0
2144

Отново за „градската десница“ и кризата (II)

Ситуацията, от която следва да мислим каквото и да било за бъдещето на „градската“ десница, може според мен да бъде описана така: окаяност и дълбока криза на (досегашните) политически субекти на тази десница (което е „лошата страна“ в ситуацията) и относителна надеждност и стабилност на тяхната традиционна електорална маса (което пък бил определил като „добрата страна“ в ситуацията).

Всъщност голямата вина за краха на „градската десница“, оставила без парламентарно политическо представителство поне 10%, при това редовно гласуващи български избиратели, носят именно партиите ѝ. Те, в предходния период, капсулирайки се в себе си и отчуждавайки се от „гражданския борд“, който ги изпрати във властта през 2014 г. (нещо, което описах в предишния текст), влязоха в конфликти помежду си и се решиха поотделно (в различни конфигурации) да „оферират“ към въпросните 10%. Нямаше как – и това трябваше да бъде ясно на политическите ръководства на тези партии – който и да било от трите субекта да привлече към себе си всичките „градски“ десни или дори половината от тях. При това положение предвидената четирипроцентова бариера беше нещо като клуп, който и ДСБ, и остатъчният „Реформаторски блок“, и новата „Да, България“ съвършено съзнателно и умонепостижимо глупаво си нахлузиха още с тръгването към предсрочните избори.

На какво по-точно ултимативно основание – нека попитам – дотогавашните избиратели на десницата трябваше да предпочетат точно ДСБ и (тотално) да неглижират Христо Иванов? Защо по-точно трябваше да „намразят“ Петър Москов (когото бе намразил Радан Кънев), за да оттеглят тотално доверието си от РБ? А на какво пък умонепостижимо основание всички досегашни „десни избиратели“ трябваше изведнъж да обърнат гръб и на ДСБ, и на СДС (които толкова години ги представляват), та вкупом да повярват на „Да, България“? И ако Христо Иванов все пак можеше да си позволи илюзията, че се обръща не тъкмо към традиционните избиратели на „градската десница“, а към „новополитизирали се граждани“ – илюзия казвам, защото хипотезата, че такива има и могат да се създадат за 2-3 месеца, въобще не бе верифицирана – то съвсем несъстоятелно бе Радан Кънев да си въобрази, че ще събере при себе си всички избиратели на „старите седесари“ и „куневистите“, защото той и затворилото се в себе си негово ръководство е обявило последните за „предатели“. А кой би накарал свързаните със СДС и ДБГ избиратели (жестока илюзия на „раданистите“ бе, че такива няма и това са само „клиентели“ – сякаш клиентелите не гласоподават) да „струпат“ гласовете си на Радан, за да влезе в парламента десницата именно в негово лице? Разбира се, че това – и при най-отговорно поведение на избирателите – не би могло да се случи, тъй че буквално „изнасиленият“ избор между три политически субекта на „градската десница“ финишира логично в три по малко над и малко под 3% събрали „десници“.

Да, аз казвам, че електоратът на „градската десница“ е почти изцяло невинен за този натрапен му от партиите крах и продължавам нататък с по-важното. „Добрата новина“ тук е, че „градската десница“ продължава да има и днес – след извънпарламентарното си алиениране – шанс за бъдещ политически живот именно благодарение на спецификата на този свой електорат. Защото за разлика от електоратите на българските партии „на властта“ (ГЕРБ, отчасти ПФ, отчасти БСП) и за разлика от електоратите на „прецедентните“ партии-ексцеси, появяващи се преди всеки изборен цикъл и които са електорати на тези партии, докато последните са „на власт“ или докато техният „ексцес“ е все още в сила, електоратът на „градската десница“ не сменя партиите, за които гласува. Не ги сменя именно защото е най-„гражданският“ (в политическия, а не в урбанистичния смисъл на думата) и в този смисъл – най-идеологичният. Слабо идеологизираният избирател на „партията на властта“ par excellence – ГЕРБ, лесно би могъл да промени вота си, ако утре ГЕРБ започне да губи (впрочем точно затова тези парламентарни избори бяха решаващи за ГЕРБ – след загубата на президентските избори, една втора загуба положително би накарала избирателите му да си потърсят „власт“ другаде). „Ексцесивният“ избирател на разни „патриотични фронтове“ (в предишни парламентарни цикли – царе, бизнес-блокове, „Барековци“ и т. н.) също лесно ще се „отлее“ към следващия „експеримент“, щом този залезе или го разочарова. Избирателите на „градската десница“ обаче – и в това е тяхната основна специфика – имат ясно изразена идеологическа мотивираност и поради това няма да се „отлеят“ лесно към другата (народняшката) десница – ГЕРБ, дори при много дълбока криза в традиционните им партии. Да, те искат да бъдат парламентарно представени, искат визиите им да имат власт, за да се осъществяват (ако някой твърди, че те искат да бъдат само „принципни“, без дори да са представени, говори не за политически избиратели, а за идеологическа секта), но искат това от идеологически определени политически субекти, не можещи да бъдат „субституирани“ от „който е в момента на терена“.

