Отнесен от отмъщение

Като изключим недоразумението, което написа и режисира за съпругата си Мадона („Отнесени от бурята“, 2002), в продължение на 20 години и 10 пълнометражни филма, Гай Ричи винаги е бил верен на себе си. Независимо дали се закача с английски гангстери, интерпретира Шерлок Холмс, крал Артур или Аладин, по един или друг начин, с различно ниво на ефективност иронията се превърна в негова запазена марка, също както специфичното структуриране на разказа и задъханият ритъм. И след като през 2019 г. демонстрира истинска класа в усъвършенстването на собствения си стил с „Джентълмените“, верните му почитатели може би са стъписани, че изпълненото с неизвестности приключение „да гледаш филм на Гай Ричи“ продължава с епизод като „Човек на гнева“.

Оригиналът

За трети път, но в известен смисъл за първи (защото „Отнесени от бурята“ е по-добре да се забрави, а „Аладин“ като приказка не се брои) Гай Ричи се заема с римейк. В основата на най-новия му сюжет е сценарият на трилъра Le convoyeur (2004, реж. Никола Букриеф). За оригинала казват, че възражда френския film noir – специфична кръстоска между криминална мистерия и социално изследване. Действието е съсредоточено върху малка транспортна фирма, специализирана в превоза на пари, която предстои да бъде погълната от американска компания. След три нападения над камионите, при които няма оцелели, нископлатените служителите, които всекидневно се излагат на риск, са подложени на допълнителен стрес и са  изпълнени с подозрения, че в обирите е замесен вътрешен човек. В този неблагоприятен момент на работа е назначен Александър – невзрачен мълчалив мъж на средна възраст, чиито неясни мотиви да постъпи на работа дават повод за различни слухове, в това число и че не е съвсем наред с главата… Филмът отделя много място да изследва всекидневието и условията на работа, които депресират колегите на Александър, а когато получава ролята, 40-годишният Албер Дюпонтел е точният избор за образа на смазан от живота човек, който в същото време излъчва необяснима заплаха.

Човекът

Сега си представете Джейсън Стейтъм и само от избора му ще разберете, че няма как Гай Ричи да снима същия филм. В стила на предпочитаната си тематика британският режисьор превръща американския си персонаж в нещо като престъпен бос, издирван от ФБР в продължение на 25 години, който под прякора Ейч е нает на работа за куриерски камион на специализиран превозвач на пари в Ел Ей. Петнайсет години след „Револвер“ Стейтъм отново навлиза във вселената на Ричи със своето „покер лице“, с мълчаливата си резервираност и неочакваните изблици на ярост. За съжаление, при създаването на образа усетът за ирония (и самоирония), неизбежно съпътстващ персонажите на Гай Ричи, явно е оставен на гардероб и в резултат се е получил антигерой, който в много по-голяма степен напомня за самотния каубой на Чарлз Бронсън или за безстрастния мъж-на-ръба-на-закона на Клинт Истуд, отколкото на шарената палитра от гангстери и чешити, сред които Стейтъм се подвизаваше в ранните филми на сънародника си. А като се вземат предвид протагонистът и интригата, крайният резултат е по-близо до сюжет за отмъщение а ла Лиам Нийсън…

Гневът

„Човек на гнева“ е добре направен филм, просто без хаоса, импровизацията и фриволния дух  на Гай Ричи изглежда като нещо, което вече сме гледали другаде. Едва ли географията е от значение, но след като действието се пренася в Америка (ех, дори в самия избор на американското момче Матю Маккохъни, което иска да подражава на британските джентълмени, имаше своеобразна ирония), Ричи-атмосферата вече не е същата. Да, фабулата е разделена на части, които носят заглавия като „Тъмният дух“ или „Лоши животни, лоши“, времето отново се движи напред-назад с по няколко седмици или месеци и колегите на Ейч остроумничат, за да заглушат опасенията от рисковете на работната смяна (истината е, че не изглеждат достатъчно притеснени, предвид смъртта на колегите си), но нещо не е както трябва. Първите две части представят различните страни от самоличността на Ейч, в третата се появяват „лошите“ – приносът на Гай Ричи към обществено-социалния потенциал на сюжета, а в четвъртата екшънът превзема всички ъгълчета на действието. Наличието на повече от две групи замесени лица е характерно за стила на Ричи, паралелното проследяване на замисъл и осъществяване на кулминационната „атака“ – също, но представянето на основните събития от две гледни точки (обективна и субективна), макар и не последователно, както и фактът, че зрителят почти през цялото време знае повече от героите, създава някакво усещане за предвидима подреденост и свежда до минимум неочакваността на обратите. Лишено от саркастична ирония, дори прекомерното насилие във филма изглежда самоцелно, а всеки опит да се настоява, че „Човек на гнева“ е зает да противопоставя на философско ниво човешката природа, злото и справедливостта (като „върховна добродетел“), ни отвежда още по далеч от онази рошава, грубовата и някак непристойна естетика, с която обикновено се асоциира филмографията на Гай Ричи.