0
801

Отплувай към дълбокото

TDimova

Точно преди започването на светата Литургия, точно преди тържествения възглас: „Благословено е царството…”, е Великото славословие, в което се казва: „Господи, към Тебе прибягнах, научи ме да изпълнявам Твоята воля, защото Ти си мой Бог”.

Чувала съм тези думи вероятно стотици пъти, а едва съвсем наскоро ги чух като за първи път. Чух как те звучат на църковнославянски език: „ Господи, к Тебе прибегох, научи мя творити волю Твою, яко Ти еси Бог мой.”

Чух ги като за първи път, защото проумях огромната разлика между църковнославянското „ …творити волю Твою…” и българския превод „…да изпълнявам Твоята воля”. Нима може да има нещо общо между творя и изпълнявам?

При едното е свободата, в която сме призвани да живеем, при другото –  подчинението, отношението между господар и изпълнител. Това отношение, което посивява, поръсва с пепел, обезличава, съсухря, прави едностранчиво, не-живо отношението ни към Бога, убива трепета и дръзновението ни към Него, подрязва крилете, съсипва възторга и ежеминутното ни удивление пред Него.

Ние сме „живи души”, защото Бог е вдъхнал в лицето ни дихание за живот, вдъхнал ни е Своя Дух. Творчеството е Божие благословение. Не е дори мислимо да бъдем Божии съработници, без да сме творци. Творчество на човека започва от първия миг на Сътворението – „пълнете земята и обладайте я” (Бит. 1:28). „И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове” (Бит. 2:20). В най-висша степен творчеството се изразява в избора между добро и зло. Нетворческото отношение е не само пасивно, то е потребителско и консуматорско. То е повреда, опорочаване на Божия образ в нас, обезсилване на Божието дихание за живот.

Ние не само сме сътворени по образа на нашия Творец. Призвани сме от Него към обожение – теосис. Ние се доближаваме до Твореца единствено като творци. Творци на Неговата воля, творци на всеки миг от живота си. Днес ние и на творчеството сме придали някакъв трафаретен, шаблонен смисъл. Творчеството не се състои единствено в това да пишеш книги или да рисуваш картини, или да правиш филми. Не. Творчеството е непрестанното претворяване на едно нещо в друго, по-добро – болестта в здраве, тъгата в радост, мрака в светлина, невидимото във видимо, злото в добро, омразата в любов. Всяко издигане нагоре е творчество, а липсата на творчество неизбежно свлича надолу. Самата Литургия е творчество и ни учи на творчество, защото по молитвите на целия Божи народ Светият Дух претворява хляба и виното в тяло и кръв на Христос. Както ужаса, страха, нещастието когато са поставени в ръцете на Христос, се претворяват в Негова воля, в Божий промисъл, в Божие изпитание за нас и тяхното смъртоносно жило е изтръгнато.

Нашето отношение към Христос не може да бъде друго, освен творческо и непрестанно ново, обновяващо се, изненадващо – като душата на дете. Творчеството винаги е  движение по пътя, динамика, приемането на нови неща, оличностяването им, изпълването на самия теб с все повече живот, хора, отношения, свят. Творчеството е непрестанната промяна в самия теб заради това, че приемаш все повече и повече живот, хора, отношения, свят. Творчество е да дадеш хляб на гладния, да подадеш ръка на падналия, да утешиш плачещия, да не отвърнеш на злото със зло, да обикнеш – поне мъничко – врага си, с една дума – да се бориш непрестанно с вехтия човек в себе си.

Направих справка в речника на църковнославянския език – там думата „творю”, „творити” е преведена като „правя”, „върша”, „творя”, не е посочено значение „изпълнявам”. Откъде идва този превод във Великото славословие? Идва от инертната нагласа на нашето съзнание, от нашата летаргична действителност, от нашия огрубял манталитет. Идва от нашето удобство, от търсенето на леснината. Идва от нашето незамисляне, от раболепието ни. Идва от нашата плиткост.

И заседнали там, в плиткото, не чуваме повелението на Христос: „Отплувай към дълбокото” (Лук. 5:4). Цяла нощ Неговите ученици-рибари се мъчили и нищо не уловили, а когато по Неговата дума хвърлили мрежата в дълбокото, тя се раздирала от богатия улов.

Скоро попаднах на интервю с един забележителен македонски свещеник – отец Стефан Санджакоски, в това интервю той казва прекрасни думи за творчеството, към което сме призвани от Бога. Ще цитирам един по-дълъг откъс от неговите размисли, защото са изразени неповторимо ясно, красиво и точно.

„Ако казваме, че Църквата е вечно млада и вечно нова, че е тук, за да закваси времето на този свят със времето на вечния небесен Град, как да разбираме нагласата на християнина, потопен в проблема „как да се спася”? Под „спасение” хората разбират излизането от едно мъчително духовно състояние. Съгласни ли сте, че в това се състои спасението на човека? Аз не съм. Ако за един Тертулиан понятието „спасение” е идентично с понятието „Църква” (няма спасение извън Църквата, защото Църквата е спасението), можем да се съгласим и с Достоевски – че животът на християнина, преминал в историческото време на света, трябва да премине в творчество, в съзидание. Нетворческото битие не може да води към спасение. Избавлението е едно, но спасението е друго. Понеже сме слаби, падаме. И са необходими благодатните сили на Живия Светотроичен Бог, които да ни избавят от това нещастие, от това недостойно духовно състояние на човека спрямо онова, за което Бог ни е създал.

В този смисъл човекът има по природа аскетично битие и аскезата не е привилегия на монасите, а на всички членове на Светата Божия Църква, които са решили да се спасяват, като живеят творчески. Но за да се твори, за да се съзижда в Църквата, е необходимо човекът да се усъвършенства по мярата на своя Създател. Създавайки, постигаме мярата на „възрастта на Христовото съвършенство”, по думите на св. ап. Павел.

Творческата способност на човека не е исторически предопределена. Отец Георги Флоровски дава много силно обяснение на тази творческа способност. Той я нарича „метаисторически феномен” – нещо, което ще съществува не само в историята, но и във вечността. И отново Достоевски, който казва, че ако човекът е битие, което може да се реализира изцяло в историята и чрез историята, какво ще прави той във вечността? Ще умре от скука. Ние вярваме в един творчески живот и в един съ-творчески съ-живот с Твореца във вечността.”

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПутин и низките инстинкти
Следваща статияУкраински бележки