0
1857

Отвъд свободата и достойнството

Б. Ф. Скинър

Публикуваме откъс от книгата на Бъръс Фредерик, определяна като„едно от най-значимите събития в психологията на ХХ век“. Тя е издадена от „Изток-Запад“, преводът от английски е на Людмила Андреева.

В тази книга, наречена от списание Science News „едно от най-значимите събития в психологията на ХХ век“, Бъръс Фредерик Скинър настоява, че проблемите на света днес могат да се решат само чрез по-ефективното разглеждане на човешкото поведение, а традиционните ни концепции за свободата и достойнството трябва рязко да се ревизират. Те са играли важна историческа роля в борбата срещу много и различни видове тирании – признава той, – но днес увековечават използването на наказанието и блокират развитието на по-ефективни културни практики.
Базирайки аргументите си на огромен брой резултати от експерименталния поведенчески анализ, чийто пионер е самият той, Скинър отхвърля традиционните обяснения на поведението от гледна точка на психични състояния, чувства и други ментални характеристики. Според него обяснението трябва да се търси във взаимодействието между генетичното наследство и личната история. Вместо да рекламираме свободата и достойнството като лични характеристики, би трябвало да насочим вниманието си към физическата и социалната среда, в която хората живеят. Именно средата, а не самото човечество, трябва да се промени, ако искаме да се радваме на свобода и достойнство.

Б. Ф. Скинър (1904–1990) е наречен от списание Time „най-влиятелният от живите американски психолози и най-противоречивата фигура в науката за човешкото поведение“. Той има голям принос за развитието на бихейвиоризма, направление в психологията, което изучава човешкото поведение, а не съзнанието, разглеждайки го като резултат от предшестващи въздействия на окръжаващата среда.

Б. Ф. Скинър получава магистърска и докторска степен от Харвардския университет. От 1948 г. преподава в Харвард, където е професор по психология. Автор е на класическия утопичен роман Walden Two („Уолдън две“) (1948 г.), в него описва утопично общество, в което хората са принудени да бъдат добри граждани чрез система от награди и наказания. Известен е и като създател на обучаващата машина и програмираното обучение, а изобретенията му включват „въздушната люлка“ – механично устройство за „гледане“ на малки деца, и „кутията на Скинър“ – изследователски инструмент, създаден за проследяване на промените в животинското поведение. Сред множеството почести, които е получавал, са Националната научна награда и Наградата за изтъкнат принос на Американската психологическа асоциация. „Отвън свободата и достойнството“ е обобщение върху научния му анализ на поведението.

Б. Ф. Скинър, „Отвъд свободата и достойнството“, изд. „Изток-Запад“, 2017 г., превод от английски Людмила Андреева.

3. Достойнство

Всяко доказателство, че поведението на човека може да се припише на външни обстоятелства, изглежда, заплашва неговото достойнство или ценност. Не сме склонни да отдадем заслуженото на човек за постижения, фактически дължащи се на сили, над които той няма контрол. Толерираме известно количество такива данни също както приемаме без безпокойство някои доказателства, че човекът не е свободен. Никой не е особено разстроен, когато съществени детайли от живописни творби и книги, политически кариери и научни открития се приписват на „влияния“ в живота съответно на художниците, писателите, държавниците и учените. Когато обаче анализът на поведението прибави допълнителни доказателства, постиженията, заради които на човека трябва да се отдаде почит, изглежда, приближават нулата и едновременно се предизвикват и доказателството, и науката, която го е произвела.

Свободата е въпрос, повдигнат от неприятните последствия от поведението, но достойнството засяга положителното подкрепление. Когато някой се държи по начин, който смятаме за подкрепящ, повишаваме вероятността да постъпва така, като го хвалим или поздравяваме. Аплодираме изпълнителя точно за да го накараме да повтори изпълнението си, както посочват изразите „Отново!“, „Encore!“ и „Бис!“ Засвидетелстваме ценността на поведението на човека, като го потупваме по гърба или като казваме „Добре!“ или „Правилно!“, или му даваме „знак за нашата оценка“ като награда, почест или приз. Някои от тези неща сами по себе си са подкрепящи – потупването по гърба може да е един вид милувка, наградите включват добре установени подкрепители, но други са обусловени, т.е. подкрепят само защото са били придружавани или разменяни за установени подкрепители. Похвалата и одобрението са по принцип подкрепящи, защото всеки, който хвали човека или одобрява онова, което е направил, е склонен да го подкрепя и по други начини. (Подкреплението може да е намаляването на заплаха; одобряването на черновата на проект често пъти е просто преставането да се възразява срещу него.)

