0
2000

„Отново заедно“ не е достатъчно

„Mamma Mia! Отново заедно“

Сценаристът на „Най-екзотичният хотел Мариголд“ (първа и втора част) Ол Паркър харесва романтичните истории с горчив привкус. Дебютира зад камерата през 2005 г., режисирайки собствения си сценарий „В един миг“, в който се заформя нещо като брак за трима. След това екранизира тийнейджърския роман на Джени Даунман „Преди да умра“ („Най-добре сега“, 2012), а през 2018 г. поема щафетата от Катрин Джонсън (автор на либретото за мюзикъла и на сценария на филма Mamma Mia!), за да разкаже как продължава семейният бизнес на остров Калокаири. Mamma Mia! Отново заедно“, предлага същото количество хитове (и дори някои песни на АББА, които не са включени в мюзикъла), любовни трепети и трагикомични обрати като предшественика си, но някак му липсва енергията, която оживяваше първия филм. Логичното заключение подсказва, че Мерил Стрийп е била душата на екранната версия, но обяснението едва ли е толкова просто.

Мюзикълът е създаден през 1999 г. През 2008 г. британската режисьорка Филида Лойд го пренася на големия екран и филмът дори засенчва по популярност сценичната версия. Сюжетът разказва за 20-годишната Софи, която живее с майка си Дона на живописен гръцки остров и се кани да се омъжва. Това е сериозен повод на острова да бъде поканен баща ѝ, но тъй като кандидатите за този пост са трима, младата жена тайно решава да ги събере с Дона, за да се изяснят нещата веднъж завинаги. Mamma Mia! предложи чудесна актьорска комбинация (нищо че Пиърс Броснан не го бива много с пеенето) и ни показа докъде се простира музикалният талант на Мерил Стрийп и Аманда Сейфрид. Зареден с чувство за хумор, прекрасна музика и симпатична история, филмът напълно си заслужи бокс-офис постижението. А когато резултатите надминават очакванията, Холивуд рано или късно решава, че успешният проект трябва да се експлоатира за още приходи. Речено-сторено. Десет години след първия филм (даже много чакаха) Ол Паркър създава сценария (в сътрудничество със самия Ричард Къртис, на когото дължим истории като „Въпрос на време“, „Наистина любов“ и „Нотинг Хил“) и поема режисурата на продължението. Новата фабула е ситуирана едновременно напред и назад във времето, но е измислена така, че Мерил Стрийп е единствено спомен…

„Mamma Mia! Отново заедно“

На остров Калокаири Софи се кани да открие обновения хотел в памет на майка си Дона. Любимият ѝ е далеч, част от бащите ѝ не могат да дойдат за откриването, времето се разваля… А междувременно зрителите имат възможност да проследят как преди много години Дона се е запознала с Хари, Бил и Сам, дошла е на вълшебния остров и е решила да остане, за да сбъдне мечтата си. Любимите хитове отново са тук, младата Дона е подобаващо жизнена и енергична в изпълнението на Лили Джеймс (макар че кавалерите ѝ не са изцяло удачно подбрани, поне що се отнася до актьорски талант), звездите малко са поостарели (но пък има нови попълнения сред второстепенните персонажи), Мерил Стрийп я няма…

Оказва се, че въпреки таланта си Аманда Сейфрид не е в състояние да изнесе на гърба си цялата съвременна част от мюзикъла по начин, който да предизвика еуфорична екзалтация, характерна за незабравимите мюзикъли. И не става дума за това, че атмосферата е по-скоро меланхолична – нормално е, когато всички тъгуват за Дона. Въпросът е там, че цялото действие на филма (и настоящето, и миналото) се върти около мечтите, желанията и въздействието върху околните на човек, който вече отсъства – не просто Дона, а Дона, която живееше в жестовете, гласа и екранното поведение на Мерил Стрийп. А да прекараш 50 % от двата часа пред екрана в тъгуване и носталгично въздишане, породено от един сценарен ход, определено не е най-добрият начин да се насладиш на мюзикъл, особено ако той претендира да достигне триумфа на предшественика си.

„Mamma Mia! Отново заедно“

„Mamma Mia! Отново заедно“ е лишен от оригиналност (и изглежда, дори не се стреми към такава). От сърцевината на музикалната партитура, през персонажите, взаимоотношенията и актьорите, всичко се повтаря. Едната линия на филма е заета с представяне на миналото на Дона, където възможност за изява получават млади актьори. Това е по-любопитната част от сюжета, но дори и тук гледаме предизвестена фабула и ни остава твърде много свободно време да преценяваме актьорския талант и да сравняваме младежите (физически и поведенчески) с техните зрели версии – а това означава, че сме „извън“ филмовото случване. Интригата е толкова предвидима, че „изненадващата“ появата на Шер е анонсирана още в трейлъра, а откриването на любовта на живота ѝ е предизвестено два-три пъти (за по-сигурно) в „биографични справки“ съответно за  Руби и Фернандо.

Безспорно най-важната част от един мюзикъл е музиката (и киното не прави изключение в това отношение). На екрана обаче недостатъци в актьорските качества или музикалните способности изпъкват в „едър план“, както и „претоплянето“ на вече разказана история… Но Холивуд, уви!, никога няма да узрее за аксиомата, че когато един филм се превърне в легенда, шансът да я „клонираш“ е минимален. Дори когато можеш да разчиташ на великолепна музика и нейните непоколебими фенове.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЗа музиката като спасение
Следваща статияЗа Димитър Стоевски