0
2622

Откраднаха ни. Историята на едно престъпление

Людмила Петрушевска, livemaster.ru

Откъс от книгата на руската писателка, издадена от „Колибри“, преводът е на Ася Григорова

Определян от авторката като „криминале от ново поколение“, романът „Откраднаха ни. Историята на едно престъпление“ представлява достоверен и богат на нюанси портрет на самата Русия и на руските хора. На московското летище майка изпраща синовете си в богатата страна Монтегаско при баща, който очаква единствения си син. Странното е, че паспортите на двете момчета са идентични – те не само са родени на една и съща дата, но и имената им са еднакви. Каква е връзката между тях? С правдиво до болка перо авторката примирява карнавалната веселост, зловещия сюжет и пародията, като не спестява на читателя нито дръзките психологически прозрения, нито безжалостните си оценки!

Людмила Петрушевска (род. 1938 г.) е световноизвестна писателка. До периода на перестройката книги ѝ са били забранени поради интереса ѝ към „сенчестите страни на живота“. Носителка е на повече от десет литературни отличия в Русия и единствена сред писателите в родината си е удостоена със Световната награда за фентъзи (World Fantasy Award, 2009). Създала е множество пиеси, сборници с разкази, приказки и сценарии, както и три романа. Последният ѝ роман – „Откраднаха ни. История на едно престъпление“, е издаден през 2017 г.

„Откраднаха ни. Историята на едно престъпление“, Людмила Петрушевска, превод Ася Григорова, издателство „Колибри“, 2022 г.

ХХ ВЕК. КАКВО ЩЕ НАПИШАТ ИСТОРИЦИТЕ

Деветдесетте години, най-лудите, искате ли да ги зърнете? Когато в океаните изчезваха руски кораби с цветни метали, застраховани в „Лойдс“, когато към офшорките изтичаха милиарди, да кажем, профсъюзни пари (а те идваха от разпродаваните учебни заведения, заводи, сгради на управленския апарат, медицински пунктове, санаториуми, болници, детски градини, ясли и курсове, освен това сгради на партийните и комсомолски организации), когато в Москва цели дворци в стил модерн и стил ампир, по традиция собственост на райкомите и горкомите, бяха продавани буквално за нищо… Когато опразнените заводи попадаха в ръцете на изкупвачите на празни хартийки, наречени ваучери. Когато към собственика на милиарден бизнес можеше да се отиде с предложение да продаде всичко, а след категоричния му отказ още същото лято, в сезона на почивките, двама водолази се спускаха в езерото, на чийто бряг се издигаше огромната вила на собственика. Бодигардовете въртят шишчетата на скарата и хвърлят по някой поглед към стопанина, който отива да се топне в жегата. А той потъва за секунда. Дръпнат за краката.
Но както и да е, историците тепърва ще пишат за това.