Може да съществува естествена склонност да бъдем подкрепящи за онези, които ни подкрепят, както и да атакуваме атакуващите ни, но сходно поведение се генерира от много социални условности. Хвалим онези, които работят за наше добро, защото сме подкрепяни, когато продължат да го правят. Когато отдаваме почит на човек за нещо, идентифицираме допълнително подкрепящо последствие. Да отдадем почит на човека за това, че е спечелил играта, означава да подчертаем факта, че победата е зависела от нещо, което той е направил, и тогава тя може да стане още по-подкрепяща за него.

Количеството почит, което човекът получава, е свързано по любопитен начин с видимостта на причините за това поведение.
Оттегляме почестите, когато причините са очевидни. Например обикновено не хвалим човек, който е реагирал рефлекторно: не му отдаваме почит, че е кашлял, кихал или повръщал, дори и резултатът да е ценен. По същите причини не отдаваме особена почит за поведение, което е под очевиден неприятен контрол, макар че може да е полезно. Както отбелязва Монтен: „Каквото и да се налага чрез заповед, се приписва повече на онзи, който изисква, отколкото на този, който го изпълнява“. Не хвалим подлизуркото, макар че може да изпълнява важна функция.
Нито пък оценяваме поведението, което може да се проследи до видимо положително подкрепление. Споделяме недоволството на Яго по отношение:

…на този свят се срещат, вярно, доста
нископоклонни и усърдни роби,
които, влюбени във дълг и служба,
отдават със магарешко покорство
години, сили за една кърма,
додето остареят и накрая
им духнат под опашките…[1]

Да бъдеш прекомерно контролиран чрез сексуално подкепление е да си „заслепен от любов“ и етимологията на думата е била увековечена от Киплинг в два прочути реда: „Имаше един глупак и той отправи молитвата си…/към дрипа, кост и снопче коса…“ Членовете на безделните класи по принцип са загубили статус, когато са се подложили на парично подкрепление, като са „навлезли в търговията“. Сред тези, подкрепяни с пари, заслугите обикновено варират с очевидността на подкреплението: по-малко похвално е да работиш за седмична заплата, отколкото за месечна заплата, макар че цялостният доход е един и същ. Загубата на статус може да обясни защо повечето професии[2] са се изплъзнали твърде бавно от икономически контрол. За дълъг период от време на учителите не се е плащало, защото се предполагало, че заплащането е под тяхното достойнство, а даването на пари срещу лихва е било стигматизирано в продължение на векове и дори наказвано като лихварство. Не отдаваме особени почести на писател за книга, написана само за пари, или на художник за картина, която е очевидно нарисувана, за да се продаде съгласно последната мода. И най-вече не отдаваме почести на онези, които очевидно работят за почести.

Отдаваме щедро почит, когато няма очевидни причини за поведението. Любовта е някак си по-похвална, когато е несподелена, а изкуството, музиката и литературата – когато са неоценени. Даваме максимални заслуги, когато има съвсем видими причини човек да се държи по различен начин – например когато любовникът е третиран зле или изкуството, музиката и литературата – потискани. Ако похвалим човек, който поставя дълга пред любовта, то е, защото контролът, упражняван от любовта, е по-лесно да бъде идентифициран. Нещо обичайно е да хвалим онези, които живеят безбрачен живот, раздават богатствата си или остават лоялни на каузата, въпреки че са преследвани, защото има ясни причини да се държат по различен начин. Степента на почитта варира с величината на противопоставящите се условия. Хвалим лоялността пропорционално на интензивността на преследването, щедростта – пропорционално на включените жертви; и безбрачието – пропорционално на склонността на човека да се ангажира в сексуално поведение. Както отбелязва Ла Рошфуко, „Нито един човек не заслужава да бъде почитан за добротата си, освен ако има сила на характера, която е порочна. Всичката друга доброта обикновено не е нищо повече от леност или безсилие на волята“.

