Има един топос, станал традиционен за казионните ни медии и който е перфидно подъл. Колчем се спомине някое от културните величия на соца (или дойде годишнина от кончината му), заглавията, които отбелязват това са от рода на: „Отиде си едно от последните големи имена в… поезията, киноизкуството, романистиката, хуманитарната наука“ и т. н.; или – „Преди 5 (10, 15 и т. н.) години ни напусна последният от кохортата на големите…“ (в същите тези области).
Заглавията (и материалите) от този вид (писал съм това и друг път) без съмнение желаят да ни внушат, че „голямата“ литература, изкуство, философия са били някога – във времето преди 1989 г. и през 30-те години след нея те само „си отиват“, оставяйки след себе си пустота, чалга и „политически простотии“. И внушаваното няма как да не пожъне успех, защото естествено – в условията на демокрация и свобода на вкусовете, не е възможно държавно промотиране на писатели; учените не заемат по благоволение „свише“ и високи държавни и административни постове, отсъстват „официални“ литературни и научни списания, които да „произвеждат“ официални „класици“ и официални „хуманитаристи“. Няма казионни „съюзи“ на писателите, които да организират турове на „великите“ по училища и читалища в градове, села и паланки, на които по ОФ-линия да бъде събирано почти цялото местно население, за да слуша (ще или не ще) декламациите на „гениалните“ им творби. Във всеки случай, понеже поне два-три пъти в живота си всеки редови „социалистически труженик“ от провинцията е трябвало да слуша на живо „големият поет“ еди-кой си, той волю-неволю е запомнил както името, така и физиономията му, а е бил и надлежно осведомен, че въпросният е „велик“. Пак понеже не е можел (като днес) да гледа 20-30 телевизионни канала вечер и други „екшъни“ освен „На всеки километър“, запомнил е, че Ален Делон в България се казва Стефан Данаилов и „друг като него няма“. Прескачал е – поради липса на други „културни забавления“ и в театъра, където пък е научил, че „класици“ на социалистическата ни драматургия са Драгомир Асенов и Георги Джагаров. Запомнил е всички тези, защото е нямало как (и кои други) да запомни.
Днес подобно организирано налагане на „таланти“ няма и затова тяхното ценене и тяхната известност естествено са се прибрали в по-тесни кръгове. По-тесни ще кажа, но и по-квалифицирани. И ето: понеже онези „от вчера“ през десетилетията са били набити в главите на всички, а тези от днес нямат нито командироващ ги насам-натам „творчески съюз“, нито закрила в „ловната дружинка“ на някой „първи“ (изписван с главна буква), нито тържествено ги произвеждат в „академици“ и събират в „априлски“ и прочее поколения, то когато някой от онези някогашните си отиде и съобщят това на „народа“, последният лесно може да остане с впечатлението, че наистина „културата опустява“. Отиде си „академик“ Георги Джагаров, отиде си Дончо Цончев, отиде си Евтим Евтимов, съвсем наскоро си отиде „априлското сърце“ Любомир Левчев… Че то наистина остана ли въобще някой в литературата?
Малко по-иначе е с академичните учени-хуманитаристи. Те винаги са били известни в по-тесни кръгове, а по времето на соца по-голямата част от тях бяха и толкова „дървени“ марксисти-догматици, че да ги представяш днес за интелектуален капитал, от който нацията ни се е лишила някак си не върви. Затова пък тук се използва друга тактика. Периодично се появяват възпоменателни статии за неколцината университетски хуманитаристи с по-разкрепостено мислене и по-висока култура, недолюбвани преди 1989 г. от колегите си „ортодокси“ (но съвсем не дисиденти) и за тях се произнасят същите въздишащи дитирамби. Да, с готовност ще призная, че въпросните люде – аз например ще спомена преподавалите и на самия мен в университета Исак Паси и Добрин Спасов – за онези условия те бяха на равнище над „социалистическото“. Във възпоменателните статии за тях обаче днес ни внушават, че са били едва ли не на европейско ниво и най-важното – след тях на университетската катедра не се е качил никой, който дори отдалеч да се приближава до техния академичен ръст. „Преди десет години ни напусна авторът на фундаменталния труд…“, „вдъхновителят на поредицата от класически преводи…“ и т. н. и т. н. Напусна ни и ето на: каквото сме имали като преводи от световната философска мисъл е било дотогава, каквото е написано на български в хуманитаристиката е написано от въпросните „не-ортодоксални“ (марксисти) и днес – кой, кой въобще пише или превежда!
