2
992

Отново „комунисти”

KYanakiev

 

С поведението си около и след изборите от май т. г. Българската социалистическа партия осъществи едно неподценимо от стратегическа гледна точка „завоевание”. Тя направи така, че регенерира отношението към себе си като към партията на „комунистите” в България. Нека нейните ръководни кадри не се заблуждават – спонтанното и масово връщане на протестиращите в София към възгласите от началото на прехода („червени боклуци”, „и преди, и сега БСП е мафия” и т. н.) въобще не идват от това, че тези протестиращи били партийни привърженици на „дирещите реванш десни партии, които не влязоха в това Народно събрание”. Най-малкото обстоятелството, че на шествията в столицата близо 70% са млади хора (около и под 30 годишна възраст) – хора, които както могат да покажат социологическите данни в по-голямата си част въобще не са гласували на последните избори, или пък по типично младежки незрял начин са дали гласа си за екстравагантни политически образувания – трябва да опровергае тази версия.

И все пак тъкмо тези съвсем млади хора единодушно подеха възгласите на (вече) възрастната генерация, която бушуваше по площадите в началото на 90-те. Днес пред сградите на МС и Парламента цари удивително (ако се замислим) единодушие по отношение на основния държател на властта у нас – единодушие между хора с побелели коси и богати лични спомени от епохата на тоталитаризма и такива, за които комунизмът е вече само писана история. Това, казвам, е удивително, защото по-скоро е нормално между възрастната и младата генерация да има различия в погледа към политическото настояще, да има дори вкусови, характерологични и естетически напрежения. В края на краищата възрастните гледат нещата през призмата на миналото, погледът им е „обременен” от него. Който обаче е бил през изтеклите 50 дни на протестите в София, ще трябва да признае, че поне по отношение на БСП тези напрежения от самото начало са напълно потушени. Младите – и това е новото – въобще не възразяват на „старите”, когато наричат управляващите „комунисти”, старите пък не недоволстват срещу специфичните (и близки до младежката субкултурност) форми на протест на „младите”, щом той е срещу същите тези „комунисти”. Към настоящия момент „комунистическа” наричат партията на Станишев младежи с отчетливо „зелени” и леко анархични (и значи, собствено, леви) политически рефлекси, привърженици на импортирани от Запад съвсем нови, леви идеологии, националисти, европеисти, всякакви. При нормални политически условия те в никакъв случай не биха могли да се окажат заедно. Няма нормална политическа партия, враждата и антипатията към която би могла да събере в едно толкова различни възгледи срещу себе си. Би могла обаче да ги събере само партия, която дълбинно, почти инстинктивно се усеща като фундаментално противостояща на най-дълбокия политически принцип, в който са вкоренени всички тези, така различни помежду си, ориентации.

Впрочем нека припомня, че точно така бе и в самото начало на прехода, когато „срещу БКП” бяха огромна маса хора – антикомунисти поради репресираност на най-разнообразните им възгледи, които впоследствие, съвсем естествено, се разделиха и отделните им части влязоха в понякога дори много остро политическо противопоставяне. А това означава, че и днес – след точно 24 години – партията на Сергей Станишев бе усетена от хората с гражданско чувство като „комунистическа”. И тук няма никакво значение, че в собствения научно-политологичен смисъл тази партия не е „комунистическа”, а ръководителите й не са „комунисти” в базисната си практика, защото цялостната политическа рамка в държавата не позволява те да станат такива. Хората ги усещат така и „букетът” на тяхното възрастово, ценностно, манталитетно и дори естетическо разнообразие го доказва.

Ето това, казвам, успя да „извоюва” за себе си поведението на БСП от началото на годината: те отново се превърнаха в съзнанието на най-активната част от гражданството в „комунистите”. А пък доколкото немалка част от протестиращите млади водят на площада и своите съвсем малки дечица, това ще остане в съзнанието и на следващото поколение. Казаното означава обаче в стратегически план – нека не си правят никакви илюзии – базисна промяна на отношението към тях в цели две, досега чужди на това отношение, генерации. След тези протести (както и да завършат те и, бих казал, особено ако не завършат с успех или пък успехът дойде твърде късно) отношението към БСП у младите никога повече няма да бъде отношение към една нормална партия, която едни големи групи хора харесват, други не харесват, едни споделят, а други не споделят визиите й за устроението и управлението на държавата, приемайки обаче спокойно факта на съществуването й на политическата сцена. След тези протести (пак казвам, каквото и да говорят „мъдруващите” социолози за някакви си очаквани проценти сега, до края на годината или през май следващата година) БСП ще е партията на една политическа олигархия, която противостои на самия принцип на демократичното устройство у нас, партията на задушаващата политическото състезание сила, на рушащата самата възможност за политическото у нас сила. Партията на властта като самоцел, не на властта като ресурс за определена цел. И – не на последно място (това убеждение след готовността за „рестарт” на „Белене” се засили до предел) – основната неевропейска партия в европейска България; партията – същински атентатор на извършения през този четвърт век базисен геостратегически избор на българите: евразийската партия в България. Всичко това до лятото на тази година знаеха почти само най-активните и информирани „десни” избиратели в България. Днес го споделят, повтарям това, всякакви хора.

