3
925

Отвъд края
на света

tnikolov

Живеем във време на страх. И той далеч надхвърля вродената човешка боязън пред реални земетресения и наводнения, както и от всякакви катаклизми, социални трусове и унищожения. Откъде все пак идва този страх? Едва ли причината е в отдавна изчезналите маи с техния изтичащ календар, в древните египтяни и зловещата гатанка на Сфинкса или пък във вярванията на ескимосите за ускореното топене на ледовете и съответно за климатичното затопляне. Не по-малко неуместно би било да виним за всичко това кризата на финансовите пазари или пък вечните конфликти в Близкия Изток.

Не, причината изглежда е другаде. Тя определено датира отпреди  21 декември 2012, 11 септември 2001 или пък 1 септември 1939 г.  Проблемът е в самия проект на човешката история. В това, че всяко отделно събитие, независимо от конкретната епоха и личностите, свързани с него, всъщност се побира в универсален сценарий, който неизменно приключва с гибелта на човешкия свят.

Досещате се, нали? Нямам предвид тезите на Освалд Шпенглер за „залеза на Запада” (1918), нито пък пророчествата на Владимир Соловьов в „Три разговора” (1900), че светът се измества на Изток (ex Oriente lux), поради което през XXI в. можем да очакваме завладяването на Русия от татаро-монголите (Китай), както и борба на Европа с възродения и агресивен ислям.

За нещо съвършено различно говоря, много по-глобално и отвеждащо ни далеч назад. А именно: в разлома на историята, в нулевата точка на новата ера, която всъщност отбелязваме на празника Рождество Христово – с явлението на Богомладенеца, на новия Адам, изкупил греховете на човеците, страдал заради тях и възкръснал на третия ден, Който ще се завърне отново в свършека на времената.

Такава е есхатологичната перспектива на историята, съхранила се дори в една секуларна, че даже и пост-християнска ера. Работата обаче е там, че този християнски хоризонт обогатява символичния код на събитията и помага те да се долавят и тълкуват само за онези, които ги възприемат в смисловата пълнота на Божия промисъл. Инак всичко губи смисъл. Всичко се заличава, помръква, минава от битие в нищо. А човекът, вместо да е окрилен от надеждата за края като начало, затъва в мрак, суеверия и безнадеждност.

И се възцарява страх. Не просто латентен, а доста осезаем, чисто езически, почти животински страх. Сякаш безобразният бог Пан (божеството на езическата Вселена) отново броди из лесовете на човешката история, всявайки пан-ика. Като че не ги е имало двадесетте века християнство, като че ли всичко започва отначало.

Не че сме първите, които живеем във време на страх. Не би било вярно да го твърдим, пък и едва ли отговаря на историческата истина. Разгърнете книгата на известния френски историк Жан Делюмо „Страхът в Западния свят” (XIV-XVIII в.) и сами ще се убедите в това и то от най-дребните детайли. Прочетете например разказа на Мишел дьо Монтен как се е влизало при заник слънце в германския град Аугсбург  (октомври 1580 г.). Пътникът хлопал настойчиво на градската порта, след което се открехвало малко прозорче и суров глас му е заповядвал да излезе на осветено от факлите пространство, където да се идентифицира – да каже кой е, откъде идва и каква е целта на посещението му. Сетне, ако дадените отговори се приемели за задоволителни, щраквала ключалка, открехвала се малка портичка. Пътникът влизал, след  което тя се захлопвала зад него и човекът се озовавал в междинно зарешетено пространство (това да ви напомня нещо?). Тук вече той бил длъжен по-подробно да отговори на поставените му въпроси, да представи документи, а накрая, след всички процедури отвисоко се спускала малка кесия, вързана на въже, в която той поставял дължимата такса, и едва след това имал шанс да влезе в града. Процедура, почти идентична с контрола на летище „JFK” в Ню Йорк, който скоро може да се възпроизведе и в България след атентата на летище „Сарафово”.

