латино джаз. Дотогава смятах, че тази музика е някак повърхностна в сравнение с джаза, който слушах – Ян Гарбарек, Орегон, Кийт Джарет, Чък Къриа, Уедър Рипорт… Харесвах Жоао Жилберто и Аструд Жилберто много, а Антонио Карлос Жобим беше сред най-любимите ми композитори и затова реших да кръстя предаването на тяхната песен, а и това отговаряше на философията му. Посветено е на екзотичния еклектичен стил – смес от джаз и латиноамерикански ритми и интонации, както и на другостта и инакомислието в по-абстрактен план.

През годините осъзнах, че този стил музика е повлиял на мисленето и творчеството на значима част от най-интересните и прогресивни джаз артисти. Разбрах, че тази музика е сложна и провокативна и само привидно е лековата и лесна. Открих, че е богата на ритмика и хармонии, мелодиите й са красиви и сложни, без да са самоцелни. А лекотата, която излъчва, е свързана с дълбокия й смисъл да възпява любовта към живота.

Това, което винаги ме вдъхновява в тази музика, е уютното противоречие на горчиво-сладките й настроения. Важно за мен е, че тя не спира да ме изненадва с влиянията, които оказва на различни течения в джаза – взаимодейства си с бибопа, с електронните стилове, с поп джаза, с етно музиката, с класическия джаз, с фюжъна… Безкрайна е. .

Ще празнувате със специална програма, каква ще бъде, с кого ще я изпълниш?

Тази година реших да направя цяла концертна програма на името на предаването, но и на песента на Жобим Desafinado – с бразилски теми, аранжирани по различен начин, дори нетипичен, изненадващ, преминаващ границите на латино естетиката. Имам предвид, че в аранжиментите, които Миро Турийски направи, има и парадокси – в някои от прочутите бразилски мелодии липсва бразилският ритъм например, има препратки към разлятите, поетични, музикални идиоми на любимия ни европейски лейбъл ECM, ще има и електронни детайли.

На сцената с мен ще са моите любими музиканти: Миро Турийски – пиано, Веселин Веселинов-Еко – бас, Христо Йоцов – барабани, както и перкусиите на Младен Димитров, който е и DJ Mr. Moon. Негова е заслугата за електронните елементи в някои от аранжиментите. Специални гости са Николай Карагеоргиев – китари, един фантастичен, виртуозен и много стилен китарист. А другият гост-артист е младият певец Павел Терзийски – вокалист, който владее красивия си глас като истински музикален инструмент.

Desafinado Live

Важен въпрос е обаче има ли публика за тази музика в България? Какви са наблюденията ти? Имаш ли представа какви хорат те слушат по радиото, какви идват на концертите ти? Въобще как се разви българската джаз сцена през последните 20-25 години, разви ли българинът вкуса си за такава музика?

Джазът е музика на свободата. Характерно изразно средство за този стил е импровизацията, затова ми се струва естествено с нея да се идентифицират прогресивни, свободомислещи, дръзки, чувствителни и интелигентни хора.

Спомням си, че джаз срещите, които посещавах като ученичка през 80-те, бяха пълни с артистична и освободена публика, макар не особено многолюдна. Никога няма да забравя заряда на тези хора. Възторжени от всеки пробив на някой от музикантите на сцената, подвикващи и аплодиращи след всяко силно соло, точно на място, жадни за музика и открития. В онези години джазът бе еманация на свободния дух, на порива за другост и различност, символ на неконформизма и бунта срещу фалша на тоталитаризма, на цялото лицемерно общество. По късно, през годините на прехода, много хора започнаха да слушат джаз, това се превърна в мода, в етикет за интелигентност. Публиката започна да се променя, да се изпъстря с нюанси. Интересът към джаза стана променлив, имаше периоди на възходи, с пълни салони на концерти и фестивали, но имаше и не малко периоди на спадове, кризи, празни зали, непродадени билети.