По отношение на писателските „величия“ от времето на соца ще си позволя да кажа обаче следното. Всъщност и най-изявените от тях, ако някой днес си направи труда да прочете продукцията им, ще се убеди, че и да не са се вписвали строго в каноните на „социалистическия реализъм“, те все пак спазваха една „политическа коректност“ към режима в сравнение с която – така осмиваната в наши дни „либерална“ е просто невъзможна. Твърдя убедено, че всички без изключениe критични към „култовския“ период на комунизма литературни произведения (които днес ни припомнят като почти „героични“ жестове на авторите им) са написани най-малкото шест-седем години след смъртта на Сталин и свалянето на Вълко Червенков и следователно са много по-скоро „конформистки“. В осветляващите определени „недъзи“ на социалистическото ни общество произведения също се спазваха строги правила за „политкоректност“. Така например, ако се разобличаваше безскрупулния кариеризъм (проявяващ се разбира се на „изолирани места“ в обществото ни) – отрицателният герой-кариерист задължително бе позициониран в „средния ешелон“. В научните среди, да кажем – типичен случай тук е ключова пиеса на един от „отишлите си класици“ – той трябваше да е „доцент“, който се опитва да мачка младия „асистент“. Защо ли? Ами защото младите, разбира се, са „бъдещето“, което няма как да не е „светло“. А пък над лошите „доценти“ задължително трябваше да стои „професорът“, който, като участвал на младини в „антифашистката съпротива“, мъдър и великодушен човек, съвсем не догматик – във финала трябваше да се яви като социалистически deus ex machina и да разобличи „кариериста“ като отвори пътя на „младия безкористен талант“. Не си измислям – имам в паметта си поне две пиеси с подобна „разстановка“ на положителните и отрицателните герои, но не виждам смисъл да припомням заглавията им.
В поезията „политкоректността“, която следваха, бе по-различна. На първо място – „големи“ поети (които по-късно станаха „живи класици“) можеха да бъдат въобще единствено мажорно звучащите. Писачите на т. нар. „тиха лирика“ – действително добрите поети от онова време по определение не можеха да бъдат „велики“. Докато бяха млади, поетите пък въобще не можеха да си позволят да пишат „мрачни“ стихотворения – младият песимист бе абсолютно вън от „политическата коректност“. Та от какво можеше да е скръбен един „млад човек в новото ни общество“! И ето след 1956 г. – и това бе великото „разкрепостяване“ – въпросните млади – „априлски“ – поети, макар и задължително „мажорни“ не бяха длъжни вече да възпяват непременно и експлицитно партията и да клеймят в рими „фашизма“ и „империализма“. Затова пък техният поетически „мажор“ – именно на онези, които в последните години започнаха „да ни напускат“, захвана да се изразява в някакво странно – нека го нарека така – бодро метафизическо зъбене. Един се зъбеше на целия космос и с „младежки плам“ го присвояваше („звездите са мои“), друг – не мога да забравя това – в свое стихотворение ни описваше как в самолета, в който лирическият му „аз“ пътува, става турбуленция и разноплеменните пътници започват в ужас да се молят всеки на своя си бог, докато единствен той – героично отказвайки дори пред евентуалната смърт да признае, че не всичко е материя, със стиснати зъби очаква своя край – т. е. метафизически му се зъби. На онези „големи“, които през последните години „си отидоха от нас“, бе разрешено да пишат дори любовна лирика – само че задължително такава, че да може да става и за текст на естрадна песен (с чаша вино, с мъжка решителност и в ласките и в разделите, днес най-подходяща за репертоара на Веселин Маринов). Ако можете да си позволите да си губите времето, препрочетете някои от бардовете ѝ, за да видите що за велика поезия „ни е напуснала“.
