0
1826

Отражение

Понякога му казваха, че очите му са необяснимо обаятелни. Заради особения им цвят ли, или заради формата, но очите ти са необяснимо обаятелни, казваха.

Цветът на неговите очи беше наистина труден за описване – някакво тъмно синьо окръжаваше кафеникави пръски с жълти островчета в тях. А формата на тези очи беше още по-странна. Защото очите на този човек приличаха на онези риби, през средата на които минава линия, разделящи ги на два пояса с различен цвят. Виждал си такива риби, нали? Отгоре, да речем, са сребристо-сини, после идва чертата и под нея другата половина изведнъж е тъмносива или почти черна, да кажем.

Впечатлението за това идеше при очите на човека, тоя същия, оттам, че клепачите покриваха почти половината от тях и долният им край минаваше ама точно като черта през половината им. Та, като ги погледнеш, се чудиш как вижда той въобще, не вижда ли само долните половини на нещата, долниците им. Примерно, гледа някой срещу себе си и го вижда само от средата на гърдите надолу. Така си мислиш.
Всъщност двете очи на този човек се различаваха доста едно от друго по разположението си в лицето му. Едното, лявото, стоеше някак по-напред. Като че искаше да излезе пред другото. Все едно че са бегачи двете, които се състезават, и лявото води в надбягването.
А другото, изостаналото, се е леко скрило в сянката на носа някак си. И наблюдава. Като го видиш това, може да те хване страх. Понеже изглежда така, сякаш че онова, което е отпред, гледа само направо, вторачено и остро, а второто, останалото по-назад, е ариергардът – следи всичко зорко по-отзад, върти се и преценява.
Това неравно разположение на очите се дължеше на нещо друго всъщност – на някаква неравност в цялото лице. Защото лявата му страна стърчеше пред дясната, казвам ти. И затова лявото око излизаше така напред, изпъкваше, докато дясното стоеше отзад.
Но тоя човек наистина имаше очи да преценяват всичко. Поглеждаше нещо за миг само и веднага можеше да го прецени. На височина, тегло, издръжливост, мъжество, слабост, вярност…
Той затова сигурно се и издигна толкова и така бързо. Просто се оказа способен да преценява хората от пръв поглед, както се казва, да ги претегля много точно на око.

Та, като се вземе предвид казаното, разбираш, с просто око се вижда, нали, че най-особеното в очите на този човек беше погледът им. Неразбираем, непроницаем, това са си точните думи.
Знаеш, че очите на всеки човек са уникални, неповторими. Да, но в погледа все можеш да видиш прилики, да намериш подобие. Един, втори, трети там, на петия човек в погледа ще видиш нещо, което все ще ти напомни с нещо в погледа на първия.
Тука няма такива работи. Казвам ти сериозно!

В погледа на тоя, кълна ти се, не можеш да видиш нищо, което да ти напомни за друг някой поглед. Няма. Поглежда те и ти виждаш очи, в които не си способен да намериш нищо познато, нищо, което да те ориентира за онова, което да търсиш зад този поглед.
Но тогава, когато гледаше в оня огромен огън, в ония пламъци, го погледнах и за пръв път проникнах в погледа му. В едното око, лявото, онова, дето върви пред другото и гледа само напред, видях единствено отражение. Само отражението на пламъците и на сградата, в която ония 20 000 хиляди души горяха живи и пееха, викаха и горяха, крещяха и не спираха да пеят.
Но в другото око, онова отзад, улових погледа и за пръв път проникнах в него. И в този поглед на Максимиан видях поражението, прозрях, че той се вижда победен и унизен.
Оттогава не е същият. И лявото му око започна да мътнее и жълтите островчета в него да почерняват.

Мъжът спря да говори, двамата с неговия събеседник отпиха подред, а звездите над Месина си бяха все там.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияСтилът е като дишането
Следваща статия„Рицарят“ на Буян Филчев