2
1653

Осъдената камбана

TNikolov

Кризата на едно общество се разпознава и по неговия „шумов невротизъм”. Без значение дали шумовият фон е в перманентен пароксизъм (сиреч върви рязко нагоре), или пък общата тревожност избива в искания да се поставят под похлупак някакви звуци.

И двете реакции са симптом, че нещо не е наред. А тъй като бесовете на тревогата се разбуждат тъкмо по големите празници, струва ми се, че Великденът на 2016 г. (поне на битово равнище) ще се запомни с две неща:

– Първото е едно съдебно решение, оповестено на Велики четвъртък, когато тричленен състав на Върховния административен съд (ВАС) осъди звъна на камбаната на църквата „Св. Георги” в Първомай, задължавайки Регионалната здравна инспекция в Пловдив да предприеме срещу нея мерки. Решението е в резултат на жалба на д-р Иван Тренов и девет граждани на Първомай. Не съм сигурен има ли друга „осъдена” църковна камбана в света и дали това решение на българския ВАС, председателстван от Георги Колев, няма да попадне директно в следващото издание на „Гинес”.

– Второто събитие бе не по-малко по-странно. Децибелите на зарята заглушиха камбанения звън на „Св. Александър Невски”, че даже и обръщението на патриарха навръх Пасха. Всичко туй в добавка с музиката на гвардейския духов оркестър, „Тих бял Дунав”, и то в най-съкровения миг, когато би трябвало да се чува само ликуването на човешките гласове, поздравяващи се с „Христос Воскресе”, и звъна на църковните камбани. Така Възкресението Христово бе потопено в атмосферата на светската Нова година, с пиротехника и пукотевици, напомнящи репортажи от битката за Алепо. Първомайсторът на това пиротехническо начинание – архимандрит Дионисий, все още председател на църковното настоятелство на „Св. Александър Невски”, има следната аргументация: защо да отказваме на Спасителя онова, с което се весели всяка мутра на празника си? По тази логика на следващия Великден чалгата би трябвало да влезе в храма, защото мутренският празник е немислим и без нея. Много се изговори и изписа по това тези дни, тъй че не ми се връща към тази тема. И все пак недоумявам: какво на архимандрит Дионисий не му достига в ангелската красота на хора на „Св. Александър Невски” или в благозвучието на катедралните камбани, та са му потребни още гвардейци, маршове, че и пукотевици, стреснали миряните. Дали всичко опира до лош вкус и комиксово въображение, или той не може, а и не иска да чуе „за кого бие камбаната”? Второто е далеч по-притеснително. Защото това означава, че вече не искаме да чуваме гласовете на камбаните. Че те ни пречат. Смущават вътрешния ни покой, дразнят нещо, загнездило се в душите ни, извикват у нас не радост, а невротичен страх.

Което някак свързва осъдената камбана в Първомай с демонстрираното пренебрежение към камбаните на „Св. Александър Невски”, изместени от барутните залпове.

От векове радостта от камбанения звън е озарявала душата на хората. Без този звън празникът е бил невъзможен, защото дивното звучене на камбаните е прониквало дълбоко в сърцата,  променяйки човеците към по-добро. Гласът на камбаната е прогонвал бесовете и лошите помисли, затова хората с такава радост и душевно наслаждение са се заслушвали в тях; намирали са, че този звън е целителен, че чрез своята мощ и красота избавя хората от болести, доколкото укрепва душата и тялото, хармонизира човешката психика. Камбаните са се възприемали като живи същества, като гласовете на града, без които той би бил мъртъв и онемял. Спомнете си само „Преспанските камбани” (защо ли Талев не е кръстил романа си „Преспанските тишини”?). Отворете който и да е сайт на някоя от големите катедрали в света и ще се убедите, че техните камбани имат своя лична история. Една от камбаните на Парижката „Света Богородица” носи името Жана, а друга Савойката, жителите на Кьолн пък са кръстили една от катедралните си камбани Матилда. В есето си „Великденските камбани на „Александър Невски” Георги Марков пише:  „През цялото време, докато можех да ги виждам и чувам от непосредствена близост, си мислех, че с тях съм се родил и с тях ще умра. За мен те не бяха обикновени църковни камбани, които биеха по определено разписание, а живи гласове на висши сили, които придружаваха нашия живот от висотата на златната камбанария.”