Най-важното обаче в днешните писания за онази „културна епоха“ е внушението, че след тези поети и писатели на „Април 1956“ в България не са се явили дори далечно сравними с тях таланти. Защото Георги Господинов (почти единственият, който се споменава понякога) е по-скоро „получаващ награди в чужбина“ и е колкото писател, толкова и „жълтопаветник“. Милен Русков, другият безспорно голям романист от нашите десетилетия, макар и споменаван, не може да се сравни по акламиране, изучаване и критическо „анализиране“ с „класика“ (помни ли го днес някой?) Георги Караславов. Романът пък на Теодора Димова – „Поразените“, може би най-силният български роман за последния половин век – няма днес никакъв шанс да се съизмери с бездарната тухла „Син на работническата класа“, защото в демократична България няма кой да го направи „задължително за всички ученици четиво“. Макар че, ще ми се да отбележа, че ако бъде включен в програмата по литература в гимназиите, авторите на учебници по новата ни истории могат да си спестят почти всички други неща за комунизма. Мисля че ако бъде прочетен от съвременното „подрастващо поколение“, той ще му каже всичко за „онзи период“ и никакви „позитивни страни“ в него няма да могат да му бъдат внушени. Само че в днешно време няма „задължителна литература“ и затова може да се внушава на хората, че вече няма писатели, сравними с „академиците“ Антон Дончев, Георги Джагаров и т. н. Теодора Димова я няма във вестниците, Милен Русков и Георги Господинов не присъстват на асамблеи, организирани от министъра на културата, имената на други не се знаят по читалища и ОФ клубове, а значи… голяма литература след 1989 г. няма. Голяма поезия пък съвсем няма. Макар че поезията на Борис Христов, която стана известна именно след 1989 г., е несравнима по качествата си с (практически) всичко издадено за целия 45-годишен период в комунистическа България. Макар че едва след 1989 г. прочетохме непризнаваните през „соца“ Биньо Иванов, Константин Павлов; макар че след 10-ти ноември 1989 г. изгря талантът на Ани Илков…
Особено трудно ми е да противодействам на топоса за след-десетоноемврийската академична интелигенция, която не можела да се сравнява с онази – от времето на соца. Трудно ми е, защото нейните днешни представители в по-голямата си част са ми близки и изтъкването на техния – наистина несравним (но в положителен смисъл) – принос в културата ни би могъл да се сметне било за (имплицитно) авто-изтъкване, било за някакво „слагачество“ (макар че колегите ми трябва да си дадат сметка, че няма за какво, а и няма за кога „да им се слагам“).
Във всеки случай, тъкмо за да не бъда заподозрян в подобен грях, ще дам тук един единствен пример. Моят колега Цочо Бояджиев за 30 години след 1989 г. стана автор на 15 и повече философски книги, превел е (сам, а не „в колектив“ и не като „водещ поредица“): „Физика“ на Аристотел, „Сума на теологията“ на Тома от Аквино (общо около 7 хиляди страници), „Сума против езичниците“ от същия (около 2 хиляди страници), „Проповедите“ на Майстер Екхарт, „Енеадите“ на Плотин (около 800 стр.), съчинения на Марсилио Фичино, Пико дела Мирандола, Псевдо-Дионисий Ареопагит, два тома приказки на братя Грим и много още. Издаде една „Философия на фотографията“, авторски фотографски албуми, няколко стихосбирки и преведе модерна поезия от португалски.
Ще кажа, че поне още десетина мои колеги-хуманитаристи членуват днес в авторитетни международни научни организации и имената им са известни далеч извън границите на страната. Само че в наши дни ние не разполагаме с официални медии, за да го припомним, не разполагаме с „единен център по философия и социология“, за да го „наложим“ на „научната общност“. Въобще няма „орган“, официализиращ имената.
И знаете ли, въпреки че цялата – многоцветна, далеч по-продуктивна и по-иновативна, далеч по-международно призната българска следдесетоноемврийска интелигенция не разполага с подобни „патерици“ за величие и затова е жертва на подлото митотворчество за „напуснатата ни“ след 1989 г. култура, аз мисля , че така е по-добре. Цената за официозното „величие“ е непосилно висока, а самото официозно „величие“ стои като некролог, поставен още приживе. А на некролога и за най-обикновения пише „велики“ неща.
