Често се случва да прочетеш книга или статия, да гледаш филм и те да изяснят, да избистрят, да просветлят нещо, което много преди това си си мислил.
В разстояние на една седмица ми се случи да гледам два напълно различни филма, които обаче ме развълнуваха еднакво с един и същ, еднакъв по същността си момент в тях. Първият е „Изтегляне” на израелския режисьор Амос Гитай. В него се разказва за изтеглянето на 9000 еврейски заселници от ивицата Газа през 2005 г. Евакуацията е част от плана на премиера Ариел Шарон за прекратяване на окупацията на ивицата Газа и за дистанциране на Израел от палестинците. Но фона на тези драматични социални сблъсъци се разгръща и една не по-малко покъртителна лична история. Именно тя ме порази. Политическите и историческите събития са най-автентични, когато се погледнат през личната драма. Главната героиня, пресъздадена великолепно от Жулиет Бинош, отдавна живее във Франция и сега се връща в Израел заради смъртта на баща си. Преди двайсет години тя е напуснала страната, но преди това е родила момиченце, което е оставила в дом за сираци. Никога не са се виждали, нито са поддържали каквато и да е връзка. Сега героинята на Жулиет Бинош минава през различни перипетии и успява да се добере до ивицата Газа, за да намери дъщеря си, която работи там като учителка в детска градина.
Тук е поразяващият момент. Посочват ѝ къщата, където е детската градина. Жулиет Бинош отдалеч вижда дъщеря си – красиво младо момиче, което показва на децата около нея как да оцветяват някакви дървета. Ръцете ѝ са омазани в бои. Майката се приближава, започва да обикаля около децата и учителката им, те не я забелязват, около тях се движат и други хора, майката не прави изключение.
Погледът на момичето се спира върху Жулиет Бинош, трепва. И пак се спира върху нея. И пак. Приближават се една към друга. Не говорят. Разпознали са се. Мълчат. Опитват се да се усмихнат, да си кажат нещо. Това трае дълго, мъчително дълго. И най-накрая детето се хвърля и прегръща майка си с все сила, изцапва дрехите ѝ, косата ѝ с намазаните си с боя ръце. Като че ли винаги са били така прегърнати, като че ли никога не са се разделяли.
Боята по ръцете на дъщерята придава цвят на преживяното. Може би така цветни са били мечтите ѝ или представите ѝ, или надеждите ѝ, може би такъв ще бъде животът ѝ от този момент нататък, може би тази боя е част от дъгата, под която те минават в този миг.
Първата, най-първата реакция на изоставеното дете е да прегърне майка си, да я милва, да я притиска до себе си. А не да я упреква, да ѝ задава въпроси, да иска обяснения. Не. Това е необяснимо, но естествено. То е вложено, запечатано, закодирано някъде дълбоко – в гените, в кръвта, в духа. По инерция мислим, че няма по-голяма от майчината любов. Но в такива случаи – на деца, изоставени от майките си, любовта на детето към майката е по-голяма и по-дълбока от майчината и е отвъд обяснимото.
И няколко дни след това гледах предаването „Малки истории” по БНТ с водеща Ирен Леви. В центъра на дискусията беше тайната на осиновяването, борбата на много организации тя да отпадне, тъй че да могат свободно изоставените деца да търсят своите биологични родители, без законът да им създава пречки и обструкции на всяка крачка. Разказваха се много силни истории, драматични, истински, от които ти се иска да не преставаш да плачеш. Действащият закон наистина поражда драматични проблеми. И ето отново подобен, почти същият момент като във филма „Изтегляне”, само че по друго време, на съвсем различно място, при съвсем различни обстоятелства. Цвета Мирчева, израснала в дом, осиновена на девет години, вече създала щастливо семейство, майка на две дъщери, открива своята биологична майка в санаториум за душевно болни. Майката не я разпознава, но въпреки това Цвета с грейнала, радостна усмивка казва – аз усетих вътре в сърцето си, че тя от първия поглед ме разпозна, знаеше ме, усетих че отвърна на моята обич и на моята радост да я намеря и да я видя. Сияещото и в същото време смутено лице на Цвета още говори – обичам я, винаги съм я обичала, винаги съм искала – най-много от всичко в света това съм искала – да се хвърля в прегръдките на моята майка, да я милвам, да я притискам до себе си.
Любовта… не дири своето, не се сърди, зло не мисли… всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява…
Как е възможно, мисля си, у най-дълбоко уязвеният и ранен невръстен човек да няма и помен на упрек, на обвинение, на отчуждение, на презрение. Как е възможно, продължавам да недоумявам, първият инстинктивен жест към родилата те и изоставилата те жена да е жест на обич, на радост, на прошка. Няма забрава – децата носят любовта и прошката до края на дните си. Намират своите нови родители, срещат своята любов, раждат своите деца, а тази любов – дълбока и отвъд обяснимото, вложена, запечатана, закодирана, стои там и чака своя благословен миг да се разпука като цвете.
Така ли и Бог се отнася към нас, като прощава всичките ни беззакония? Като ги отдалечава от нас толкова, колкото е далеч изток от запад, колкото е високо небето над земята?
