Начало Идеи Гледна точка Отвъд края на света
Гледна точка

Отвъд края
на света

Тони Николов
20.12.2012
2038

tnikolov

Живеем във време на страх. И той далеч надхвърля вродената човешка боязън пред реални земетресения и наводнения, както и от всякакви катаклизми, социални трусове и унищожения. Откъде все пак идва този страх? Едва ли причината е в отдавна изчезналите маи с техния изтичащ календар, в древните египтяни и зловещата гатанка на Сфинкса или пък във вярванията на ескимосите за ускореното топене на ледовете и съответно за климатичното затопляне. Не по-малко неуместно би било да виним за всичко това кризата на финансовите пазари или пък вечните конфликти в Близкия Изток.

Не, причината изглежда е другаде. Тя определено датира отпреди  21 декември 2012, 11 септември 2001 или пък 1 септември 1939 г.  Проблемът е в самия проект на човешката история. В това, че всяко отделно събитие, независимо от конкретната епоха и личностите, свързани с него, всъщност се побира в универсален сценарий, който неизменно приключва с гибелта на човешкия свят.

Досещате се, нали? Нямам предвид тезите на Освалд Шпенглер за „залеза на Запада” (1918), нито пък пророчествата на Владимир Соловьов в „Три разговора” (1900), че светът се измества на Изток (ex Oriente lux), поради което през XXI в. можем да очакваме завладяването на Русия от татаро-монголите (Китай), както и борба на Европа с възродения и агресивен ислям.

За нещо съвършено различно говоря, много по-глобално и отвеждащо ни далеч назад. А именно: в разлома на историята, в нулевата точка на новата ера, която всъщност отбелязваме на празника Рождество Христово – с явлението на Богомладенеца, на новия Адам, изкупил греховете на човеците, страдал заради тях и възкръснал на третия ден, Който ще се завърне отново в свършека на времената.

Такава е есхатологичната перспектива на историята, съхранила се дори в една секуларна, че даже и пост-християнска ера. Работата обаче е там, че този християнски хоризонт обогатява символичния код на събитията и помага те да се долавят и тълкуват само за онези, които ги възприемат в смисловата пълнота на Божия промисъл. Инак всичко губи смисъл. Всичко се заличава, помръква, минава от битие в нищо. А човекът, вместо да е окрилен от надеждата за края като начало, затъва в мрак, суеверия и безнадеждност.

И се възцарява страх. Не просто латентен, а доста осезаем, чисто езически, почти животински страх. Сякаш безобразният бог Пан (божеството на езическата Вселена) отново броди из лесовете на човешката история, всявайки пан-ика. Като че не ги е имало двадесетте века християнство, като че ли всичко започва отначало.

Не че сме първите, които живеем във време на страх. Не би било вярно да го твърдим, пък и едва ли отговаря на историческата истина. Разгърнете книгата на известния френски историк Жан Делюмо „Страхът в Западния свят” (XIV-XVIII в.) и сами ще се убедите в това и то от най-дребните детайли. Прочетете например разказа на Мишел дьо Монтен как се е влизало при заник слънце в германския град Аугсбург  (октомври 1580 г.). Пътникът хлопал настойчиво на градската порта, след което се открехвало малко прозорче и суров глас му е заповядвал да излезе на осветено от факлите пространство, където да се идентифицира – да каже кой е, откъде идва и каква е целта на посещението му. Сетне, ако дадените отговори се приемели за задоволителни, щраквала ключалка, открехвала се малка портичка. Пътникът влизал, след  което тя се захлопвала зад него и човекът се озовавал в междинно зарешетено пространство (това да ви напомня нещо?). Тук вече той бил длъжен по-подробно да отговори на поставените му въпроси, да представи документи, а накрая, след всички процедури отвисоко се спускала малка кесия, вързана на въже, в която той поставял дължимата такса, и едва след това имал шанс да влезе в града. Процедура, почти идентична с контрола на летище „JFK” в Ню Йорк, който скоро може да се възпроизведе и в България след атентата на летище „Сарафово”.

Всичко това, ще кажете, са „времеви страхове” – страх от инциденти, в резултат на които може да настъпи свършека на някой, отделно взет, човешки живот. Така е. А пък преди малко говорех за друго предусещане – светоусещането за края на този свят в две различни перспективи – християнска и секуларна. Те, макар и базирани върху идеята за края, са коренно различни, защото по различен начин възприемат времевата протяжност на нашия живот. Откъде идва разликата ли? От това, че християнинът не възприема случващото се като безсъдържателно вместилище на всевъзможни събития, като „пусто време”.  За него настоящето, всяко нещо, изникващо тук и сега, дори докато четете тези редове, е особено „хронологично време”, отброяващи кулминацията до Сетния ден, до Христовото пришествие.

Ето го и парадоксът със свършека на времето: християнинът се „вглежда” във времето, а не го редуцира; той „отброява” (по точно отбира) събитията, а не „изчислява”. Защото  е потопен не в „хроноса”на Историята, а в нейния „кайрос” (кулминацията на Второто пришествие на Христа).

Лишена от този християнски смисъл, историята, уви, много често се превръща в нумерология. В чисти изчисления и изнамиране на някакви дати – примерно 21 декември. Ала християнинът „знае” друго. Той знае, че не може да има точни указания за броя на годините от сътворението до свършека на света, от явлението на Христа до Неговото второ пришествие. Защото казано е от самия Христос: „Не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт” (Деян. 1:7). И още: „а за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец” (Мат. 24:36).

Никой. Нито маите, нито древните египтяни, нито ескимосите. Още по-малко пък  врачките, авторите на хороскопи, екстрасенсите или ходжите, дето леят куршум.

И всякакви опити за изчисления и изчислителства в християнската и постхристиянската епоха са завършвали с неуспех. Осъдени на провал са били и всички опити да се разшифроват и вложат върху времева ос „Хилядата години”, за които се говори в 20 глава на Откровението на св. Иоан Богослов (Откр. 20:1-8). Най-многото, до което човешкия ум е стигнал  като обяснение, ни е оставено от бл. Августин в „За Божия град”: „Хилядата е пълен квадрат на десетицата, тя изразява битието в неговата обемност, сиреч във всеизчерпващата му пълнота” (De civ. Dei, XX, 7). Сиреч отрязъкът от 1000 години изразява „всичко”, ала не ни казва „нищо” като хронология. Защото точката, която се опитваме да изчислим, в пристъп на някаква самонадеяна несръчност, изглежда не е част от времевия числов ред. Тя не е „отсам”, а е „отвъд” края на света и не се поддава на отгатвания и числови уточнения. Защото казано е в евангелската притча да бъдем като слугата, който бодърства и чака завръщането на господаря си, без да знае точния час.  Нали „ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем” (2 Петр. 3:10). А не е казано да затъваме в изчисления и суеверия. Нито пък да се отнасяме към свършека на времето по начина, по който храбрият войник Швейк разчистваше всички сложности на Историята, насрочвайки срещите си в бирарията за 14 ч. след края на войната.

Говорим за точката на времето, когато „небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят” (2 Петр. 3:10).

Ала „кога” ще стане това, е „отвъд” всеки наш страх и размисъл.

Тони Николов
20.12.2012

Свързани статии

Още от автора