Не мисля, че мога да правя обобщения за всички тези етапи на приливи и отливи по отношение на интереса към джаза в България, но със сигурност мога да говоря за опита, който натрупах през годините, и за това, което видях като организатор на Пловдив Джаз Фест 2015. Публиката вече е различна. Сред хората, които си купуват билети за джаз концерт, има много ценители, познавачи, колекционери, но вече има и хора, които изпитват уважение към таланта, към музиката, изпълнена с вкус, финес и интелект. Има любопитни и отворени към различното слушатели, разбира се има и такива, които често са наричани „сноби”. Но няма лошо в това, защото дори и да търсят по-скоро социални контакти, отколкото музика, те са миролюбиви, макар и често не особено тихи. Надявам се, че това ще се промени и постепенно ще се възпитат, че трябва да се мълчи и в клубовете, когато се изпълнява музика. Но когато разглеждам публиката на нашите концерти, докато пея, с гордост мога да кажа, че това са смислени, разбиращи, сетивни, културни и образовани хора. Виждам красиви и одухотворени лица на мъже и жени, които се отнасят с уважение към случващото се на сцената…

Дали обаче отделните концерти правят музикална сцена. Има ли истинска, реална такава у нас? Ако не – защо? Ако да – какво е характерно за нея?

Според мен музикалната сцена е абстрактен, духовен организъм от всички търсещи, реално работещи, концертиращи, творящи в студио музиканти и артисти. Това, което аз лично наблюдавам, е, че има постоянна, макар и особена връзка помежду ни. Има неписани правила, джентълменски споразумения, уговорки без договори, почтени избори, принципи, които малцина нарушават. Казвам особена връзка и защото музикантите са интересни личности. Всеки е индивидуалист, белязан от силен дух, характер и талант. Но в същото време музиката не е самотно занимание. Трябва да се научиш да работиш в група, в екип, да превъзмогваш егоизма си, да се стремиш да бъдеш верен на музиката, а не на вътрешните пориви за изява или някакъв вид доминация. На сцената трябва да мислиш само за музиката. А за да музицираш свободно, трябва да имаш до себе си близки по манталитет, по дух, по естетика и вкус хора.

Ето например аз пея и за мен е важно да работя с пианист, на когото му е интересно да работи с вокалисти, а не просто дежурно да ми акомпанира. Защото това се усеща и на сцената, и от публиката. Слава Богу, аз срещнах такъв пианист като Мирослав Турийски, с когото много работим, научавам много неща от него, той е пълен с идеи, креативен е, продуктивен е и в същото време неуморно работи и като пианист в инструментални проекти. Аз нямам интерес да работя с музиканти, които подхождат формално и вяло към музиката. И това, макар и субективни, са част от критериите, заради които един музикант работи с друг. И според мен, докато има креативни колаборации, колкото и да е трудно, в България ще продължава да има музикална сцена. Защото за мен това е истинската сцена у нас. В този си нематериален вид тя винаги е съществувала.

Що се отнася до сцените в България – у нас няма много джаз клубове,  дори до края на 90-те джазът беше бездомна музика (като изключим „Френкис“, „Арт клуба“ и „Суинга“, които си бяха средища). Това, че постепенно се появиха джаз клубове в по-големите градове, е показателно. В момента в София „Студио 5“ и Sofia Live Club са емблематични. Във Варна има един джаз клуб, който събира от години джазмени и публика – „Ментол“, а отскоро през лятото може да слушаш джаз и на плажа в „Ментол“.

В Пловдив – „Конюшните на царя” и „Петното” са легендарни, а от две години насам един от най-силните пробиви на клубната сцена е „Бий Боп Кафе“, което се превърна в средище. Това е място с хубав звук, което дава сцена на много нови, иновативни, експериментални в хубавия смисъл на думата, проекти. Някои от тях се развиват, други не оцеляват, трети пък са преходни и стават повод за нови музикални сътрудничества. От тази сцена минават и всички млади българи, които учат или са завършили с чужбина, което превръща клуба в кръстопът, където се заражда ново музикално поколение…

Още един важен феномен в България са джаз фестивалите. В един период се наблюдаваше силна вълна от възникващи джаз фестивали. Очевидно някои оцеляха, други – не. Има и такива, които се развиха. Като цяло фестивалните сцени за джаз в България  са най-променливата величина. Интересно е да ги наблюдаваш, трудно е да ги правиш, но добре, че ги има.