Всичко това, ще кажете, са „времеви страхове” – страх от инциденти, в резултат на които може да настъпи свършека на някой, отделно взет, човешки живот. Така е. А пък преди малко говорех за друго предусещане – светоусещането за края на този свят в две различни перспективи – християнска и секуларна. Те, макар и базирани върху идеята за края, са коренно различни, защото по различен начин възприемат времевата протяжност на нашия живот. Откъде идва разликата ли? От това, че християнинът не възприема случващото се като безсъдържателно вместилище на всевъзможни събития, като „пусто време”.  За него настоящето, всяко нещо, изникващо тук и сега, дори докато четете тези редове, е особено „хронологично време”, отброяващи кулминацията до Сетния ден, до Христовото пришествие.

Ето го и парадоксът със свършека на времето: християнинът се „вглежда” във времето, а не го редуцира; той „отброява” (по точно отбира) събитията, а не „изчислява”. Защото  е потопен не в „хроноса”на Историята, а в нейния „кайрос” (кулминацията на Второто пришествие на Христа).

Лишена от този християнски смисъл, историята, уви, много често се превръща в нумерология. В чисти изчисления и изнамиране на някакви дати – примерно 21 декември. Ала християнинът „знае” друго. Той знае, че не може да има точни указания за броя на годините от сътворението до свършека на света, от явлението на Христа до Неговото второ пришествие. Защото казано е от самия Христос: „Не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт” (Деян. 1:7). И още: „а за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец” (Мат. 24:36).

Никой. Нито маите, нито древните египтяни, нито ескимосите. Още по-малко пък  врачките, авторите на хороскопи, екстрасенсите или ходжите, дето леят куршум.

И всякакви опити за изчисления и изчислителства в християнската и постхристиянската епоха са завършвали с неуспех. Осъдени на провал са били и всички опити да се разшифроват и вложат върху времева ос „Хилядата години”, за които се говори в 20 глава на Откровението на св. Иоан Богослов (Откр. 20:1-8). Най-многото, до което човешкия ум е стигнал  като обяснение, ни е оставено от бл. Августин в „За Божия град”: „Хилядата е пълен квадрат на десетицата, тя изразява битието в неговата обемност, сиреч във всеизчерпващата му пълнота” (De civ. Dei, XX, 7). Сиреч отрязъкът от 1000 години изразява „всичко”, ала не ни казва „нищо” като хронология. Защото точката, която се опитваме да изчислим, в пристъп на някаква самонадеяна несръчност, изглежда не е част от времевия числов ред. Тя не е „отсам”, а е „отвъд” края на света и не се поддава на отгатвания и числови уточнения. Защото казано е в евангелската притча да бъдем като слугата, който бодърства и чака завръщането на господаря си, без да знае точния час.  Нали „ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем” (2 Петр. 3:10). А не е казано да затъваме в изчисления и суеверия. Нито пък да се отнасяме към свършека на времето по начина, по който храбрият войник Швейк разчистваше всички сложности на Историята, насрочвайки срещите си в бирарията за 14 ч. след края на войната.

Говорим за точката на времето, когато „небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят” (2 Петр. 3:10).

Ала „кога” ще стане това, е „отвъд” всеки наш страх и размисъл.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияИсторията днес (10)
Следваща статияКучета под индиго

3 КОМЕНТАРИ

  1. Човекът априори е наказан, още с изгонването си от Рая. Бог с прости думи е рекъл, каквото е рекъл на двете си създания, изгонил ги е, а и сетне не е бил, кой знае колко по-многословен при срещите си с човеците.
    Цялата надстройка в религиозните писания и тълкувания , сътворени от умове в раса и без раса, вероятно се допълва и с настоящата статия, за да натежи накрая като огромна купчина върху Земята, докато я преобърне наистина с тежестта си. И понеже не се знае, дали сме прекалили с многословието, аз също ще се включа с няколко стиха по темата:

    Гравюрата на Дюрер

    Гравюрата на Дюрер оживя
    С оловен грохот конниците слязоха,
    земята под небето потъмня,
    обвита в грозен мрак и адска задуха.

    И горе сводът завъртя се с гръб,
    зездите тъжно своите очи обърнаха,
    с крилата си понесли смърт и скръб,
    отново падналите Ангели се върнаха.

