0
1264

Откраднато време

1

„Откраднат живот“ е първият български сериал на лекарска тематика, създаден от Евтим Милошев, режисиран от Зорница София и Петър Вълчанов и продуциран от Александър Христов, Евтим Милошев, Габриел Георгиев и Иван Спасов. Сериалът е създаден през 2016 г. и се излъчва по Нова телевизия. Участват актьорите Стоян Алексиев, Мария Каварджикова, Александър Алексиев, Янина Кашева, Йоана Буковска-Давидова, Емил Марков, Радина Думанян, Димо Алексиев, Васил Банов, Мартина Вачкова, Милена Живкова и др.

Сериалът „Откраднат живот“ първо ме зарадва. Продължителната предварителна реклама обявяваше, че е по истински случай. Тази капка документалност, от която тръгва сюжетът на сериала, сякаш препоръча и облагороди цялото начинание, защото подмами зрителя да си представи, че и останалите събития в сериала са може би реални или поне, че „може точно така да се е случило и по-нататък“. Интересна изходна ситуация при всички случаи. Първият епизод ми хареса много – атмосферата на 80-те години беше пресъздадена бързо с няколко кадъра от предновогодишна София, с торбичка от Олимпиадата в Москва, с ретро-коридорите на болницата. Всичко е указано бързо, бързо се случва и самата завръзка на сюжета – две раждания в навечерието на Новата година, смъртта на едната от майките, бебето на лекаря се оказва с вродено заболяване, той бързо решава да подмени своето бебе с другото, останало без майка, свидетел на всичко това е една млада лекарка, която опитва, но не успява да го спре с няколко разумни реплики. Тези реплики се повтарят още един път – думи, взети назаем, но звученето им вече е иронично-зловещо във втория диалог: „Това е съдба, приеми я“ – казва лекарят на бащата, комуто поверява своето болно дете. Всичко става без излишни приказки, без многоначителни сцени на размисъл и колебания, без повторения и излишни забавяния, които да пренатоварят нервите на публиката. Еха, казах си, ако така модерно се разказва, далеч ще стигнем….

След това действието се прехвърля в наши дни – двете подменени деца са станали лекари, представени са ни също бързо и в действие, смело спасяват животи и дори се сприятеляват веднага. Зрителят знае цялата истина от самото начало, макар че това не е кой знае какъв бонус, защото крие рискове от бързо отегчение.

Професорът (Стоян Алексиев) кани новия лекар (Александър Алексиев) на вечеря у дома си – там на него му прилошава, а истинската му майка (Мария Каварджикова) инстинктивно започва да му симпатизира и да го жали (че е отраснал без майка, че е сам в София и т.н.). Ето, проговаря гласът на кръвта, много характерен за сериалите похват, проблемът е, че… оттогава до днес не последва нищо. Зрителят продължава да знае цялата истина за героите, обаче вече не знае какво да прави с нея, защото се е отегчил. Вярвам, че дори бабчетата са се изморили да си напомнят, гледайки общите сцени на Професора и младия лекар: „Виж, виж тия са баща и син, ама не го знаят!“, защото нищо вече не се случва на тоя фронт и по никакъв начин тази линия не е тръгнала да се развива. Сериалът се превърна в обикновен лекарски сериал – във всеки епизод има 2-3 интересни (според сценаристите) медико-морални ситуации (според мен повечето са доста наивно композирани и като казус, и като диалог, но това не е голям проблем), които се разрешават героично от нашите самоотвержени лекари, а кой какъв произход има, всъщност вече не е толкова важно, тази линия умря и се забрави. Децата вече са си изживели/изстрадали детството, пораженията са нанесени, актуалната им любовна разправия е излязла на преден план, а в нея няма голямо значение кой е подменено дете и кой не е.