Защото колкото и истерично да се стараят откакто са дошли на власт дейците на БСП да демонизират ГЕРБ (да стилизират сивия сам по себе си Цветан Цветанов като някакъв въплътен ”Big Brother”, посредствената Искра Фидосова като някаква нелегална централа за „мокри поръчки”), отношението към слязлата от власт партия, на която аз активно не симпатизирам, ще си остане все пак отношение към една нормална партия, която повече или по-малко (все повече) хора не одобряват в рамките на партийния плурализъм и толкоз. Но БСП вече ще поляризира отношението на обществото към себе си по коренно различен начин – онези, които ще я приемат, ще я приемат защото са не демократите (т. е. различните по тип носталгични авторитаристи), защото са не приемащите върховенството на закона (т. е. различни по вид мафиотски съзаклятия), защото са – направо казано не-българи (а рубладжии, евразийци и т. н.). Онези пък, които няма да я приемат, няма да я приемат не (само) защото са „десни” (а тя, видите ли – „лява”), а защото – бидейки и десни и леви, и националисти и космополити, и либерали и консерватори, и „сини”, и „зелени” – виждат в нея враждебната на принципите на европеизма сила, на принципите на плурализма сила. Сиреч, защото я виждат (отново) като партията на „комунистите”.

Как Българската социалистическа партия успя да регенерира този свой образ и сред непреживелите комунизма генерации би трябвало да бъде предмет на специален и подробен анализ, но мащабът на „постижението” е наистина впечатляващ. Тук ще се опитам да изредя само някои от най-близките фактори.

1. В навечерието на изборите БСП показа, че може да държи в ръцете си ресурс, който нормална политическа партия (в опозиция) по принцип не може да обладава, оставайки в рамките на закона. Скандалите със записи от СРС, насочени срещу политическия противник, както и режисираната „акция” с допълнително напечатаните бюлетини в Костинброд и със сигнал за това от висш функционер на БСП демонстрира, че тази партия е нещо като държава в държавата, способна във всеки момент да извърши нещо като микро-държавен преврат.

2. Разполагането, веднага след взимането на властта, на ключови позиции на цяла организирана структура от партийни олигарси с огромен монополен потенциал (Делян Пеевски и семейството му държат непомерен ресурс, включително медиен – казват че 95% от разпространението на всички вестници е в ръцете му) също показа, че това не е тъкмо партия, а сила, способна да задушава активно демокрацията у нас, включително нейните решаващи комуникативни канали.

3. Типично „комунистическо” е и тиражирането на конспиративни теории, с които се обясняват (с цел да се задушат) всички кризисни процеси в страната (нека припомним – зад протестите стояли „кръгове”, монополи и т. н., при това всички набедени са с „либерален” профил).

4. Отчетливите про-руско-имперски ходове на правителството (споменатото предстоящо рестартиране на „Белене” е само един от тях) също напомниха за комунистическото минало на БСП.

5. Накрай, готовността за масирано и демонстративно използване на полицейски сили срещу всички противници на управлението с цел устрашаване, е чисто комунистическа черта.

Един скорошен следобед, притиснат от двоен кордон от над 100 полицаи, заедно с още максимум десетина невъоръжени граждани (повечето жени) към задната стена на Св. Александър Невски, чух един човек до мен да избухва: „при Цветанов имало полицейска държава! Е, сега Цветанов го няма, а вижте ги колко са много!” И макар, пак повтарям, да не храня никакви симпатии към бившия министър-физкултурник, не можех тогава да не се съглася с него. Около мен очевидно имаше избиратели на различни партии. Но се бяхме озовали заедно в кръга на онези с палките. А значи – и на „комунистите”.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЗа другите стихотворения
на Борис Роканов
Следваща статияХрамовата завеса се раздра

2 КОМЕНТАРИ

  1. Адаш, омразата ти към плашилото „комунизъм“ изиграва лоша шега на анализите ти по темата. Пречи ти да видиш вината на „анти-комунистите“ за случилото се през тези 24 години (за жалост, всичките ми опити да прокарам някакъв подобен текст във великолепния сайт kultura.bg срещат стената на пълното мълчание); защото, адаш, не можеш да отречеш, че анти-комунизмът вирееше буйно през тези години, но пък защо пропускаш как истеричната му артикулация допринасяше за активната глупост, която обществото ни демонстрираше през тях.

    Да противопоставиш БСП (олигархична) на ГЕРБ (нормална) е жалко заключение за иначе великолепния ти интелект и анти-комунизмът ти тук играе водеща роля.

    Да наречеш „десните“, per sе, демократи означава да изпуснеш от очи десния характер на БСП. В крайна сметка, оказва се, адаш, че крайната фаза на всяка дясна идея е олигархичния модел и да наречеш олигархията комунистическа, означава да се подвеждаш от името, а не от същността.