Днес очевидно възприемаме камбаните по друг начин, както възприемаме и себеподобните си: съдим ги или се отнасяме към тях с пренебрежение.

А някога е било друго. Мало и голямо е отделяло скътани пари, та да се купи нова камбана. Семейства са давали от нанизите си, жертвали са медните си съдове, за да се огласи деня им, да има кой да ги вика за молитва и оразмерява отреденото им за живот време. Посрещали са новата камбана с венци и песнопения, молели са се, за да е благозвучна,  а издигането й на камбанарията е било истински празник. Гласът на всяка камбана е уникален, ала жителите и на най-големите градове дори за миг не са имали ни най-малко съмнение коя камбана бие и какъв е поводът.

През латинското Средновековие по камбаните са отливали стиха: „Vivos voco. Mortuos plango. Fulgura frango” (Живите зова. Мъртвите оплаквам. Мълниите ломя). На Запад по традиция камбаните млъкват от Велики Четвъртък до Пасха. Тогава родителите разказват на децата си приказката, че всички камбани са заминали за Рим, за да получат благословение, а на връщане ще донесат великденските яйца, които са скрили в земята при предишното си пътуване в Страстната седмица.

На Изток камбаните знаят да бият скръбно и тревожно, научени от историята. Тук често са нахлували иноверци и безверници, чиято първа работа е била да свалят камбаните, за да ги претопят за оръжие или продадат като ценен метал. Дразнел ги е гласът на камбаните, защото е издавал достойнство и независимост, бил е израз на свободата на тези хора, издигнали църквите си, за да могат да се вглъбят и издигнат поглед нагоре.

Но и тогава хората са намирали изход. Появяват се „дървените камбани” – клепалата: дъска, висяща от тавана, която се удря с помощта на две дървени чукчета. И пак хората са били извиквани за служба и пак са се оразмерявали дните им чрез „дървените камбани”.

Така до времената на войнстващия атеизъм, който също не успя да се справи с камбаните. Доказват го свидетелства като този документ от 12 април 1976 г., изпратен от Столичния градски народен съвет до Комитета по църковни въпроси, в който се правят изводи по надзора над великденските празници от предходната година:

 „През 1975 г. службите минаха общо взето добре с малки изключения. Бяха допуснати прояви от отделни ръководства и служители на църквата, несъобразени с някои от изискванията на Наредбата на СГНС за опазване на обществения ред… Например: все още продължително се бият камбаните в навечерието и на самите празници, от което много граждани отправят оплаквания до СГНС и изискват да им се осигури спокойствие…” 

И все пак, забележете: „народната власт” не откликва на „оплакванията на гражданите” и никому не хрумва да „осъди” камбаните за излишни децибели. Нещо повече, проявявала се е „известна гъвкавост”, за да не разпалва напрежение. През 1984 г.  тогавашният Неврокопски митрополит Пимен се застъпва за група свещеници от епархията си, глобени по 100 лв. за това, че на Великден в полунощ били камбаните в църквите си, а на Велики петък изнесли плащаницата извън църквата. Накрая на преписката е сложена следната резолюция за постигнатото компромисно решение: „Глобите са намалени на 20 лв. Случаят приключен. 31.Х.84 г.” А на следващата година комунистическите власти препоръчват на наместниците си „да направят необходимото, за да минат празниците нормално, без да се обтягат отношенията между църква и държава” (примерите са от книгата на Момчил Методиев „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава”, 2010 г.).

Дали днешният звън на камбаните е по-силен от „шумовете, допустими при соца”?

Не съм убеден, че е така. Явно ние сме станали други, а не камбаните са се изменили.