Обратното отношение между почитта и очевидността на причините е особено видимо, когато поведението е експлицитно контролирано от стимули. Степента, до която хвалим някой за това, че управлява сложна апаратура, зависи от обстоятелствата. Ако е видно, че той просто имитира друг оператор, че някой „му показва какво да прави“, не му отдаваме почит – освен може би за това, че е способен да имитира и изпълни поведението. Ако следва устни инструкции, ако някой „му казва какво да прави“, му отдаваме повече почит – поне за това, че разбира достатъчно добре езика, за да следва насоките. Ако следва писмени инструкции, му отдаваме допълнителна почит за това, че знае да чете. Отдаваме му обаче почести за това, че „знае как да действа с апаратурата“ само ако го прави без настоящи насоки, макар че може да се е научил по пътя на имитацията или като е следвал устни или писмени инструкции. Отдаваме му максимална почит, ако е открил как да действа без помощ, тъй като в такъв случай не дължи нищо на никакъв инструктор; неговото поведение е било изцяло оформено от относително невидими условности, подредени от апаратурата, които сега са минала история.

Сходни примери могат да се намерят и във вербалното поведение. Насърчаваме хората, когато се държат както трябва вербално – плащаме им да ни четат, да изнасят лекции или да играят във филми и пиеси, но използваме почитта да подкрепяме по-скоро онова, което е казано, отколкото акта на говоренето. Да предположим, че някой направи съществено изказване. Отдаваме му минимална почит, ако просто повтаря нещо, което друг говорещ току-що е казал. Ако чете от текст, отдаваме му малко повече почит, отчасти за това, че „знае как да чете“. Ако „говори по памет“, никакъв настоящ стимул не е видим и му отдаваме почит за това, че „знае нещата“. Ако е ясно, че забележката е оригинална, че нито една нейна част не е извлечена от вербалното поведение на някой друг, отдаваме максимална почит.

Хвалим повече детето, което винаги е навреме, отколкото онова, на което трябва да се напомня за ангажиментите му, защото напомнянето е особено видима характеристика на времевите условности. Отдаваме повече почит на човек за смятането „наум“, отколкото за смятането на лист хартия, защото стимулите, контролиращи последователните стъпки, са видими на листа.

Теоретичният физик получава повече почит, отколкото експерименталният, защото поведението на втория ясно зависи от лабораторната практика и наблюдение. Хвалим повече онези, които се държат добре без наглеждане, отколкото хората, които трябва да бъдат наблюдавани, а говорещите естествено даден език – повече от онези, които трябва да се консултират с граматичните правила.

Признаваме това любопитно отношение между похвалата и невидимостта на контролиращите условия, когато прикриваме контрола, за да избегнем загубата на почитта или за да изискваме почит, която в действителност не заслужаваме. Генералът прави всичко възможно да поддържа достойнството си, докато се вози в джип по пресечен терен, а флейтистът продължава да свири независимо от мухата, която лази по лицето му. Опитваме се да не кихаме или да не се смеем на тъжни поводи, а след като сме направили поставяща ни в неудобно положение грешка, се опитваме да действаме така, сякаш не сме го направили. Подлагаме се на болка, без да трепнем, храним се изискано дори и когато сме изгладнели, посягаме незаинтересовано към спечеленото на карти и рискуваме да изгорим, като бавно полагаме на масата горещата чиния. (Д-р Джонсън поставя под съмнение стойността на това: плюейки с пълна уста врял картоф, той възкликнал пред изумените си компаньони: „Глупакът щеше да го глътне!“) С други думи, съпротивляваме се на всяко условие, в което се държим по недостоен начин.

Опитваме се да печелим почит като дегизираме или прикриваме контрола. Телевизионният говорител използва конспект на новините, който не се вижда, а лекторът хвърля само крадешком погледи към записките си, така че и двамата, изглежда, говорят по памет или импровизирано, когато фактически (и по-малко заслужаващо похвала) четат. Опитваме се да печелим почит, като измисляме по-малко принудителни причини за поведението си. „Запазваме репутацията си“, като приписваме поведението си на по-малко видими или по-малко мощни причини – като се държим например така, сякаш не сме заплашени. Следвайки Св. Джером, от необходимостта правим добродетел, действайки така, както сме принудени, но сякаш не сме принудени. Прикриваме принудата, като правим повече от онова, което се изисква: „И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две мили.“ Опитваме се да избягваме порицанието за възмутително поведение, като посочваме неустоими причини: както абат дьо Лакло отбелязва в „Опасни връзки“: „Жената трябва да има претекст за отдаването си на мъжа. Какво по-добро тогава от привидността, че се поддаваш на сила?“

Увеличаваме дължащата ни се почит, като се излагаме на условия, които обикновено генерират недостойно поведение, и същевременно се въздържаме от действие по недостоен начин.

