Какъв ли въпрос бихме задали на Иисус, ако имаме възможност да се срещнем с Него. Дали бихме съумели да формулираме някакъв въпрос? Дали не живеем с убеждението, че всичко ни е ясно и няма какво да Го питаме? Или сме убедени, че каквото и да ни каже, то няма да е по-вярно от това, което ние знаем. Или просто не искаме да знаем нещо, което би променило живота ни. Едни хора са любопитни, други любознателни, трети имат готови отговори за всичко, четвърти имат повече отговори, отколкото въпроси. Хората сме различни, затова и съдбите ни са различни. В Евангелието е разказан един случай, когато Иисус дава отговор на незададен въпрос. Отговорът Му е ясен и ненатрапен. Случката е странна и необичайна – смайва ни и преобръща представите ни за живота.
Един човек искал да види Иисус, кой е Той, да разбере какво е Неговото учение. Носела се мълва за Него, разказвали се удивителни неща, които не се били случвали до този момент, говорело се за смайващи чудеса, приписвали Му думи, които ухо не било чувало. Въпросният човек бил любопитен, искал лично да чуе, да види и да се увери, но се страхувал да не се изложи пред приятелите си, ако попита направо, да не му се присмеят, опасявал се да не го помислят за наивен и лековерен, да не го упрекнат, че отстъпва от общоприетата традиция. Затова решил да подходи по-отдалеко, по-предпазливо и по-хитро.
Поканил Иисус у дома си, на трапезата си, приготвил обяд и си наумил да Го подпитва предпазливо и внимателно да Го наблюдава и да Го слуша. Ала се случило нещо, което променило хитроумния му план. В същото време, когато трапезата вече била готова, в дома му влязла неканена една жена. Грешница. Именно защото била всеизвестна грешница, тя не била поканена в праведния дом. Нямало как и да бъде изгонена, такава постъпка щяла да бъде прекалено груба и недостойна за един богобоязлив и благочестив човек. Жената започнала да върши нещо необичайно, странно и неочаквано – от алабастрен съд с благоуханно миро тя започнала да помазва нозете на Иисус, да ги изтрива с дългите си коси. Нищо не говорела, само плачела, сълзите ѝ се стичали по нозете Му и се смесвали с драгоценното миро. Всичко това сякаш дало отговор на въпросите, които се таели в душата на домакина Симон – станало му ясно, че Иисус не е пророк, както се говорело, защото ако би бил пророк, Той би знаел това, което било известно на всички – че тази жена е грешница и то не някаква тайна грешница, а голяма и общоизвестна грешница. Праведният фарисеин сякаш получил ясен и убедителен отговор още преди да е задал какъвто и да е въпрос. Това укрепило самочувствието му. Ако до този момент той имал някакво колебание дали фарисейското учение, което изповядвал, е правилно или не, след това, което видял с очите си, вече знаел отговора.
Но настъпил ненадеен обрат. До този момент домакинът и гостът почти не били разменили дума. Внезапно, само миг след като домакинът направил в ума си преценката за своя гост, Иисус се обърнал към него любезно и предразполагащо: „Симоне, имам нещо да ти кажа“. Фарисеят вече бил сигурен, че Иисус не е пророк, но дали от учтивост, дали от престорено уважение или от привично лицемерие, отвърнал: „Кажи, Учителю!“.
И тук Иисус казва едни от Своите знаменателни думи, една метафора, която обяснява човешкия живот, постъпките ни, поведението, отношенията ни със Създателя и помежду ни, смисълът на вярата и добродетелите, истинските стойности на добро и зло, на правда и грях, на чест и лицемерие. С две изречения Иисус излага една проста житейска ситуация и задава един доста елементарен въпрос: „Един заимодавец имаше двама длъжника: единият му дължеше петстотин динария, а другият – петдесет; но, понеже нямаха с какво да заплатят, той прости и на двамата. Е, кажи, кой от тях повече ще го обикне?“ За образования и разсъдлив Симон въпросът е лесен, ала в своето надменно самочувствие той не съзнава как със своя верен отговор – „мисля, тоя, комуто повече прости“, сам осъжда себе си.
Ето как на Божия съд няма да ни съди Бог, а сами себе си ще съдим, подобно на Симон. Симон дава верен отговор, но не постъпва според това, което казва. Той знае кое е добро, но върши обратното. Симон е изобличен в лицемерие пред всичките си гости, негови приятели и съмишленици: „Влязох у дома ти, вода за нозете ти Ми не даде, а тая със сълзи обля нозете Ми и с косата си ги изтри. Ти целование Ми не даде; а тая, откак влязох, не престана да целува нозете Ми. Ти с елей не помаза главата Ми; а тая с миро помаза нозете Ми.“
Симон онемява – неговото намерение да преценява Иисус се е провалило позорно, самият той е преценен и изобличен като лицемер. Симон се вижда опозорен пред своите приятели. Цялата му фарисейска праведност, изграждана със старание и усърдие стъпка по стъпка и ден след ден, в един миг се е обезсмислила и сринала. На всичко отгоре никой не му е виновен – той сам си е заложил капана, в който попада.
Иисус не обвинява Симон, само съпоставя и акцентира това, което се е случило, поставя всичко на неговото реално място, а не както е в изкривената фарисейска представа. Иисус не се впуска в назидателно морализаторство – Симон сам казва кое е правилното и праведното.
Един дребен, но не маловажен детайл – когато Симон отговаря на въпроса, Иисус не казва „правилно прецени“ или „вярно отговори“, а му казва „право отсъди“. Иисус знае дълбоко вкоренения порок на Симон да съди, знае, че го е поканил в дома си точно с тази цел – да го прецени и да отсъди дали е праведник, дали е пророк: „да беше пророк Тоя, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е грешница“. Най-порочното и най-отблъскващото на фарисейския дух е не толкова самочувствието за праведност, а присвоената съдийска функция, която този порок поражда. Тази функция е узурпирана от Твореца, Комуто тя единствено принадлежи по право. Чрез тази функция фарисейството се налага като модел над другите, чрез тази функция фарисейското добро и фарисейското зло се налагат като образец. Заради тази узурпирана функция фарисейския дух метастазира и се превръща във „фарисейски квас“. Тази узурпирана от Бога функция се разраства до такъв мащаб, че се чувства в правото си да съди дори самия Съдия. Този порок на фарисейството е изобличен от Христос само с една дума – „отсъди“.
Чрез необичайното действие на грешницата фарисейската праведност е съкрушена. Ако само знаеше Симон какво ще извърши грешницата и какво ще последва от това, той сигурно не би се поколебал да я изгони от дома си! А как попада тя в дома му след като не е поканена от домакина? От кого е поканена? Дали се е досетил Симон за думите на Иисус: „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“? Тази грешница, незаслужаваща никакво внимание според Симон, се оказва негова изобличителка и мярата на божествената правда. Тя е дошла в дома на Симон, призована от самия Иисус. По същия начин, както е влязла в дома на Симон, тя ще влезе и в царството Божие. Симон не съзнава, че когато Иисус е влязъл в неговия дом, домът му се е превърнал в царство Божие. Навсякъде, където е Иисус, е царството Божие.
Затова в дома на Симон се случват странни за нашето разбиране неща. Многото грехове на грешницата са простени, задето много е обикнала. Но кое е по-напред – обикването или прошката? Не трябва ли първо тя да обикне и след това да ѝ бъде простено. А Христос казва, че нейните „петстотин динария“ са ѝ простени предварително. Когато домът на Симон става царство Божие, времето там започва да тече в обратна посока. Или престава да тече. Защото царството Божие е вечност.