От снимките ми е трудно да преценя големината на камбаната на църквата „Св. Георги” в Първомай, ала със сигурност е несъпоставима с Big Ben, часовниковата кула-камбанария на Уестминстърското абатство в Лондон, която тежи 13, 7 тона. Всеки ден десетки хиляди туристи се стичат, за да чуят мелодията на тази камбана, озвучавала повече от осем десетилетия предаванията на Би Би Си за чужбина (включително и на български език). Да сте чували за съдебни спорове, които да забраняват на Big Ben да отмерва времето или да бие в часовете за църковно служение? Да е продала английската кралица Уестминстърския дворец заради „тормоза на камбаните”, чийто грохот определено надхвърля 60 децибела? Да са се сринали драстично цените на имотите наблизо заради тормозещото съседство и увреждането на здравето на хората? Или напротив – цената на имотите е на равнището на височината на кулата заедно с камбанарията (96 м).

И още: да сте чели за оплаквания на хора, живеещи до или срещу Парижката „Света Богородица”? Слушал съм в захлас тържествения звън на нейните десет камбани (ансамбъл, напасван през вековете така, че гласът на всяка една от тях да е в пълно съзвучие с останалите). Ако някой не е имал възможността да изпита тази радост, прилагам това видео.

Но се питам: как ли биха реагирали градските или съдебни институции във Франция, ако човек в съседство с парижката „Света Богородица” подаде жалба, че камбаните смущават живота му? Дали биха издали разпореждане „да се преустанови биенето на камбаните и да се редуцира силата на звука до нива, които да не тормозят”, или учтиво биха му обяснили, че тъй като не могат да преместят катедралата, по-добре ще е той да обмисли местожителството си.

Храмът е немислим без камбаните си и ако те замлъкнат, ще се възцари не тишина, а подобие на смърт.

Ето защо големият английски поет Джон Дън призовава:

И затова недей да питаш

за кого бие камбаната:

тя бие за теб.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияДа си поплачем за Магда и за „Ма ма”
Следваща статияЧерно сияние

2 КОМЕНТАРИ

  1. Интересно четиво. Патологията е добре изведена. Бесовете на тревогата са захапали шетащия по вЕЛИКДЕЙ автор. Дали да не го изгорим на клада? Да се куртолиса. Следвайки консервативният му нагон. „Камбаните над всичко“ – звъни истерична полифония емитирана от амвона. Защо интелектуалците в секуларния ни свят държат да са кюрета? Защо уърд-процесорите се трепят да вадят поуки там където ги няма? Хора от Първомай са стигнали до последни нистанции за да спрат терора на некакъв поп. Поучаващия обаче, скача върху човеците и брани камбаните. Камбаните изядоха хората… Допустимо е човек да страда заради идеите. Дори е задължително. Колко комунистическо. Колко християнско. Което май е едно и също. Следващия плач е за децибелите които пречели на намесника на Патриарх Кирил у нас – Неофит да кажел Христос Возкресе. Тезата на мрънкащия е еретична щото православния какнон поставя кесаря първом. На кладата. Държавното честване – заря и гвардейци пречили на оного. Било мутренско. Алоооу, мутрите като дишат въздух те това мутренско ли е? Последващото разработване на кмабнната тема е скучна, претенциозна и анахронистична. Мяза изнасилвач търсещ спасение, които се позовава на традициите от турско време. Биг бенд, Столична община, Парижката света,глоби – камбанен свят сам за себе си. Дрън Дрън…

  2. Г-н Николов,колко удобно да напишете статия, без да изслушате другата страна, без да разберете позицията на хората, които 4години се опитват и се борят да живеят нормално.Без да знаете за опитите на институциите да забавят,отложат и протакат възможно дълго делото. Дори нямате представа свещениците на какво подложиха тези хора с една единствена цел, да ги сплаши и унизи. Нямате представа за посегателство над личността, жалките обвинения,обиди и хулене, по повод вероизповедание, атеизъм и какво ли не. Дори не знаете,колко енергия,сили,злоба и жлъч се изсипа върху тези хора. Как решихте да вземете позиция, да осъждате или сравнявате?
    Или както е цитирал г-н Слатински:
    „Хвърли камък в септична яма, то всички, които са край нея се оцапват без значение какви са били преди това“.
    Нищо лично, просто като граждани, данъкоплатци и допринасящи за обществото,изискваме Честност,Почтеност и Безпристрастност.