    Животът се продра като завеса,
    отвътре страшният Апокалипсис зейна,
    а Боговете с кикот се изнесоха
    и Черна дупка вместо слънце грейна.

    Накрая възцари се Тишината
    светът покри се с люспи обгорели,
    и върху Дюрер хвърлихме вината,
    да беше ни оставил листи бели.

    *
    По „Триумф на Смъртта” от Питър Брьогел

    Идват бесове, душите лудват
    и сами зъбите се наточват.
    Кобни предсказания се сбъдват,
    дните апокалиптични почват.

    В тъмен облак Хаосът се ражда
    и се срутват храмове вековни
    и войни огньовете подклаждат,
    да стопят войничета оловни.

    И напразно чакащи пощада,
    слепите очи далеч се взират,
    а край тях гори светът във клада,
    и Смъртта над нея триумфира.

    *
    АпокалИптика

    И лудостта си заедно запалихме
    със клечки, лумнали в кибритена кутия,
    и хорска злоба в хорски гняв ударихме,
    тъй както нож лети, преди да се забие.

    И после със металните си кремъци,
    изстъргвахме човешките си кожи
    и тънко ги нарязвахме на ремъци,
    да вържем десетте повели божии.

    И зъби ни изникнаха, и шипове,
    и ноктите в пирони се превърнаха,
    и заменихме думите със хрипове,
    и устните ни в зурли се обърнаха.

    И клетвите вековни се пробудиха,
    и Конниците срещу нас препуснаха,
    и Ангелите слезли ни осъдиха,
    и пепелта ни черна в Ада блъснаха.

    И нямаше кому да се оплачем,
    защото любовта към Бога бе затлачена.

  2. И още малко по есхатологичните пътечки с мои стихове, за утеха де…
    *
    И ще сме твърди, нали, и без да скимтим,
    щом Тази със белите кости ни стисне,
    ще се озъбим, секунди преди да заспим,
    над тялото мъртво преди да увиснем…

    А Тя… Тя ще отвърне в качулката
    с блага усмивка.
    И ще ни махне с косата за сбогом
    с красива извивка…

    *
    И както писано ни е да зейне Адът,
    като мухите хора да измират
    и горе всичките звезди да падат,
    а тука Дяволът души да сбира,

    дали ще има кой да се провикне:
    „ Кому е трябвало живот да никне?”

    *
    Да се качиш на покрива, когато
    Сирената предсмъртно вие,
    преди в Апокалиптичен кратер,
    светът под тебе да се скрие.

    И там, над текналата лава,
    с достойнство да се изпаряваш…

    *
    И в края малко хумор черен,
    преди планетата ни да умре:
    – Последният озъбен череп
    ще се засмее най-добре.

  3. Понеже досега поне стотина пъти е обявяван Краят на света, прибавям още няколко стиха, докато е актуална темата:
    *
    Когато Нибиру пристигне
    и разруши безмилостно Земята,
    то чак до Господ ще изригне
    ликуващият смях на Сатаната.
    *
    Ди Енд, Апокалипсис и Нибиру –
    във Мрежата заплахите не спират
    и много ангели-хранители се сбират
    в края на службата да се почерпят с бира.

    *
    И в Края земното кълбо ще се напука
    като изсъхнали и сцепени пети,
    а щом последни дяволите пукнат,
    Нибиру нейде другаде ще отлети.

    Тогава Адът без пазачи ще остане,
    ще се измъкнат грешните души
    и в паника Вселената обхваната,
    саморазбягваща се, ще се разруши.

    *
    Добре че птици-феникси ще има
    при Края земен в адската картина,
    след пламъците, в бъдеще необозримо,
    поне ще дойде население със перушина.
    *
    Загледана в кълбото на Съдбата,
    пророчица видение получи,
    тя зърна за посочената дата,
    че просто нищо няма да се случи.

    *
    В ковчега, за последния адрес
    и джиесем дори не бе подминат.
    Заровен, мъртвият получи СМС:
    – Chestita Novata godina !!!