Пътуваш много по света, посещаваш концерти на големи изпълнители, може би на най-големите. Някои от най-важните ти, запомнящи се срещи?

Благодарна съм, че имам възможността да пътувам от време на време и да чуя някои от моите вдъхновители на живо. Няма да забравя концерта на Кийт Джарет с Жак де Жонет и Гари Пийкок в Италия преди няколко години. Джарет е сред най-чудатите и своенравни джаз артисти в света. На концерта му в Умбрия той отново показа странностите си. Излизаше на три пъти пред публиката и не искаше да седне да свири по ред причини – много светлина имало на сцената и щяла да му пречи, после някой го бил снимал, а не трябвало и т.н. Но когато накрая излезе цялото трио, музиката беше вълшебна, трогателна, отнасяща… Всичко онова, което съм чувала на записите му, усещах и чувах точно пред себе си – дълбочината, поезията, парадоксите… красивите, едва доловими, но разбираеми препратки към основната тема, която той с лекота умее да разпадне и после да изгради отново. Незабравимо.

Другия ми любим концерт беше в Милано на младата Гретчен Парлато с нейно трио, в което тогава свиреха Тейлър Ейгсти на пиано, а барабанист бе Кендрик Скот. Прекрасен клубен гиг с характерното за нея приглушено и обрано пеене, тихи и умни кулминации, лек диалог между музикантите. Напълно в стилистиката на новата и модерна вокална вълна в съвременния джаз, в основата на която е именно Гретчен Парлато. После имах удоволствието да поговоря с нея, с пианиста…

Не мога да не спомена и гига на Касандра Уилсън в „Блу ноут”, Милано, където чух любимия ми плътен и сенчест глас на Касандра, а бях впечатлена също и от нейната дързост. Тя експериментираше, свиреше на китара, държеше се абсолютно свободно на концерта. Всяка проява на смелост на сцената за мен е вдъхновяваща.

И още една среща, която ще спомена, бе с един от най-вълнуващите и интелигентни съвременни джаз певци – Кърт Елинг, който миналата година поканихме да открие Пловдив Джаз Фест. Концертът му, поведението му на сцената и извън нея, разговорите, цялото му отношение бяха поучителни и ми показаха един съвършено различен, благороден музикален свят. Получих урок за цял живот.

Очаквам с нетърпение през юни и срещата ми с Пат Матини и неговата нова група в Лондонския джаз клуб „Рони Скотс”. Това е един от най-любимите ми джаз музиканти изобщо и се радвам, че ще съм от малцината, които ще го слушат тогава.

Джазът не е „масово“ изкуство и ти не си „масов“ изпълнител“, но си музикант, занимаваш се само с това. Как се справяше през годините? Помниш ли неуспехите? Кое ти помагаше да не се откажеш?

Имало е моменти, в които съм се питала дали трябва да продължа по този път. Не искам да се оплаквам, но не ни е лесно. Особено на артисти като мен – опитвам се да бъда независима от чужда визия и представа за това какво трябва да пея, как трябва да изглеждам, какво не трябва да казвам. Имало е периоди, в които съм пяла пред съвсем оскъдна публика, което понякога е болезнено. Но както се казва в клишето – човек се учи от неуспехите и провалите си, а не от успехите си. Така ставаше и при мен.

Опитвам се да мисля неконвенционално – да не вървя по един скучен за мен път. Например да запиша песен, да я нарека сингъл, да снимам клип и няколко години да пея едни и същи неща в клубовете. Минала съм през това и ми е безинтересно. Вместо това всяка година правя по една нова концертна програма в различна стилистика. Уча нови песни, работя върху това да пея песните в характерния стил, който засягам, събирам смислени музиканти около идеята, с които репетирам, организирам турнета по клубове, фестивали, записвам някои от нещата…

По време на концертите се опитвам да разказвам истории на публиката. Ето това ме интересува повече и ме осмисля. През годините направих програма с класически джаз пиеси Singin’n’Swingin’, реализирах филмов проект с музика от европейски филми, който записах и ще излезе като нов мой албум на 31 май т.г. Предпоследният ми концертен проект бе посветен на музиката и личността на Били Холидей – Blue moon – songs of Billie Holiday, а за най-новия – Desafinado, вече стана дума. Интересно ми е, защото например бразилската музика се пее леко, обрано, ритмично, перкусивно на моменти… Опитваш се нарочно да удържиш напиращия отвътре глас и емоция, да подчиниш гласа с повече въздух на една далечна, екзотична стилистика. Докато при песните на Били Холидей има повече глас, драматизъм, суинг…