Търсим условия, при които поведението е било положително подкрепяно, и след това отказваме да се ангажираме в него; флиртуваме с изкушението, както светецът в пустинята максимализира добродетелите на отшелническия живот, като урежда да има красиви жени или вкусна храна наблизо. Продължаваме да се наказваме така, както го правят самобичуващите се, когато всъщност можем да спрем, или се подлагаме на съдбата на мъченика, когато можем да избягаме.

Когато сме загрижени за почитта, отдавана на другите, минимизираме видимостта на причините за тяхното поведение.

Прибягваме към нежно смъмряне, защото условните подкрепители са по-малко видими, отколкото безусловните, а избягването е по-похвално от бягството. Правим на ученика намек, вместо да му даваме целия отговор, за който ще получи похвала, ако намекът е достатъчен. Ние просто предлагаме или съветваме, вместо да даваме заповеди. Даваме разрешение на онези, които така или иначе възнамеряват да се държат по нежелателен начин, подобно на епископа, който, присъствайки на официална вечеря, възкликнал: „Онези, които трябва да пушат, могат да го направят“. Улесняваме хората да запазят репутацията си, като приемаме техните обясненията за поведението им без значение колко са невероятни. Проверяваме основанията за похвалата, като даваме на хората причини за това, че са се държали по начин, който не заслужава похвала. Търпеливата Гризелда на Чосър доказва верността си на съпруга си, като устоява на изумителните причини, които той ѝ дава за това, че е била невярна.

Отдаването на почит в обратна пропорция на видимостта на причините за поведението може да е просто въпрос на добра пестеливост. Благоразумно използваме ресурсите си. Няма смисъл да хвалим човек за това, че прави онова, което той така или иначе ще направи, и преценяваме шансовете от видимите доказателства. Особено вероятно е да хвалим човек, когато не са ни известни никакви други пътища за получаването на резултатите, когато няма никакви други причини той да се държи по друг начин. Не отдаваме почит, ако тя няма да предизвика промяна.

Не хабим почит за рефлексите, защото е много трудно те да се засилят, и то само чрез оперантното обуславяне. Не отдаваме почит за онова, което е направено случайно. Оттегляме похвалите, ако ще бъдат осигурени от други – например не хвалим хората, че са направили нещо, ако преди това те са тръбили пред себе си, защото „те вече получават своята награда“. (Благоразумната употреба на ресурсите често е по-ясна по отношение на наказанието. Не хабим наказания, когато няма да донесат промяна – когато например поведението е било случайно или излъчено от умствено изостанал или психотичен човек.)

Добрата икономика може да обясни и защо не хвалим хора, които очевидно работят просто за похвала. Поведението трябва да се хвали само ако е повече от просто похвално. Ако онези, които работят за похвала, не са продуктивни по никакъв друг начин, похвалата е пропиляна. Тя може да пречи на ефектите на други последствия: артистът, който работи за аплодисментите, който играе само за „ложата“, реагира по-малко чувствително на условностите на играта.

Изглежда се интересуваме от благоразумната употреба, когато наричаме наградите и наказанията справедливи или несправедливи, или честни или нечестни. Загрижени сме за това, което човекът „заслужава“, или, както казва речникът, за онова, което „справедливо му се полага по силата на извършеното действие или проявените качества“. Прекалено щедрата награда е повече, отколкото е необходимо за поддържане на поведението. Особено нечестно е, когато абсолютно нищо не е било направено, за да се заслужи, или когато направеното фактически заслужава наказание.

Прекалено голямото наказание също е несправедливо, особено когато нищо не е било направено, за да се заслужи, или когато човекът се е държал добре. Несъизмеримите последствия могат да създадат проблеми: късметът често подкрепя мързела например, а лошият късмет често наказва трудолюбието. (Въпросните подкрепители не се дават задължително от други хора. Добрият или лошият късмет причинява неприятности, когато не е заслужен.)

