Отново за „градската десница“ и кризата (1)

Малко история (така, както аз я виждам) ще бъде неизбежна, за да мога да очертая след това евентуалните перспективи пред претърпялата тежко поражение „градска десница“.

Политическият субект на тази десница, който присъстваше в предишното Народно събрание – „Реформаторският блок“ – беше невероятно постижение за партиите и групите, които го съставиха. След години на разделения и противопоставяния, старият СДС, радикалните ДСБ и „чужеродната“ ДБГ (на Кунева) съумяха да изградят коалиционно единство. Най-дълбокият катализатор на това отново намерено единство, разбира се, бяха многомесечните протести срещу злощастното правителство на Орешарски и симбиозата му с мафиотските кръгове на Цветан Василев и Пеевски. Ето защо може да се каже, че същинският „обединител“ на тези дотогава подозрително настроени една към друга партии, бяха всъщност лидерите на гражданските протести – израсналата в техния ход „Протестна мрежа“ и определени интелектуални фигури с активна политическа позиция (някои от тях ветерани на „Синята идея“ от 90-те години). Именно те съставиха, трябва да си спомним това, един „Граждански съвет“ (или „борд“) с функцията да бъде нещо като гарант, че десните политически структури ще изпълняват – в бъдещото Народно събрание – политическата воля на протестиралите. Може, значи, да се каже, че стратегическият съюз на десните и десно-центристки партии бе наложен от гражданите и именно протестиралите граждани (в лицето на този „Граждански съвет“ на блока) трябваше да ги принудят да работят в съгласие и да ги представляват в Парламента.

С други думи – „Реформаторският блок“ се оформи на гребена на вълната на „градските десни“ в най-широкия смисъл на тази дума (на гребена на вълната на онези, които техните противници нарекоха „умните и красивите“. Ще припомня, че не те се самонарекоха така, а с нескривана злъч в такива ги „произведе“ за първи път Велислава Дърева). Идеята беше именно тези широки кръгове на „градските десни“ да имат, чрез вече съществуващите партийни структури, изразители на своята политическа воля. Което пък означаваше, че „лидерите“ на партиите в блока и техните апарати трябваше да минат в настъпващия период на малко по-заден план, да се превърнат в нещо като „изпълнителната власт“ на съвета на десните граждани.

Ще припомня също, че след края на кабинета Орешарски нито „Гражданския съвет“ на РБ, нито обединилите се (заради него) партии, си представяха своето бъдещо положение инак освен като участие във властта, а това от своя страна предполагаше някакво взаимодействие с партия ГЕРБ (абсолютна неистина е, че в протестите срещу Орешарски не участваха активно и привърженици на тази партия – протестиралите всекидневно, какъвто бях и аз, ще си спомнят дори имената на най-колоритните фигури на „гербаджиите“, а също, че именно поради тяхното присъствие не бе допуснато предложението на някои „радикали“ протестът да демонстрира, освен пред централите на БСП и ДПС, също и пред централата на ГЕРБ).

Ето защо, когато стана ясно, че политическият „монструм“ на БСП и ДПС слиза от сцената, политическият дневен ред на десницата постави като приоритетен въпрос какви трябва да са занапред взаимоотношенията между „градските десни“ и хората на Борисов.

Без да искам да изтъквам себе си, ще припомня тук, че на форум (мисля, че в началото на лятото на 2014 г.) в хотел „Хилтън“ в София (и мисля, че преди формалното създаване на РБ) развих следните идеи във връзка с тези взаимоотношения. Казах първо, че десницата (в най-общ смисъл) в България, към настоящия момент се състои от две политически тела, между които са налице непренебрежими манталитетни различия. Едното е представлявано от ГЕРБ, оформила се като широка „народна“ (тогава употребих и термина, зает от новата ни история – „народняшка“) партия – базисно дясна по политическо поведение, но и с изразен популистки манталитет. Основният „инстинкт“ на тази „народняшка“ партия е властта. ГЕРБ, казах тогава, е „партия на властта“, която привлича към себе си (и към своя базисно десен проевропейски профил) с обещанието за власт. Обещанието за власт привлича към дясно и проевропейско политическо поведение хората на ГЕРБ, а не обратно – дясната им и проевропейска идеологическа физиономия да ги мобилизира към воля за власт. Ето защо ГЕРБ – бидейки безспорно и дясна, и проевропейска партия – притежава обаче размит идеологически профил и печели за него не чрез него, а чрез мобилизацията за власт, като (неизбежно) си служи с (умерени) популистки инструменти.