Казаното в текста е донякъде стеснено в крайните изводи тъкмо заради даденостите, които са описани и са предмет на изложението. Белязаното като „Златен век“ културно развитие на България от идването на диктатора Живков на власт до неговото падане преди тридесет години подхлъзна превъзнасянето му с със суперлативи за грандиозни постижения и значимост чак до наши дни, с удобната инерция, подбутвана ежедневно от творците, изявявали се в тоталитарните времена и вплетени в спиралите на сложни пирамидални конструкции на взаимоотношенията в териториите на творческите съюзи и културните институции, издания, учебни заведения, редакции, министерства – авторитети, таланти, национални заслуги, титли, награди, високи постижения, паметници, многотомници, брой на изложбите, брой на откупките, взаимоподдържащи се кръгове, неприкрити мафийки и мерзавци, тартори, приближени до Живков любимци и пълзящи пред Людмила нагаждачи . И цялата тази гъжва от дадености не даваше възможност на честния , талантливия, доблестния човек да успява с пълноценна творческа изява. Скромните и възпитаните, тихите творци винаги бяха отбутвани от наглите, гадните комунистически прихлебници, алчни за власт, стремящи се към пожижзено величие във върховете, към смазване на всяко, заплашващо посредствеността на способностите им им творческо присъствие и упражняващи свиреп контрол в държавните комисии и художествени съвети, в редакционните колегии, в творческите съюзи, в академичните съвети с налагане на съмнителния си вкус. Нещо повече, те искаха за себе си и най-големите поръчки, искаха непрекъснато най-високи награди, с една дума – бяха изградили точно копие на тоталитарната пирамида на властта, но в творческото поле. И сред тяхимаше завист, имаше борби, имаше кавги, имаше домогване до одобрението на Живков. Каквото пък правешкият диктатор надроби с пословичното си дебелашкои набъркване в процесите и взаимоотношенията в творческите среди, ползвайки любимия си похват „раздеяй и владей“, забавлявайки се искрено, е друга тема.
Но ето , купчината изброени дадености продължи да работи смазано и безпроблемно и до ден днешен. Никога твърде посредствен скулптор нямаше да заблести , ако не си бе промени позорно името, подписвайки декларация и ако не се бе примъквал като крив рак покрай масата на Георги Джагаров. Никога некадърен мазач нямаше да стане най-прочут академик и откровен сатрап в изкуството, ако не бе доказал с денонощно производство на картини с героизираща комунизма патетика и движещ се денонощно по петите на правешката принцеса. И никога без неговото приятелство нямаше да бъде провъзгласен едва ли не за велик мъченик на социализма един най-обикновен поет, който на всичкото отгоре не е бил и преследванами си е имал е работа, че и представяне на филм с негов сценария в Лос Анжелис през 1982 г. заразлика на утрепаните по лагерите хора на изкуството, за които никой от маститите нителеткуалци, проходили все в онова време, днес не се сеща. Точно тези дадености са изтрили от спомените, от изложбите, от издателствата, от сцените, от наградите, от признанието, от оставането в културната история на хиляди потулени творчески съдби, макар сред тях да има невероятни таланти. Наследената инерция творческите къгове, борещи се все още да се намъкнат в непобутваната пирамидална структура на признанието още от време оно, стига до нови и нови превъзнасяния на постижения, които, сравнени с образците на световната култура, са смешни. Просто смешни. Достатъчно е да се посети музея Барджело и всички гръмки хвалби на нашия велик скулптор се изпаряват дорзално. Дсатъчно е да се видят музеите Пити и Уфиици и всички академични големци от „Златния век“ падат в тежка спирала с бездарността си. Достатйчно е да се видят големите световни музеи или да се види някоя многоетажна книжарница и „Златният век“ заминава в трети глух коловоз. И да не забравяме, че по световните сцени , зали и киноцентрове през последните осемдесет години са присъствали хиляди и хиляди гениални певци и актьори, режисьори, музиканти, диригенти, постановчици, сценографи , хористи . Да не забравяме, че само в Ню Йорк живеят и творят 400 000 художници. Да не забравяме, че каталозите с адресите и телефоните на издателствата в САЩ заемат цяла малка секция в Културния център. Разбира се, навсякъде по света има шанс, има привилегии, има любимци и лансирании творци, по всякаква линия, субективизъм на критици и авторитети, но там специализираните издания са цял океан, така че трудно някой може да бъде избутван с нечия диктаторка помощ до върха. А какво забелязваме във вестник ТРУД, да речем? Забелязваме ежедневни интервюта на велик , велик, велик депутат.