Точно този процес на търсене на различни изразни средства, на непозната за мен изказност, която обаче е близка до моята естетика, ме спасява. И мисля, че сега нещата за мен стоят по друг начин. Оставям музиката и публиката спокойно да идват при мен, а не насилвам нещата… Това е моят начин.

А кои са личните ти опори?

Различни са, в различните обстоятелства. Като жена се уповавам на мъжа на моя живот, който е по-добър, по-търпелив, по-благороден, по-умен от мен. Затова чувството, че през деня поне веднъж ще се видим и ще ядем заедно, ще си говорим… е важно за мен. Признавам си, не винаги го оценявам, но дори и на подсъзнателно ниво, това е моята истина.

Когато работя, се уповавам на таланта, интелекта, интуицията си, от една страна, а от друга, на прекрасните хора, с които работя. По пътя си срещам ангели…

Като човек се уповавам на Бог. Винаги. Неизменно.

С какво никога не би направила компромис?

Като артист – с вкуса и естетиката си, а като човек – със съвестта си. Но отвъд всичко никога не бих направила компромис с любовта.

Завършила си богословие. Мислиш ли, че българинът намира упование във вярата? Въобще какво би дала тя на един човек?

Вярата, надеждата и любовта са нашето упование a priori. Човек е религиозен в своята същност. Устроени сме така, че когато изпаднем в гранична ситуация, в криза, в крайна безизходица, се превръщаме в боготърсачи. Всеки пристъп да започнеш да се молиш е вече търсене на близост с Бог, проява на вяра. Българинът е християнин по душа, макар и с доста заглушен вътрешен глас.

Вярата променя, прави човек по-великодушен, по-одухотворен, по-отворен и към изкуството. Говоря за истинската вяра, не за фанатизма. Наскоро, с един мой много любим джаз музикант – истински импровизатор и виртуоз, си говорихме за това, че едно от най-сложните състояния на духа е да се пречисти от всякакви мисли и в това чисто състояние да се свири, да се пее и изобщо да се твори. Това е трудно постижимо, но е подобно на молитвеното състояние, в което духът се възвисява…

Една тема, която все ни вълнува, за която все говорим. Ти какво би казала – какво се промени в България през последните 20-25 години? В какъв свят живеем днес според теб?

Промяната в България често е подмяна. Разбира се, аз съм критична, но не обичам критикарството, затова трябва да призная, че промяната по време на прехода си има и своите хубави страни…

Напоследък обаче все по-често си мисля, че живея в свят, подобен на „Бразилия” – филма на Тери Гилиъм, вдъхновен от книгата на Оруел „1984“. Моят любим момент във филма е, когато звучи прочутата тема Brazil на Ари Барозо от 1938 г… Това е и любимият ми момент в живота – когато слушам и изпълнявам музика, когато всичко е музика, когато аз самата ставам музиката, която чувам…

Най-голямите ти страхове са свързани с…?

С хората, които обичам…

И накрая – на какво се надяваш?

Всяка година се надявам да прекарам поне две седмици в Гърция. Това е мястото, най-близо до Бог. Това е представата ми за рай – да плувам в Егейско море, да обикалям улици, пълни с олеандри и жасмин, да ям риба, току-що уловена на кея при Одисеос срещу залеза…

Надявам се дъщеря ми да открие пътя за себе си. Да бъде здрава и щастлива.

Надявам се да мога поне веднъж през живота си да покарам с над  200 км/ч Aston Martin…

Надявам се да продължавам да пътувам, защото пътят променя.

Надявам се да чуя Брад Мелдау, Аарън Паркс, Джералд Клейтън, Каетано Велосо, Майкъл Франкс и още много артисти на живо.

Надявам се да намеря спокойствие и да прочета в планината поне част от отлаганите книги.

Надявам се да остарея с мъжа на моя живот…