Другото политическо тяло на десните в България съставят партиите на градската десница – много по-идеологизирани, много по-идеологически „артикулирани“, имащи привърженици главно в столичните среди и сред по-образованите граждани на големите градове. Поради своята специфика обаче това политическо тяло е и определено по-малобройно (елитарно) в сравнение с „тялото ГЕРБ“.

При непосредствено предстоящите тогава парламентарни избори аз виждах взаимоотношенията между двете „десници“ – „народняшката“ и „елитарната“ – като неизбежно диктуващи някаква форма на коалиция (вътре в Парламента), в която коалиция „градската“ (малката, елитарната, „идеологическата“) десница да играе ролята на политико-идеологически коректив и (дори) група за натиск, но вътре в рамките на въпросната коалиция. Спомням си, че на форума в „Хилтън“ присъстваха представители и на двете „десни политически тела“: Томислав Дончев, ген. Атанасов, Румяна Бъчварова, Петър Николов, както и политолози – от по-консервативния спектър (Огнян Минчев) и от определено либералния (Ружа Смилова). Никой не възрази тогава на тази моя визия. Малко по-късно тя бе въплътена (далеч съм от мисълта да смятам, че заради моите визии – аз просто изразих оче-видното в ситуацията, неизбежното в непосредственото бъдеще, а и след това изобщо не съм участвал в политическите процеси). Тя, казвам, бе въплътена в парламентарната коалиция между ГЕРБ и РБ. Поведението на РБ в нея, в началото, бе именно поведение на „коректив“.

Какво се случи по-късно? Тук, разбира се, ще оставя напълно без внимание „наратива“, че ГЕРБ въобще не е и никога не е била никаква (още по-малко пък „дясна“) партия, а просто – една от двете – „мафии“ в България, с която не просто не бива да се взаимодейства, но и всеки от „градската десница“, който би се докоснал до нея е просто „предател“ (като например Петър Москов). Този „наратив“ се появи доста по-късно и – подчертавам това – в резултат на процесите на разпад в РБ и е толкова аматьорски и несериозен, че може да има „легитимност“ само в градинските бирарии.

Истината е, че деструктивните процеси в РБ започнаха с изтласкването и маргинализирането именно на „Гражданския съвет“ на блока – този „борд“ именно, който трябваше да тушира чисто партийните противоречия между лидерите на съставляващите го партии и заради каузата на който партиите в РБ трябваше да устояват единството на политическото си поведение отвъд идеологическите и личните си дрязги. И ето: постепенно за лидерите на партиите, „Реформаторският блок“ от своеобразен „изпълнителен орган“ на десните граждани, издигнали го на гребена на вълната на протестите, се превърна в партийна котерия и деградира „Гражданския съвет“ до миманс.

Първо бяха отчуждени активистите и лидерите на „Протестна мрежа“ (така наречените от противниците им „протестъри“). След това все по-рядко на общите сбирки на блока започнаха да канят и „сините ветерани“ и политически ангажираните „интелектуалци“. Бавно и постепенно „Гражданският съвет“ бе сведен до неколцината свои представители, които бяха успели да станат и депутати, т. е. сведе се до „подгрупа“ вътре в парламентарната група на РБ в Народното събрание. Най-накрая този „депутатски граждански съвет“ (състоящ се от сами по себе си качествени хора) стана обект на лобистка борба между партиите на РБ и техните лидери („десебарска“, „седесарска“ или „куневистка“ трябваше да бъде тази група от „граждански депутати“).

Когато днес активистите на ДСБ се сърдят, че Христо Иванов осуетил създаването на силен „десен проект“ заедно с тях, като привлякъл за своята нова партия най-активните „протестъри“ от 2013-2014 г., не е лошо да им бъде припомнено, че първо те неглижираха тези последните и ги извадиха от „политическата игра“.