Няма да се „отлеят“ избирателите от „градската десница“ и към възникналия и възраснал на националистично-ксенофобския тренд „Патриотичен фронт“, защото са базисно, манталитетно „градски“, а това значи – не „родово“, а индивидуалистично и космополитично (макар това да не е съвсем точната дума) мотивирани. Въобще няма да се „разпръснат“ по партии, заели мястото на „техните“ партии, защото не просто властта, а идеологическият профил на властта е важен за тях. Разбира се, към партиите, които останаха „на терена“, те имат определена (положителна или отрицателна) „филиация“ – напр. ГЕРБ не е (идеологически) антагонист и това лидерите на градските „десни“, ако са политици, а не декламатори от бирариите, трябваше да осъзнават, докато БСП е; такъв отчасти е и ПФ. Положителната „филиация“ обаче, не дисперсира електората на „градската десница“ (която затова след толкова партийни превъплъщения си остава и „старата десница“).

И ето: в това казвам е и първият, базисният шанс за възраждане на претърпелите крах партии на тази „десница“. Въпреки че подложиха на непростимо изпитание градските „десни“, въпреки че лишиха (защото те и никой друг лишиха) градските десни от политическо представителство, тежко провинилите се партии – досегашните ДСБ, СДС и новата „Да, България“, могат да се надяват да запазят един солиден, непренебрежим процент електорална маса. Нещо, което буквално не може да се случи с партии, лишаващи се от парламентарно присъствие за поне четири години. Да си спомним тук стремителното изчезване на НДСВ и на редица други „прецедентни“ политически играчи след 1989 г. Тези партии, казвам, могат да запазят (и ще запазят) едно електорално ядро – минимум 10%, по простата причина, че никой не е заел идеологическата „ниша“ на онези, които наричаме градски десни люде, а последните имат трайна, осъзната идеологичност.

Разбира се, това означава, че лишилите се от парламентарно присъствие (но не и от ядро електорат) политически партии на „градските десни“ – ако продължат да съществуват самостоятелно – трябва да се разберат стратегически по няколко най-фундаменатлни свои характеристики. Каквито и да са различията между тях, те според мен, първо – не бива в никакъв случай да снемат от политико-идеологическото си самоопределение антикомунизма. Казвам това с най-пълна увереност, въпреки разни „експертни“ гласове, които твърдят, че това вече не е актуално, че е твърде „ексклузивно“ и т. н.

Там е работата обаче, че макар в България действително да няма вече убедени „комунисти“ (нито партии с дори близка до тоталитарния комунизъм идеология) в нея обаче продължава да съществува дълбинен разлом в отношението към комунистическото минало, рефлектиращ върху базисните оценки на настоящето и визиите за бъдещето. Комунисти, именно „комунисти“ днес могат да бъдат наречени всички онези, които преживяват демократичния обществен живот в страната като „деградация на нацията“, „разгул на егоизма“, като нелицеприятно политиканство. В този смисъл (почти) „комунисти“ могат да се нарекат и всички, които искат държавата да спре финансирането на партиите, броят на депутатите да се намали драстично, политическият живот да стане „единодушен“ и да се поеме от отговорници по единодушието със „силна ръка“. А те, виждаме го, не са никак малко.