Опитваме се да коригираме дефектните условности, когато казваме, че човек трябва „да оценява“ добрата си съдба. Имаме предвид, че той трябва да действа по начин, който ще бъде справедливо подкрепян от онова, което вече е получил. Можем фактически да твърдим, че човек може да оценява нещата само когато е работил за тях. (Етимологията на „оценявам“ е от съществено значение: да се оцени поведението на човека, означава да му се сложи цена. „Уважението“ и „цененето“ са свързани термини. Ценим поведението в смисъл на оценяване на уместността на подкреплението. Уважаваме просто като забелязваме. Така уважаваме достоен опонент в смисъл, че сме нащрек за неговата сила. Човек печели уважение, като натрупва вниманието на околните. И не уважаваме онези, които са „извън погледа ни“. Без съмнение забелязваме особено нещата, които ценим или уважаваме, но правейки това, не е задължително да им слагаме стойност.)

Има нещо повече от добра икономика или подходяща оценка на подкрепителите в нашата загриженост за достойнството или ценността. Ние не само хвалим, ценим, одобряваме или аплодираме даден човек, ние му се „възхищаваме“[3] и думата е близо до „удивлявам се“ или „учудвам се“. Застопорени сме от страхопочитание пред необяснимото и следователно не е учудващо, че е вероятно да се възхищаваме от поведението толкова повече, колкото по-малко го разбираме. И, разбира се, това, което не разбираме, приписваме на автономния човек. Ранният трубадур, рецитиращ дълга поема, трябва да е изглеждал като обладан (а самият той се е позовавал на муза да го вдъхновява), така както актьор, рецитиращ заучен текст, днес изглежда обладан от героя, който играе. Боговете са говорели чрез оракули и свещеници, които рецитирали свещения текст. Идеите се появяват чудодейно в безсъзнателните мисловни процеси на интуитивните математици, на които се възхищават за това много повече отколкото на математиците, придвижващи се напред с разумни стъпки. Творческият гений на художника, композитора или писателя е един вид джин.

Изглежда, се обръщаме към чудотворното, когато се възхищаваме на поведението, защото не можем да го засилим по никакъв друг начин. Можем да принудим войниците да рискуват живота си или да им плащаме щедро да го правят и можем да не им се възхищаваме нито в единия, нито в другия случай, но ако накараш човек да рискува живота си, когато „не е задължен“ и когато няма очевидни награди, изглежда нищо друго не ни остава освен възхищението. Разликата между изразяването на възхищението и отдаването на почит е ясна, когато се възхищаваме на поведение, върху което възхищението няма да повлияе. Можем да наричаме научно постижение, художествена или музикална творба, или книга възхитителни, но в такъв момент или по такъв начин, че да не можем да повлияем върху учения, художника, композитора или писателя, макар че трябва да отдаваме почит и да предлагаме други типове подкрепа, ако можем. Възхищаваме се на генетичното наследство – физическата красота, уменията или храбростта на раса, семейство или отделен индивид, но не за да го променим. (Възхищението в крайна сметка може да промени генетичното наследство, като променя селективното отглеждане, но в много различна времева перспектива.)

Това, което можем да наречем борба за достойнство, има много общи характеристики с борбата за свобода. Отстраняването на положителен подкрепител е неприятно и когато хората са лишени от похвала или възхищение, или от възможността да бъдат хвалени или да им се възхищават, реагират по подходящите начини. Те бягат от онези, които ги лишават или ги атакуват, за да отслабят тяхната ефективност. Литературата върху достойнството идентифицира онези, които засягат ценността на човека, описва практиките, които използват, и предлага мерките, които трябва да се предприемат. Както литературата за свободата, тя не се занимава особено с простото бягство, вероятно защото не са необходими инструкции. Вместо това тя се концентрира върху отслабването на онези, които лишават другите от почит. Мерките рядко са толкова насилнически, колкото препоръчваните в литературата за свободата, вероятно защото загубата на почит е по принцип по-малко неприятна от болката или смъртта. Често те фактически са просто вербални: реагираме на онези, които ни лишават от дължимата ни почит, чрез протестиране, противопоставяне или заклеймяване на практиките им и на тях самите.

(Това, което се чувства, когато човек протестира, обикновено се нарича негодувание, определяно като „изразяването на негодуващо неудоволствие“, но ние не протестираме, защото чувстваме негодувание. Ние едновременно протестираме и сме изпълнени с негодувание, защото сме били лишени от шанса да ни се възхищават или да получим похвала.)

