1
2257

Отново за „градската десница“ и кризата (3)

Заключение

Бих искал да завърша поредицата от текстове за „градската десница“, от една страна, защото в предишните обещах да го направя, а от друга, защото научавам, че съвсем скоро предстои да се организира дискусия за нейното бъдеще от хора, свързани с нея биографично-политически.

В предишния текст на тази тема казах, че едно от съществените неща, които свързват и трите партии на тази десница (ДСБ, остатъчния „Реформаторски блок“ и „Да, България“) е общият им електорат и общият му политико-идеологически профил. Сега ще добавя, че по европейските критерии този профил смело би трябвало да се определи като либерален. Още „по-либерален“ се очертава той на фона на настоящата ситуация в България и на общо-политическата ситуация в Европа.

Защото коалицията, която получи властта в страната ни миналата седмица, би трябвало да се определи най-точно като дясно-популистка. Дясната (повтарям убеждението си, че тя е именно дясна) партия ГЕРБ, която поначало имаше силни елементи от популистка „методология“ на обществено въздействие, ще бъде принудена да управлява с един т.нар. Патриотичен фронт, „въоръжен“ идеологически с анахроничен (в стила на XIX век) национализъм, черпещ ресурс от ирационални национални фобии (историко-митологически: „неоосманистката“ заплаха от Турция и руски по своя произход: за един „морално-разлагащ се“ ЕС и заплашващия да го „наводни“ ислямизъм). Същевременно, влизайки в коалиция с европейски интегрирания ГЕРБ, този наш „Патриотичен фронт“ ще минимизира национализма си по конюнктурни причини, но ще тласка ГЕРБ да оцвети своя популизъм в (умерено) националистични цветове. Това ще позиционира (искат или не искат) градските десни – разбирам електората им – в една европейски либерална ниша. Противодействието на политически патронираната корупция, на монополизма, на „родово-патриархалния дискурс“ в идеологията, на компромисното отношение към „евразийските“ претенции от Изток на управляващите – всичко това е европейски либерално и трябва да се осъзнае. На европейския небосклон и ДСБ и партиите от РБ, и „Да, България“ приличат много повече на формацията на Макрон, отколкото на партиите на Орбан и Качински. Изключително неграмотно е трите партии да отхвърлят това либерално определение, защото (поне две от тях)… били „десни“. Това че са „десни“, ни най-малко не ги прави не-либерални, защото двойките противоположности в политическата идеология и практика са либерално и консервативно и ляво и дясно, а не либерално и дясно.

Истината е, че в България в момента най-консервативни са именно „лявата“ БСП (носталгичната тяга да „консервира“ остатъците от комунистическа България са съединени в нея до неразделимост с импортираното от Путинова Русия „консервиране“ на „традиционните ценности“ срещу глобалния и „морално-релативистичен“ Запад) и отчасти Патриотичния съюз (който също не е „десен“, но е консервативен).

И тъй, и трите партии от претърпялата крах „градска десница“ са (идеологически) либерални и, аз бих казал, че дори шансът им в момента се основава на липсата на представителство на европейския либерализъм във властта на страната ни. И трите партии са, повтарям, либерални, което никак не пречи поне две от тях – ДСБ и остатъчния РБ, както и да се конфигурира в бъдеще – да са същевременно десни.

Шанс да се превърне в чисто либералната партия в страната има „Да, България“ на Христо Иванов. Тази млада партия изглежда направо „излъчва“ либерализъм, защото макар на изборите практически да не представи на обществото ни никаква цялостна политическа платформа за себе си, бе „припозната“ като „своята партия“ от млади хора от София и най-големите градове с подчертана либерална ценностна система. Ето защо аз смятам, че тя би трябвало да се насочи в следващите години именно към идейното си изграждане като партия на българските либерали от европейски тип. За да го направи обаче, тя трябва да се справи с две съществени трудности. Първата е да преодолее в себе си до-партийния, да се изразя така, рефлекс да се държи като експертна обществена група за натиск в една тясна област – областта на съдебната реформа. Ако не го направи, няма да може да разшири влиянието си извън един тесен кръг от хора, имащи специален интерес в тази сфера. „Борбата с мафията“ и покровителстващата я порочна и корумпирана „съдебна система“ трябва да се превърне в една далеч по-обхватна борба за справедливост, гарантирани индивидуални шансове за просперитет, и право на свободен ценностен избор.

Втората трудност, с която трябва да справят от „Да, България“, за да се превърнат наистина в партия (каквато все още не са) и в собствено либералната партия в страната ни, е преодоляването на вътрешните „разломи“ в нейното твърде многобройно ръководство. Към настоящия момент, доколкото имам информация и наблюдения, то се състои от две или три разнородни групи: първата – на експертите по съдебната система, с „инстинкт“ на неправителствена организация, втората – от (леко) анархистични активисти от времето на протестите от 2013 г., които познават като политическо действие единствено масовата публична демонстрация на несъгласие. И едва третата – от хора със същинска политическа визия (собствено идеологически „либерали“). Трите групи далеч не са постигнали все още партийна „екипност“ и тъй да се каже, теглят „Да, България“ на три посоки като орел, рак и щука.