Трябва да припомня също, че доста преди оставката на Христо Иванов като правосъден министър в правителството на Борисов, която бе посрещната от Радан Кънев като сигнал за скъсването на коалицията с ГЕРБ, а от останалите в РБ като недостатъчен мотив за нейното разваляне, политическото тяло на градската (старата) десница бе подложено на остра криза във връзка със стремежите (на Радан Кънев) за „централизация“ на блока и неговото (от него именно) оглавяване. Единството на съставящите го партии под диктата на гражданския им борд, бе „ревизирано“ и се тръгна към един опит за изграждане на ново такова единство под диктата на (една от) партиите в него. Взел се насериозно като „макиавелист“ в политиката, Радан Кънев – след маргинализацията на „гражданите-гаранти“ – реши, че би могъл да маргинализира подир тях и партиите, да превърне „блока“ в ръководено от ДСБ образувание. И ето – оттук започна разпадът. Стана ясно, че партиите, съставили РБ, имат не тъй лесно пренебрежими идеологически различия (или най-малкото различни идеологически „профили“ вътре в рамките на „градското дясно“) и трудно биха се поддали на унифициране и „оглавяване“, осъществено на партиен принцип. Стана ясно, че обединяването на тези партии с различен „профил“ действително е било в дълбочина плод на гражданските протести от 2013-2014 г. и се е поддържало от „борда“ на тези „граждани“ до момента, до който те не бяха изтласкани по описания начин от коалицията.

Така стана ясно, че в противовес на Радановите амбиции – „старото“ СДС, ДБГ и останалите по-дребни съставляващи на блока  – са с профил по-близък до голямата „партия на властта“ ГЕРБ, че са партии на структурите (по места), партии, разчитащи на свои „лобита“ в различни професионални „гилдии“ (лекари, учители, юристи, бизнесмени), че са либерално-центристки по-скоро, отколкото умерено-консервативни (като ДСБ). Поради посочения си идеологически профил обаче нито партията на Кунева, нито СДС биха приели оглавление (и маргинализация) от ДСБ.

По-нататък: не успявайки да се пребори за „унитаризацията“ на „прочистения“ от „граждани“ РБ, Радан Кънев използва оставката на Христо Иванов и отдели ДСБ от блока. Оттогава започна и неговото говорене за бъдещ „нов десен проект“ (което впрочем се проточи повече от година). От перспективата на случилото се по-късно трябва да си дадем сметка, че „новият десен проект“ ДСБ и Радан Кънев планираха да осъществят с отново привлечените „Протестна мрежа“ и „Граждански съвет“. Само че и тук се оказа, че идеологическият „профил“ на „протестърите“ трудно би могъл да се впише в един „проект“, доминиран именно от ДСБ. Вътре в първоначалния РБ и в контекста на общото политическо поведение „да бъдем коректив на ГЕРБ“ далеч по-либералният (да, дори ляво-либерален) профил на „протестърските“ лидери не личеше особено и не предизвикваше проблеми. При опита обаче да се създаде обединение между умерено-консервативната ДСБ и лидерите на „Протестна мрежа“ (при това под ръководството на ДСБ и като алтернатива на „колаборационистите“ от СДС и ДБГ) това различие излезе на преден план и скоро „абортира“ идеите на Радан. Неуспешните преговори между двете групи, разнобоят в „алтернативните“ им желания само катализира узряването на решението „либералните“ протестъри да намерят свой лидер и да осъществят свой (самостоятелен) „проект“. Такъв, в края на краищата, вече знаем, се оказа „Да, България“.

В заключение на тази част от анализа, бих искал да подчертая, че описаните процеси на разпад в „градската десница“ бяха, тъй да се каже, напълно „автохтонни“ и ни най-малко не бяха „предизвикани“ от ГЕРБ.

Напротив, изоставянето на (единствено плодотворната, както ми се струва и днес) стратегия: коалиционен коректив на „народняшката десница“, група за натиск вътре в коалиция с „народняците“, бе резултат от вътрешните процеси на разпад в РБ, а не обратното – че скъсването на коалицията с ГЕРБ предизвика разпад в РБ (на „правоверни“ и „колаборационисти“).

Далеч съм от мисълта да приписвам вината за този „автохтонен“ разпад единствено на Радан Кънев (която експлицирах по-горе). Следващият път ще се опитам да опиша и тази на другите, но ще завърша отново с убеждението си, че всичко започна от отблъскването на и отблъскването от всъщност създалия РБ граждански борд на това обединение и с опита за обратното му „партизиране“.

Темата обаче ще продължа в бъдещи текстове.