А какво би било, ако на вечерята от втори епизод между другото разговорът се бе насочил към зодии и дати на раждане – така би излязло наяве, че двамата млади лекари са родени на една дата. (Хоп – кадър на Стоян Алексиев, който с тежък поглед мисли за своето дете, също родено на тази дата, каква е била съдбата му и дали е още живо.) Пропусната ефектна сцена. Изобщо много е съмнително, че досега никой в сериала не е забелязал – нито сестрите, нито общите им приятели, че двамата лекари са родени на една и съща дата. Не, не ми казвайте, че това следва да се случи – абсолютно несъразмерна е скоростта на разказване с формата на този минисериал. Така бавно е задвижена машината за разказване, сякаш е програмирана за 300 епизода, а аз разбрах, че те са 48. И 100 да са, интересът ни се изпари. А майсторството при правенето на един сериал е да се поддържа константен интерес. От трети епизод нататък се случва все едно и също, сценарният екип е имал сили само за 2 стегнати епизода, след което се правят поредица от неадекватни сюжетни ходове, понякога има проблясък и сякаш машината за разказване отново заскърцва, обаче не – сценаристите веднага се отричат от направеното и блатото, в което се крие тайната, пак лениво затихва.

Ето например една потенциално чудесна сцена, която можеше досега да резонира в персонажа на Професора и да му активира съвестта и детективския инстинкт. Бащата алкохолик от Варна пристига в София, настанен е в болницата, в която някога е умряла съпругата му, а синът му (подменен) днес е лекар. След скарване със сина си решава да напусне болницата в драматично тъмна нощ. На входа на болницата се сблъсква с Професора, споглеждат се, разминават се, алкохоликът приведен потъва в мрака. Зрителят се пита – разпознаха ли се? Абсолютно реалистично е да не се разпознаят и всичко да продължи по старому, само публиката е издала едно Ах! Но не! Професорът си спомня кой е този човек – дори виждаме кадрите от онази далечна новогодишна нощ отново да преминават през гузната му памет. След като си припомня всичко, Професорът нито тръгна след човека в мрака, нито разпита горе в болницата кой е влизал и излизал … нищо! Е, за какво беше това разпознаване и припомняне? Едно разпознаване не може да бъде захвърлено току тъй насред сериал с подменени деца…

С оптимизъм започнах да гледам сериала, изключително много наивности мога да подмина –рецитирането на текст; дори скучните, решени във възможно най-баналния регистър персонажи на „злата вещица“ Вили (Йоана Буковска, която необяснимо защо постоянно носи тежка бяла маска грим) и на доцент Захариев (Емил Марков), който съвсем неубедително е обявен за болничния Дон Жуан (по-скоро е пародия на Дон Жуан със странните си прически и подчертана безхарактерност). Също така не е ясно как тези два пародийни персонажа (или персонажи-маски) са родили доста нормално изглеждащата и адекватна на съвременния свят и дизайн – доктор Биляна (Радина Думанян). Смятам, че Радина Думанян и Александър Алексиев (доктор Алекс Василев) са две точни попадения в разпределението – имат излъчване на нормални млади хора, играят естествено и леко неутрално, сякаш персонажите им са незавършени, но това е така, за да може зрителят да ги довърши като „живи хора“ според своето въображение.

Сериалът има и определена снимачна култура, неговият визуален разказ е много по-качествен от сценарния. Големият проблем на „Откраднат живот“ е несъразмерно разпънатият сюжет, на който е трудно да не обърнеш гръб разочарован … Необходим е спешен завой, спираловидно движение в блокираната фабула, зелен кон или нещо друго, за да ни избавят от тая скука, която продължава вече прекалено дълго. Работата е там, че „Откраднат живот“ е сериал-хибрид – той претендира да обединява в себе си „обикновен“ лекарски сериал от типа на „Спешно отделение“ или „Доктор Хаус“ и „обикновена“ теленовела с нейната нафантазирана същност (откраднати деца, изгубени майки, съдбовни случайности и други такива). При положение, че в нашата телевизионна практика все още не сме се научили да разказваме като хората обикновен, прост сюжет, сега изведнъж смесваме два жанра и чакаме да се роди някакво чудо. Не става.

Защо е така? Най-вероятно защото сериалът се прави от хора, които презират сериалите, въпреки че искат да печелят от тях. Но ето че за да се направи сериал, е необходимо реално знание за това как се разказва една история за тайна и сменена самоличност… За да направиш добре един такъв сериал, трябва да си гледал много подобни и поне малко да ти харесва този специфичен жанр, да изпитваш удоволствие от неговата изкуствена, нереална и нафантазирана същност. Но ако се мислиш за много по-важен и интелигентен от сериала, той ще те смаже с цялата си простота. А времето на зрителя ще бъде откраднато, без нищо в замяна.