Голяма част от литературата върху достойнството се занимава със справедливостта, с уместността на наградите и наказанието. Свободата и достойнството обаче са заложени на карта, когато се отчита уместността на наказанието. Икономическите практики навлизат в литературата в определянето на справедливата цена или справедливата надница. Детският първи протест: „Това не е честно“ е обикновено въпрос на величината на наградата или наказанието. Тук ни интересува онази част от литературата върху достойнството, която протестира срещу незачитането на личната стойност. Човек протестира (и случайно чувства негодувание), когато е ненужно блъскан, препъван или разиграван, насилен да работи с погрешните оръдия, изигран да се държи глупаво с джунджурии от магазините за шеги или принуден да се държи по недостоен начин, например в затвор или в концлагер. Той протестира срещу и изпитва негодувание от прибавянето на всякакъв ненужен контрол. Обиждаме го, като предлагаме да му заплатим работата, която той е извършил като услуга, защото подмятаме за по-малка щедрост или добра воля от негова страна. Ученик протестира, когато му казваме отговор, който той вече знае, защото разрушаваме почитта, дължима му за това, че го знае. Да дадем на благочестивия човек доказателство за съществуването на Бога, означава да разрушим позоваването му на чистата вяра. Мистичното отхвърля ортодоксалността; антиномианизмът приема позицията, че да се държиш добре, като следваш правилата, не е знак за истинска доброта. Гражданската добродетел не се демонстрира лесно в присъствието на полицията. Да изискваш от гражданина да подписва клетва за вярност, означава да разрушиш известна част от верността, за която впоследствие той може да изисква похвала, защото всяко следващо лоялно поведение може да се припише на клетвата.

Художникът възразява (и негодува) срещу това да му се казва, че рисува типа картина, която добре ще се продава, или пък авторът – че пише книги за пари, или законодателят – че подкрепя дадена правна мярка, за да спечели гласове. Вероятно ще възразяваме (и ще изпитваме негодувание), ако ни се казва, че имитираме човек, от който се възхищаваме, или че просто повтаряме онова, което сме чули от някой друг или което сме прочели в книгите. Противопоставяме се (и изпитваме негодувание) на всяко внушение/предположение, че неприятните последствия, независимо от които се държим добре, не са важни. Така възразяваме срещу това, да ни се казва, че планината, която се каним да изкачим, в действителност съвсем не е трудна, че врагът, когото се каним да атакуваме, в действителност не е огромен, че работата, която вършим, всъщност не е много трудна или, следвайки Ла Рошфуко, че се държим добре, защото нямаме силата на характера да се държим зле. Когато П.У. Бриджман твърди, че учените са особено склонни да признават и коригират грешките си, защото в науката грешката скоро ще бъде открита от някой, то се е сметнало, че предизвиква добродетелта на учените.

От време на време напредъкът във физическата и биологичната технология, изглежда, е заплашвал ценността и достойнството, когато е редуцирал шансовете да се печели почит или да ти се възхищават. Медицинската наука е намалила потребността тихо да страдаш и шанса да ти се възхищават, че го правиш. Огнеупорните сгради не оставят място за смели пожарникари, безопасните кораби – за смели моряци, безопасните самолети – за смели пилоти. В съвременната кравеферма няма място за Херкулес. Когато изтощителната и опасна работа вече не е необходима, онези, които работят усилено и са смели, изглеждат просто глупави.

Литературата върху достойнството в този пункт влиза в конфликт с литературата за свободата, която цени намаляването на неприятните характеристики на всекидневния живот, като се направи поведението по-малко трудно, опасно или болезнено, но загрижеността за личната ценност понякога триумфира над свободата от неприятна стимулация – например когато съвсем отделно от медицинските въпроси безболезненото раждане не се приема толкова лесно, колкото безболезнената зъболекарска работа. Един военен експерт – Дж.Ф.К. Фулър – е написал: „Най-високите военни награди се дават за смелост, а не за интелигентност, и въвеждането на всяко ново оръжие, което отнема част от индивидуалната храброст, се посреща с противопоставяне“. Някои пестящи труда устройства все още не се посрещат без съпротива на базата на факта, че намаляват ценността на продукта. Дървосекачите са се опълчили на въвеждането на дъскорезниците и са ги разрушавали, защото работните им места били застрашени, но е от значение също, че дъскорезниците редуцирали стойността на техния труд, като намалявали стойността на нарязаните дъски. В този конфликт обаче свободата обикновено печели пред достойнството. На хората са се възхищавали за това, че са се подложили на опасност, на усилен труд и болка, но почти всеки е готов да се откаже от аплодисментите за това, че го е направил.