ХХI ВЕК. ПРИСТИГАНЕ В МОНТЕГАСКО

Като си разменяха шеги, двете момчета с раничките се качиха в самолета Москва – Монтегаско.
Впрочем навън течеше първото десетилетие от двайсет и първия век.
Бяха двама тъмнокоси красавци с класически профили на витязи в тигрова кожа, заради чиито профили патрулиращите ченгета в Москва се заглеждаха подире им, но кой знае защо, не напираха да им проверяват паспортите: кой е луд да се разправя с чужденци. А тия май че са макаронаджии. Още повече, че гърбовете им са прекалено изправени и макар раменете им да са като на културисти, краката им са доста дълги за бойци от бандите в Люберци и Солнцево. И усмивките им, виж ги само, са като по рекламите. И зъбите им са по-различни. С една дума, не са наши.
Зарежи ги.
Единствено Галя, която този ден работеше на гишето за чекиране на летище „Шереметиево-2“, погледна и втория паспорт и се зачуди: момчетата имаха еднакви паспорти…
Името и фамилията съвпадаха напълно, дори датите на раждане бяха еднакви. Но това всъщност е невъзможно! И какво да прави сега?
– Абе карай. Не е от твоята компентенция, компен… тенция, в специалния отдел ще кажат, вдигаш врява за нищо, забавянето на самолета ще ти докара уволнение по еди-кой си член. Нали снимките са различни. Момчетата не си приличат.
Тъй че хлапаците благополучно се качиха в самолета, прекараха в него отреденото време и слязоха на чуждото летище в Монтегаско.
Където се беше курдисал и с табелка „Сергей Серцов“ ги чакаше посрещачът – шофьорът чичо Коля.
Към него се приближиха две момчета от кавказка националност. Приближиха се, като се присмиваха на някого, тихичко, помежду си. Той разбра. Видяха го. Млъкнаха.
– Чакате Сергей Сергеевич Серцов, нали – попита единият.
Вторият отново се захили.
– Ами ние сме – обясни пак оня, първият.
Правеха си майтап.
Като че ли посрещането беше игра. Не се отнесоха сериозно.
Ни здравей, ни дявол. Тук дори в асансьора на хотела те поздравяват – когато при шефа идват гости, пак Коля ги настанява там.
И самият Коля вече свикна с учтивостта.
Тук всички се усмихват един на друг и с повод, и без. Само не ги гледай в очите, няма да разберат.
Не бива да се зазяпваш. Но тези не гледат към него, а само един към друг. Коля попита: – А кой от вас е Сергей Сергеевич Серцов?
– И двамата.
Сякаш го закова.
Отново захихикаха.
Като че са дошли да си правят майтап.
– Тогава ще ви помоля за паспортите – неочаквано и за себе си каза Коля. Нали той отговаря за посрещането на сина! На един син, не на двама!
Показаха ги.
В паспортите всичко съвпадаше, освен номерата.
Нямаше как, трябваше да ги закара с бентлито.
Те си въртяха кратуните, пак се подхилкваха (гледаше ги в огледалото за задно виждане и не откриваше и грам прилика с шефа му.)
Просто – лица от кавказка националност. Мургавки, с големи носове.
И не си приличаха.
Приказваха си нещо. Кискаха се тихичко.
Той ги возеше из места, където живеят само милиардери.
Стени, дървета, къщи.
С една дума, вили. Зад огради, сред паркове.
Като при нас е, ще видите.
– Това е къщата на Валдис Вембърс – каза Коля.
И двамата направиха гримаса. Май че не знаят кой е тоя.
– Тенисист – поясни Коля. – Петнайсето място в света.
Те се облещиха като дебили. Ченетата им увиснаха.
Учудиха се. И отново зацвилиха.
– Беше на трето място в „Уимбълдън“ „Австралия Оупън“.
– Не може да бъде – рече единият.
Вторият премигна и сви устенца на тръбичка.
Тъпаци. Московска измет, реши шофьорът. Безнадеждни са, изобщо не знаят какво става в Европа.
Шофьорът показваше къщата на Вембърс на всички гости на шефа, за да знаят, че отиват при човек, който живее в съседство с Вембърс.
– Те с гаджето му карат ферари – поясни той.
А двамата клоуни започнаха да си намигат с увиснали ченета.
Тук Николай се отклони и каза:
– А тук живее един банкер, милиардер. С десет жени, всичките ходят при бижутера с фереджета.
Каза го и дори не погледна в огледалото какви ги вършат ония на задната седалка, как гримасничат и пляскат с ръце.
Като стигнаха, шофьорът отвори портата с дистанционното и продължи по алеята към шефската вила, мина покрай своята така наречена къщичка на охраната (вратата беше затворена, изглежда, жена му беше заета или в градината, или във вилата на шефа). Може да е къщичка на охраната, ама е почти на два етажа, отбеляза мислено Коля.
А най-горе си беше направил и нещо като мансарда.
Беше облицовал стените с фазер, за да има къде да си играе дъщеричката му Анджелка.
Получи се нещо като сандъче за колети, както каза жена му, навсякъде фазер.
Тогава си го облицовай сама.
Шефът чака сина си, а то (шофьорът изпсува мислено) долетяха двама, мошеници. Той няма близнаци, при това с едно и също име! Шефът се вълнува, това е естествено, но изобщо не предполага какъв номер му готвят.
Тези двама братя акробати.
После Николай се успокои.
Познаваше той бащицата Серцов.
Нищо, той бързо ще се справи с тая неразбория.
И с по-страшни се е справял.
Шофьорът Николай не преставаше да се гордее с шефа си.
Коля го беше возил и навремето, още при съветската власт, но не много. Тогава за целия отдел имаше само две коли. Коля караше началството, а сегашният му шеф по онова време си беше обикновена пешка и не му се случваше да пътува често с черната волга.
Тогава Коля вози ли вози началството, а след това сегашният му шеф съобрази как стават работите, влезе в Съвета на народните депутати и взе със себе си Коля. Животът стана хубав, доставки, ваучери, започна перестройката-престрелка, шефът си чопна някакви неща в особено големи размери, три завода ли бяха, друго ли, че и два кораба с медни отпадъци, потънали край бреговете на Нигерия, пък били застраховани в солидна фирма, казваше се „Лойдс“. Потъна и шефът, тоест се омете от Рашън, още преди следователите да са дали ход на делото му – бяха двама и ги даваха по телевизията, и по митингите се изказваха двамата клоуни.
А шефът му постъпи правилно.