Още по-трудно е за възприемане издигането по една най-неприятна линия – служебно, материално, отрупване с почести и с перманентна медийна прослава, с признание за заслуги, с държавни отличия, подбутвано, налагано, продължаващо да бъде обслужвано творческо присъствие на един тип творци, заченали своето издигане заради подлото си слугуване като подли доносници на отвратителната репресивна машина на комунистическата диктатура – Държавна сигурност, при това по правило твърде посредствени, но с твърдо нахално самочувствие. Някои видяхме, наредени в нова формация тези дни. И ако единствено в нашата страна съществуваше кохорта прихлебници в културата, прославящи диктатора, наречена „камарила“ от убития попоръчка на същия диктатор писател Георги Марков, то дълго време след „промените се нагледахме на „сто интелектуалци“, подкрепящи този или онзи властник, по правило бивш член на БКП. Друг, издигнат високо вечен приятел на силните на деня, ваятел, дори предложи преди време своя Началник за член на творчески съюз, ала могъщият талант спря да рисува. В разни сайтове продължава да се прави пирамида на Велики поети, чието творчество не се трае. Че и вечни Панахиди се правят. Стана модно някой сътрапезник, приятел, член на Кръга, на мафийката да вземе да се спомине и веднага – право в Пантеона. А в същото време системата „Ти на мене, аз на тебе“ върви с пълна пара, типична , смазана машина в журита, торчески съюзи, редакции, телевизии, радиопредавания. И никой не ще да настъпи опашката. Ще го сръфат. Отмъстителни са . Пародийното себеизтъкване и себевеличаене чрез награди, титли , в стеснен кръг от признание сред творците, повторението до втръсване на една и съща авторитетна групирана позиция в културата ни , щяха да са майтапски и забавнои, ако не смазахаи не продължават да смазват хилядите възможни творчески съдби, спънати, заровени в бурените на надменното премълчаване, нарочното стъпкване и буквално унищожаване. И говорим за поколения, пренебрегвани от телевизии, радиостанции, медии, сайтове, критически трибуни. Иди се опитай да предложиш книга на някой издател, веднага ще те отреже. Издателите , за срам, си имат политика, а тя е отново подчинена на финансовите потоци на екскомунистическатакаста, която пробутва две -трии мена за връх, а останалите дави в морето на преиздаваните авторитети от „Златния век“ и Целта е една- да не се допусне никой, който да засенчи славата на комунистическите авторитети.
Разбира се, културата на социализма като всяка култура има своите безспорни високи достижения. Но тъкмо тук идва парадоксът, днес трудно ще открием творческото присъствие на десетки и десетки талантливи автори, работили в онази печална епоха. В самите творчески съюзи остана хегемонията на приближените до предишната власт творци, същото важеше и важи в съветниците в министерството на културата, културните институции, дори частните издателства захлебиха с онзи известен „първоначален капитал“, който и до сега се отпуска , няма защо да се лъжем . Пирамидата на невидимата ДС и невидимите пружини на положения „преход“ с „националлно отговорните капиталисти“ съществуват, влияят, определят, нареждат, подреждат, издигат и свалят , контролират всичко, в това число и тези печални избори, та какво остава за поддръжката на непреходната слава на „Златния век“. Митовете, че при Тодор Живков сме били в Рая, а сега сме били продадени на империалистите, съзираме в ежедневното ескалиране на тиражирането им. Завчера един вестник, същият онзи вестник, дето поместваше и помества на ден по десетина интервюта с великите Академици-творци от времето на Тато и Джагаров, „все качествени хора“, публикува интересна статия, сравняваща абсолютния злодей Хитлер с абсолютното зло на …Горбачов. Защо се публикува това? Защото инак „Златният век“ щеше да продължава, това е невидимата нишка, това се внушава, каква загуба сме понесли в единствения си живот заради злия Горбачов, който разтурил СССР. И никой не забеляза тази отвратителна провокация, при това поднесена тенденциозно няколко дни преди датата 10-ти ноември. Статията бе потулена набързо, така че да не се вижда. Рудиментите на онези дадености в културните процеси виждаме и днес, но някак си те постепенно ще загниват, все пак 30 години свободно творчество, хиляди изложби хиляди книги, филми, концерти, спектакли, хилади нови и нови участници в творческите събития, достъпността до световното развитие на културата във всичките й форми и проявления няма как да не погълнат фалша на изградената авторитарност на нарочените за гении комунистически прихлебници. Но те са жизнени все още и с перманетна панахида на заминалите към вечен покой бивши величия в културата искат да впишат за вечни времена и своите звезди в плочника на своеобразния мъртвешки ред . По едно време един наш великан припкаше от погребение на погребение на известни творци от Живковата епоха, обаче напоследък се разграничи, излезе му прякор „Последна грижа“, пък и новопредставлените покойници наистина са къде , къде по-талантливи и надпирамидално ситуирани от него, дори по масонска линия ( там пък темата е друга, намесват се и рицари, а бе сложна плетка).