Поведенческата технология не може да избяга така лесно, както физическата и биологичната технология, защото заплашва твърде много окултни качества. Азбуката е велико изобретение, което е подпомогнало хората да съхраняват и предават записи на вербалното си поведение и с много малко усилия да учат онова, което другите са научили по трудния път, т.е. да учат от книги, а не от директния и твърде възможно болезнен контакт с реалния свят. Но докато хората не са разбрали изключителните предимства на това да са способни да се учат от опита на другите, видимото разрушаване на личното достойнство е било нежелателно. В Платоновата Федра египетският цар Тамус протестира, че онези, които учат от книгите, имат само фасона на мъдростта, а не самата мъдрост. Просто четенето на нещо, което някой друг е написал, е по-малко похвално от казването на същото нещо поради мистериозни причини. Човек, който чете книга, изглежда всезнаещ и въпреки това според Тамус той „не знае нищо“. А когато текстът се използва, за да подпомага паметта, според Тамус паметта ще отпадне от употреба. Да четеш е по-малко похвално, отколкото да рецитираш това, което си научил. А има и много други начини, по които чрез редуциране на нуждата от изтощителна, болезнена или опасна работа поведенческата технология намалява шансовете да ти се възхищават. Изчислителната линия, калкулаторът и компютърът са враговете на аритметичния ум.

Но тук отново придобиването на повече свобода от неприятна стимулация може да компенсира всяка загуба на възхищение.

Може да изглежда, че няма компенсираща придобивка, когато достойнството или ценността сякаш са ограничени от научния анализ, независимо от технологичните приложения. В природата на научния прогрес е функциите на автономния човек да се отнемат една по една, след като ролята на средата се разбира все по-добре. Научната концепция изглежда омаловажаваща, защото в крайна сметка не се чувства нищо, за което автономният човек би могъл да изисква почит. Що се отнася до възхищението в смисъл на удивление, поведението, на което се възхищаваме, е поведението, което все още не можем да обясним. Науката естествено търси по-пълно обяснение на това поведение: нейната цел е разрушаването на мистерията. Защитниците на достойнството ще протестират, но правейки това, те отлагат постижение, за което в традиционни термини човек ще получи най-голямата почит и за което най-много ще му се възхищават.

* * *

Признаваме достойнството или ценността на човека, когато му отдаваме почит за това, което е направил. Количеството, което отдаваме, е обратно пропорционално на видимостта на причините за неговото поведение. Ако не знаем защо човекът действа така, както го прави, приписваме поведението му на него самия.

Опитваме се да печелим допълнителна почит за себе си, като прикриваме причините, поради които се държим по определен начин или като твърдим, че сме действали поради по-малко мощни причини. Избягваме да нарушаваме почитта, дължима на другите, като ги контролираме невидимо. Възхищаваме се на хората до степента, до която не можем да обясним какво правят, и тогава думата „възхищаваме се“ означава „чудя се на“. Това, което можем да наречем литература върху достойнството, се занимава със запазването на дължимата почит. Тя може да се противопоставя на напредъка в технологията, включително в технологията на поведението, защото той разрушава шансовете да ти се възхищават, и на базисния анализ, защото предлага алтернативно обяснение на поведението, за което преди това почитта се е отдавала на човека. Литературата следователно по този начин се изпречва на пътя на по-нататъшните човешки постижения.

[1] Преводът е на Валери Петров. Шекспир, Избрани трагедии. С., Народна култура, 1983: Отело, Първа сцена, първо действие.
[2] В англоезичните страни за „професии“ се приемат само занятията, чиито представители работят с клиентите си според етичен кодекс като например лекари, адвокати, психолози, психиатри, терапевти и т.н.
[3] Непреводима игра на думи от английските admire – възхищавам се, любувам се, почитам, уважавам; marvel at – удивлявам се, възхищавам се; wonder at – чудя се, учудвам се.