ДСБ от своя страна е типичната дясно-либерална партия от тази група и затова (единствено) би могла да си позволи определени консервативни елементи в платформата си. Това е така, защото ДСБ успя да запази като свой (трогателно-верен въпреки всички грешки на доскорошния си лидер) електорат от старата градска (столична) буржоазия и нейните наследници – говоря за манталитетен тип, а не за икономическа прослойка. В този смисъл ДСБ е и (към момента) с най-ясен идеологически профил и въобще няма нужда от експлицитно добавяне на консервативно-„християнски“ елементи към него (както смехотворно бе направено от някой си „Нойзи“ преди последните избори). Големият проблем на тази партия в момента е нейното бъдещо лидерство. Поради капсулирането на което я подложи през последната година и половина ръководството й, тя сега по „инстинкт“, мислейки за наследник на лидера, се сеща единствено за няколкото по-ярки лица от досегашното й ръководство, които може и да са добри в тесните си области, но въобще нямат качества за лидери (председател на партия и лидер въобще не е едно и също). „Аурата“ на Иван Костов не е неизчерпаем ресурс и ДСБ трябва да потърси най-сетне и нов такъв, приемайки факта, че Костов е вече в политическата ни история.

Накрай, остатъчният „Реформаторски блок“ (СДС, партията на М. Кунева), бидейки също базисно либерален, е същевременно най-„склеротичната“ част от представителите на „градската десница“. Почти единственото им преимущество е, че имат „структури“ и извън столицата (каквито нито ДСБ, нито „Да, България“ имат истински). При тези две партии проблемът с лидерството е още по-тежък. Аз например твърдя, че ако Б. Лукарски не бе министър в предишното правителство, никой нямаше и да си спомня как се казва председателят на СДС (както никой не помнеше и по-предишния, и още по-предишния му). „Партията на Кунева“ пък, макар и „на Кунева“, всъщност имаше политически живот най-вече от „номадите“ в нея – енергичния Н. Зеленогорски (дошъл от СДС) и (мисля, че формално принадлежащия към ДБГ, но израснал политически при Костов) Даниел Митов. За да бъде равностоен партньор в някакво бъдещо дясно обединение, РБ (както и да се конфигурира по-нататък) трябва да си намери „лице“ – ново лице (което по парадокс може и да е доста старо) и на всяка цена трябва да използва потенциала на Петър Москов, ако той има намерение да продължава да се занимава с политика.

Казах и в предишния текст – трите, по същество либерални формации на градската десница (която самата е манталитетно либерална) не могат и не бива вече да търсят повторение на формата „Реформаторски блок“. Те вече изработиха различни физиономии вътре в либералното политическо пространство. Освен това им предстоят (максимум) четири години извънпарламентарен живот, през които могат (и трябва) да търсят своето утвърждаване и – от своята позиция – да разширяват влиянието си (именно да го разширяват навън, а не да си гледат едни други в „паничките“ и да се карат, както бяха свикнали). Ето защо аз бих препоръчал следното: стратегически (подчертавам, стратегически) съюз на трите, залагащ обещание при бъдещи избори тези партии да се явят в една коалиция, и текущ орган на координация на действията, било нещо като „координационен съвет“, било като „триумвират“ на председателите. Засега не повече. Защото подозирам, че и това ще бъде доста трудно.

Разбира се, трябва да е ясно, че през следващите години трите партии ще бъдат силно затруднени да присъстват в публичното пространство (без субсидия и при липса на интерес от медиите), ще бъдат и силно затруднени да изработят адекватно отношение към управляващата коалиция и парламентарната й опозиция взети заедно. На мен лично не ми е съвсем ясно какво точно трябва да бъде то.

С този кратък текст завършвам размислите си за „градската десница“. Имам нелепото усещане, че съм един от все по-малкото хора, които въобще се интересуват от нея, а и конфузното чувство, че докато аз (все още) се интересувам от партиите й, те се държат така, сякаш вече въобще ги няма. Би било жалко, ако е така.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЕвропа: посланието на катедралите
Следваща статияДневник от затвора и Белене

1 коментар

  1. Професорът е доволно скучен с идеологическата конфекция за радиоактивната градска десница. Мисля че това усилие е ненужно защото периода и на полуразпад е доста кратък. за какво иде реч? За реститутките, красивите и умните и шепа царедворци. подобна градска фауна е досадна с претенциите си за правилност, незначителна е като популация и няма намерение да играе демократичната игра защото има проблем с харесването. двупосочен. По интересни от идеологическото дефиле са първопричините на живуркането на градската фауна. политическото, разбира се. Освен огромната самовлюбеност. Едната е Командира – скрил в лаборатория греховното си минало от Кременчук. Той е властелина на полуразпада, който стабилизира полическата нестабилност У нас, така необходима за степните хора от юртата в Кремъл. Другата първопричина е един олигархичен кръг с произход от Командира – Софиянски. Иде реч за Прокопиев – Донев. Капитал, бг on air, клуб Z ни държат в течение за полуразпада, теглото на Цацаров, безмисленото съществуване на ББ и подобен градски фолклор. Вълчев материализира раката на едни генерали, които се крият ту в ресторант, ту в библиотека… Тази ръка в надената на кукла с суровия изглед на Кунева. Разбира се другите кукли в театъра също са нелепи – Радан, онзи с брадата от Де България, де… Професорът вместо да им сторва алиби по чесно да ги изругае – о неразумни уроде, защо наакахте политическото….