Но все пак основание за „Златен век“ има и то тъкмо заради „Златния век“. Кой заръчва сега стеноиписи? Кой заръчва тежки филмови батални исторически продукции с десетки хиляди статисти- войници? , Кой мастит писател издава всяка година книги с тираж над осемдесет хиляди бройки? Че днес петнайсет хиляди тираж е шампионски рекорд. Днес една откупка не е правена в НХГ, но пък министърът еднолично изплати за частна изложба 50 000 лв от държавния бюджет на своя предишен началник. Днес министърът смело плати 500 000 лв за налепени фибрани и пет-шест стъклени етажерки във Венеция. че може ли да се сравнява това велико българско участие с паметника на Крум Дамянов в Търново? Днес в новопостоената галерия в Пловдив , строена с общински средства се показва изложба от намазани с бяло и черно ивици, бели платна дори с миниатюрна червена точица в средата, изрезки от куннески гъби, поставени в позлатена рамка. Че може ли да се сравнява тази изложба с картините и стенописите на художниците от Пловдивската школа, създадени преди петдесет години? Разбира се, че оперните певци и виртуозите ни и от онова време са дали и оставили велик принос в културата ни, разбира се, че има и шедьоври в киното, блестящи актьори. Но е странна тази тенденция да се противопоставя изкуството отонези времена, сякаш съществува някакво срязване, видите ли , днес няма „Златен век“, няма и СССР…
Да работиш в редакция по време на социализма, било в периодичния печат, било в издателствата, било в радиото, било в телевизията, било в киноцентъра, било дори в заводска многотиражка, бе заветна цел на средния вишист, мечтаещ да се „уреди” със сладка професия, упражнявана на топло и на завет. Другата заветна цел бе т.нар. „синекурна длъжност” – местна службица в окръжните културни центрове, партийни домове, читалища, ръководител в самодейните творчески колективи във всички форми, в профсъюзните домове, във военните художествени колективи, най-вече в ДКМС, но и в културните отдели на Партията от ЦК до окръжните комитети. А международният културен обмен пък беше заделен само за дейци и техните роднини от висшия елит, да не говорим за дипломатическите постове, кореспондентските бюра, културните аташета и ръководителите на задграничните културни институти и училища. Отделно държавните културни институции – опера, театри, оперета, музикални състави, балет, оркестри, естрада. Отделно творческите съюзи с тяхната администрация, база и пирамидална йерархия. Да си режисьор-постановчик,директор на продукция, дори шофьор на автобус или ченге, съпровождащо групата на задгранично турне пък беше позиция, добивана само с много силни връзки, както се казваше, от хора „ от лъв нагоре” Както се вижда, съществуваше доста обширна популация, вирееща чрез държавния бюджет на вкусно и добре платено местенце, за разлика от класата-хегемон, която бъхтеше по рудници , заводи и строежи в студ и пек. При това не броим номенклатурчиците, заемащи ръководните длъжности, неприкосновени, образуващи господарския елит, непристъпен за обикновения социалистически завалия. Над тях се издигаха велможите, а най-отгоре се вееше остатъкът от косата на правешкия диктатор. Съвършена пирамида. Почти две трети от цялата хранителна система се обслужваше с т.нар. творчески домове, почивни бази, ателиета, кабинети, съответно – секретарки и сътрудници, шофьори, домакинства, чистачки, важни портиери. Представете си и апаратът на културните учреждения по предприятия и пр. местни нива. Ще кажете: „ Но как може, значи социалистическата държава е полагала огромни грижи за културата”. Нищо подобно. Партията полагаше гигантски грижи за ерзац-култура, обслужваща главно идеологемата, представете си нужните усилия за ежеминутно втълпяване чрез всичките гореизброени служби, за да се постигне постоянно и ефективно ниво на политическо въздействие върху масите, но нещо пак не се получаваше, хората мразеха спонтанно комунизма и вечер слушаха тайно западни радиостанции..