Безспорна истина е също, че българските „русофили“ в по-голямата си част са и носталгици по предишния режим и тяхната „западофобия“ има в корена си именно „комунистическа“ закваска. Накрай, може на някой особено „секуларен“ читател това, което ще кажа сега, да прозвучи „мистично“, но ще се осмеля да утвърдя, че отсъствието на покаяние у бившите (да, бившите) комунисти е огромна обществена травма (която не е задължително да може да се артикулира) и докато в България съществуват „правоприемници“ на тоталитарния комунизъм, които нито с един жест не са се покаяли за онова, на което са „правоприемници“, в България ще има „комунизъм“, ще има и (морално-задължителен) антикомунизъм. Ще има, казвам, ако ще и днешните комунисти да са – емпирически – хора с капитали, да се образоват в Оксфорд и Кеймбридж и да проповядват свободна любов.

Този антикомунизъм – най-грубо описуем като нетърпимост към всички наглеци, които не съжаляват дори с дума за онези години, а говорят, живеят, преуспяват сякаш „нищо не е било“ (и които присъстват във всички политически субекти извън „градската десница“ – например като „патриоти“ с агентурни псевдоними от ДС, като „евроатлантици“, започнали кариерата си в антуража на Тодор Живков) не бива да бъде снеман от идеологическото самоопределение на партиите на градските „десни“, каквито и да са в други отношения техните различия. Направо ще кажа: те ще могат да разчитат на традиционния електорат на „градската десница“, да опитват разширявания отвъд него в други политически посоки, ще могат дори да се конкурират (разумно) за този електорат, само ако продължат да бъдат припознавани като базисно антикомунистическите партии.

В скоби ще кажа, че това, което заявявам сега е верифицируемо от случилото се с „Да, България“. Непредпазливото самохарактеризиране на тази партия като „нито дясна, нито лява“, отзвучало именно като безразличие към базисното деление комунисти-антикомунисти, настрои срещу нея (не без съзнателните усилия на противниците) доста от градските „десни“ и вероятно ѝ попречи да попадне в парламента.

Второто фундаментално самоопределение, което експлицитно трябва да продължи да присъства в „бранда“ и на трите партии, е евроатлантизмът. Самото това, че електоратът на градските „десни“ е именно градски (в някои отношения дори столичен) прави този електорат буквално манталитетно проевропейски, а българската геополитическа ориентация, точно както българското отношение към комунизма, е дълбинно пререкаема, при това особено в настоящия исторически момент. Една от фундаменталните идеологически характеристики на дясно-градския електорат е съзнателната и твърда (за разлика от конюнктурната при ГЕРБ) евроатлантическа ангажираност. Ето защо, за да продължат да разчитат на този електорат дори след изборния си крах, и трите партии трябва да заявят също и тази позиция сред „субстанциалните“ си характеристики.

Отвъд тези базисни определения, които трябва непременно да се съхранят и да се изтъкват, оформилите се преди изборите три политически субекта, конкуриращи се за „градските десни“, започнаха според мен да очертават и свои специфични профили. Ето защо, при убедеността си в онова, което казах по-горе – а именно наличието на общо електорално ядро като изходна и твърда база и за трите и общ експлицитен антикомунизъм и евроатлантизъм – аз не съм вече на мнение, че към днешна дата трите „градски десници“: ДСБ, СДС и „Да, България“, трябва да тръгнат към просто „поправително“ обединение или дори към повторение на формата „Реформаторски блок“. Все пак изтеклата веднъж вода не може да се върне назад, а тя и издълбава ново русло за течението си в бъдеще. Естествено аз въобще не мисля, че без някаква (нова) форма на единство може изобщо да се мине (ядрото на електората, казах, си остава едно и всяко бъдещо разширяване отвъд него може да тръгва само от него, а то не бива повече да бъде насилвано да прави ексклузивни избори). За да се обоснове обаче такава нова форма на единство, нужно е, след онова, което обединява[ше] трите „градски десници“, да се вгледаме сега в онова, което ги различава.

Това ще се опитам да направя по-нататък.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияБорисов 3 – помирителят
Следваща статияГоран Търболяк: произведения, нарисувани от живота