Един български писател ходи по софийските улици, както го е правил и досега, много често може да го видите по софийските улици, той е истински пешеходец, даже бих го казал и по-силно, той е истински римски пехотинец и изминава огромни разстояния пеш, но сега дясната му китка е отсечена и от раната капе кръв.
Тия дни го видях, седнахме на една пейка, аз поглеждах отсечената му китка и виждах как от раната капе кръв. Исках да го попитам, е, добре, как ще пишеш занапред, но все не успявах да го попитам, защото той говореше ли говореше, по своя си начин, високо и отчетливо, сякаш държи слово на площада, все едно на кой площад, но, да речем, на площад „Славейков”, би му отивало да държи слово там, точно там, защото, както вероятно си спомняте, площад „Славейков” беше Дом на книгите, преди да се превърне в дом на гълъбовите курешки.
Този писател е Калин Терзийски. Той беше осъден от наследниците на Хайтов, двамата братя и сестрата, за негови думи. С което наследниците на Хайтов, двамата братя и сестрата, се покриха с неувяхваща слава. Те създадоха абсолютен прецедент в най-новата история на България – български писател да бъде осъден за неговите думи. Отсега-нататък те, двамата братя и сестрата, ще бъдат запомнени с това – че отсякоха китката на един български писател.
Мисля, че и тримата, двамата братя и сестрата, още не си дават сметка какво сториха и как прибавиха нови много тежки пранги към нееднозначната слава на баща им.
Тук съм длъжен да отворя една скоба. Аз съм лауреат на награди на името и на двамата писатели, които е визирал Калин Терзийски в своето телевизионно участие – награди на името на Радичков и на името на Хайтов. Наистина, наградата ми на името на Хайтов е мъничка, чак четвъртата поред, една обикновена грамота, но фактът е факт.
И така – тъкмо като лауреат на награди на името и на Хайтов, и на Радичков, понеже днес един български писател има нужда от моята морална подкрепа, аз безусловно му я давам.
Защото виждам как от раната на отсечената му китка капе кръв.
Един писател не разполага с нищо друго освен думите.
И ако осъдиш един писател заради думите, ти непременно се покриваш с неувяхваща слава.
Познавах Хайтов и жена му Жени Божилова. Гостувал съм им двукратно в с. Яврово – първия път още като ученик. Ценя и ще продължавам да ценя писателя Хайтов преди всичко заради сборника му „Диви разкази”, който за мен е един от абсолютните върхове в областта на българския разказ и много над останалото му творчество. (За сведение, сборникът „Диви разкази” има 18 издания на български и е преведен на 35 езика.) Това впрочем се дължи до голяма степен и на редакторската намеса на Жени Божилова, блестящ преводач и перфектен познавач на модерната англоезична литература, която сурово и безапелационно е съкратила повечето от поантите на „Диви”-те разкази, за да добият те вида, в който ги познаваме. Дори в последния ни телефонен разговор преди смъртта ѝ тя изрично ми благодари, че съобщих ясно и категорично кажи-речи пръв у нас този факт в очерка си за Хайтов и за тайната на „Диви разкази”, публикуван в книгата ми „Хора на перото”. Но като участник в литературния ни живот повече от 40 години аз съм наясно и с повечето от интригите около името на Хайтов.
Тежки пранги са това. Но новите също много ще тежат.
Ами тогава дайте да направим един списък – кои думи може да използва българският писател и кои не може. За да няма и други с отсечени китки.
Българският писател трябва да може не само да използва всички думи, а и да вика с тези думи, ако се наложи. Понякога в мерзкото време, в което живеем, единствено викът на писателя може да ни отрезви.
Миналата година, по време на пандемията, с поета Златозар Петров събрахме текстовете за една книжка, която вече е в книжарниците. Тя носи заглавие „Книга за Пламен Тушков”. Вътре Калин Терзийски присъства с два текста, единият от които е стихотворение. Сега ще ви дам възможност да прочетете това стихотворение, за да разберете „вика на писателя”. Ето стихотворението:
ТУШКОВ ВИКА
Калин Терзийски
Някой вика отдалеч
И аз се обръщам
Защото виковете обикновено
Ако сте забелязали
Са все за нас, все за нас
(Но понякога и не са
И тогава разбираме
Колко други за викане
Има наоколо)
И както очаквам
Това, викащото ме,
Е самият Тушков!
Той вика и разцепва на задника
Панталона на моята суетна
Уединеност и вироносие.
Ей, Терзийски!
Така вика Тушков и
Аз все едно съм новобранецът
Терзийски от трети взвод
На първа рота, в граничния
Батальон.
А Тушков е самата
Повинност! О да!
Тушков е самата мирна повинност!
Той ме зове и призовава
Да отговарям за охрана и отбрана
На чистата писателска съвест!
Защо не четеш Чехов
Терзийски!? – крещи ми весело
И гневно Тушков
И аз не знам какво по-малко
Глупаво нещо да отговоря
Защото „Нямам време”
За Тушков и за Чехов не върви
А Тушков е и беден
И сами разбирате вече
Какво прави моята съвест:
Черви се и се повърта
Като ученик хванат с
Порнографско списание
Не от друг – а от приятелката си!
Черви се моята съвест
Както е учена: пред беден ще се червиш!
И затова се държа напето
И жизнерадостно
За да не личи
Колко ми е неудобно
Защото даже не съм и богат
А на богатите не им пука
Особено много от бедните
Отдавна са си измислили защитна
Пледоария и си я казват
Като молитва всеки миг.
А Тушков се къпе всяка сутрин
Със студена вода на чучура
В двора над спуканото корито
Някъде на Север
Където мъглите миришат на
По-различен мазут и на пещери
(Това за спуканото корито
Просто си го представих
Не че го знам
Но самият Тушков
С тая снажна и хърбава
Фигура прилича на
Корито или на гръден
Кош на Свещен Лос)
Освен това
Тушков няма един пръст
На една от ръцете
Май е тая, с която
Хваща винаги моята
И докато крещи разни весели
И твърде изпитателни работи
За Великата Литература
И за нейните млекопитаещи
Представители
Аз изпитвам липсата
На тоя пръст и също
Липсата на здрава почва
Защото всеки
Живеещ светски и повърхностен живот
Се схваща от глава до пети
И се разлюлява
Когато усети пълнотата на
Тушковото ръкостискане
Защото освен Бен Гън
Белокос и очарователен книжник
И вехтошар на скъпоценности
Тушков е и много добър писател
Излязъл от плетеницата на
Природните си дебри
И направо влязъл в плетеницата
На лонгозното си словесно подсъзнание
Затова пред него
Аз и подобните на мен
Се замислят: Не е ли
Крайно време
Да зарежа всичко фалшиво
И да стана втория Тушков
Макар че това е
Повече от Невъзможно, защото
Има само един Тушков в света
И ето сега – той вика!