Затова пък културната каста си живееше поносимо в златен стандарт, отделни служители имаха върховенство, власт и доходи, надвишаващи възможностите и на най-изявените творци, че дори и на повечето партийни апаратчици и шапкари. Всичко – статии, книги, стихове, разкази, песни, концерти, късометражни фирмчета и пр., и пр., да не говорим за тежките продукции в киното и театрите, зависеше от определени лица, ползващи се доверие от властта. В тяхна помощ бяха изградени комисии, журита, експерти, имаше си и цензура, следяща всяка буквичка или кадърче за вражески нишки. Но и на свой ред редакторите и дейците в службичките по нива се възползваха от възможностите на щата, за да се облагодетелстват помежду си, с което ограничаваха достъпа на външните сътрудници до кацата с мед. Например, художник-редакторът на някое престижно издателство възлага цяло библиотечно оформление на поредица преводни издания на своя колега от съседното издателство, който да си докарва така за дълго време солиден хонорар, в знак на благодарност, облагодетелствания редактор също възлага няколко хубави издания с много илюстрации на колегата от първата редакция, двамата са доволни, а обикновено всеки редактор разпределяше раздаването на най-сладките поръчки изрично и само на други редактори и така целогодишният висок доход на тези любезни приятели бе гарантиран, това се практикуваше десетилетия. Всъщност, понякога се уреждаха и децата на редакторите, роднините, а железен процент беше отделен за големци от СБХ. Същите схеми „ти на мен, аз на теб” работеха безотказно във всички възможни редакционни кръгове и пр. Творческите мафии съществуваха като неприкрит феномен, а и властта насърчаваше пирамидалното разделение, социалистическият строй бе кастов. Привилегиите на децата от висшите елити им даваха възможност за летящ старт в творческите позиции. За тях не важеше изискването за наличие на елементарно ниво на талант или интелект, те бяха „хората с връзки”, казваше се: „той е човек на другаря Еди кой си” и нататък вратата беше широко отворена . Несправедливото изместване на способните , талантливите, амбициозните, пречките пред тях и назначаването на тяхно място на „наши хора” бе пословично практикувано правило, язва в обществото, разяждаща душите и на най-големите наивници, а сивата продукция в културата, ширещото се бездарие и идиотските резултати съответно бяха награждавани с държавни отличия и премии. И в раздаването на наградите, званията, премиите важеше на първо място демонстрираната партийна лоялност и натегачество, важеше роднинството, не на последно място фаворитите се определяха на принципа„ти на мен, аз на теб”. Художествените съвети си въртяха ежегодно присъжданите награди и звания помежду си, в литературните среди имаше абонирани за награди и звания мастити писатели, нарочно отделени с висока непробиваема стена над удрящите си главите в зида на творческата крепост-съюз инатливи кариеристи измежду хората на перото. Ежегодно и правешкият диктатор насърчаваше разделението чрез т.нар. „срещи с културните дейци” в Бояна. Искрено забавлявайки се. Живков следеше изкъсо чрез мрежа от информатори за настроенията, ежбите и конкуренцията в културните кръгове. Естествено, неговата дъщеря направо стана министър на културата. Тя беше дъщеря на
Един ден „Златният век” внезапно свърши и отиде в прахоляка, едва ли някой днес би се заел да чете партийните излияния на Джагаров и Левчев, освен ако не е кретен. Едва ли някой би се любувал на партизанския патос в огромната социалистическа кинопродукция. Всичко свърши. Но не и в държавната телевизия и радиото. Там службиците отново са кът, отново са разпределени само за хора с връзки. Днес обаче „сладките местенца” се намират в държавната администрация. 650 000 души са настанени на топли службички, при това с гарантиран солиден доход, в оборудвани с високи технологии и климатици ремонтирани кабинети и за тях все така има почивни станции, командировки, скъпи служебни коли, безплатен транспорт, телефонен абонамент, платени осигуровки, служебни облекла, дори за някои постове и кутии за безотчетни представителни разходи. От първо познаване ще се сетите, как става там назначаването и за кого са нагласени конкурсите. Всичко, заварено от възможно най-гадните практики на комунистическата система, се пренесе автоматично в преустроените институции. Пак от първо познаване ще се досетите, че децата на комунистическия елит и ДС-апарата отново са в челна позиция. Отнтово от първо досещане ще познаете, за кого са заделени задграничните служби по посолства, центрове, институти.
И отново системата „ти на мен, аз на теб” работи с пълна пара. Може малко да се редактира: „Ти на моя внук, аз на твоя внук”
А днес съзерцаваме наченки но нова творческа епоха – „Златен клек“