0
1822

Отсечи ръката си

Има една популярна притча, мнозина са я чували. Един човек недоволствал, че на него се паднал кръст, много по-тежък от кръстовете на другите. Тогава Бог го извикал и му казал – ето, разгледай всички кръстове – по-големи, по-малки и самият ти си избери кръст, който да ти харесва, който да е според мярата и силите ти. Човекът обикалял, разглеждал – и си намерил един – нито много тежък, нито много лек. Този, Господи, кръст си харесах. А това е точно твоят кръст, който досега си носел, отвърнал му Бог.

На Кръстопоклонна неделя  се замисляме и за нашия кръст, и за нашия избор.

Но неделното Евангелие започва с друго – „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе, да вземе кръста си и Ме последва.“ (Марк 8:34). Какво е това шокиращо условие – да се отречеш от себе си?! Иисус поставя отричането от себе си като условие само на онези, които искат да вървят след Него. Към хората, които не искат да са Негови, това условие няма отношение. Но към Христовите условието е неизбежно и задължително. То прави следването Му възможно. Без отричане от себе си то е невъзможно. Или неистинско.

Какво означава това загадъчно отричане от себе си? Смисълът на Кръстопоклонна неделя в средата на поста не е ли тъкмо този – да се запитаме какво е пост? И ето отговора – да се отречеш от себе си! Не само да се отречеш от лошото в себе си, а нещо много по-различно, много по-дълбоко и цялостно. Не просто да станеш по-добър човек, а да станеш нов човек, Христов човек. Защото „никой не пришива на вехта дреха кръпка от нова дреха; инак, и новата ще раздере, и на старата не ще прилича кръпка от новата. И никой не налива ново вино във вехти мяхове; инак, новото вино ще спука мяховете, и само ще изтече, и мяховете ще се изхабят; но ново вино трябва да се налива в нови мяхове; тогава ще се запази и едното, и другото“ (Лук. 5:36-38).

Още с появата си на този свят ние сме натоварени с много ненужен товар. После поемаме товара на света, който „в зло лежи”. И към него непрестанно добавяме товара на нашите грехове и слабости, които присъстват в характера ни незабележимо, но пък изтъкават ежедневието ни. Мислим, че държим под контрол лошите си качества и навици. Оглеждаме се около нас и виждаме, че и другите имат нашите слабости, следователно няма нищо страшно, ние се вписваме в света, такъв, какъвто е. А Христос иска от нас кардинално друго – да не бъдем от този свят, защото Неговото царство не е от този свят, да се отречем от себе си, да станем нов човек.

Питаме се неориентирано от какво да се отречем, защото не можем да проумеем цялостното отричане. Опитваме се да се борим със своите слабости, питаме се дали самолюбието ни не е в излишък… или надменността, или тщеславието, или амбицията, или самоувереността, или самонадеяността, или ината, гордостта, похотта, чревоугодието, унинието, празнословието, злоречието, безделието… Но дори ако превъзмогнем всички свои недостатъци и станем много добри хора, тогава – какво? Означава ли това, че сме станали Христови? Нима Евангелието не ни показва изобилие от примери, че най-прецизните изпълнители на закона са фарисеите и книжниците! И изрично ни предупреждава да се пазим от фарисейския квас.

В Стария Завет е указано ясно и еднозначно какво да правим и какво да не правим. Десетте Божи заповеди са десет еднозначни императива. А в отричането от себе си като че ли сами трябва да решаваме, сами да избираме, сами да се ориентираме. Там имаме императив, тук имаме свобода и трябва да поемем сами цялата отговорност за избора и свободата си, които понякога извънредно ни тежат, ах, как ни тежат!

С тези никодимовски въпроси заставаме пред кръста на Кръстопоклонна неделя, те дават смисъла на Великият пост. Като се концентрираме в тях, те ще ни изведат от инерцията на навика, който се е превърнал в характер – нашето аз, от което трябва да се отречем. А не знаем как. И не разбираме защо – отричането от себе си ни изглежда нещо негативно и се питаме: възможно ли е, ако извършим нещо негативно, да постигнем нещо позитивно?

А отговорът е прост и се съдържа в молитвата, която най-често повтаряме: „Да бъде Твоята воля“. Да се отречем от себе си ще рече да дадем място на Божията воля в своя живот.

…от копнеж по Христос да се покатерим на смоковницата като Закхей, за да Го зърнем и после с радост да Го приемем в дома си, да бъдем по-щедри към другите и по-строги към себе си.

…да постъпим като добрия самарянин, който прекъснал своето важно пътуване, за да превърже раните на непознат човек.

…да постъпим като всеки един от апостолите, които оставили домовете си и тръгнали след Иисус, а след това тръгнали по света да разпространяват Неговото слово.

Това са примерите какво е да се отречеш от себе си, какво е да станеш нов човек.

Но често не разбираме, често нито едно от това не ни е по силите, често решимостта ни не достига. И ние влизаме в ролята на онзи ученик, който помолил първо да отиде и погребе баща си и след това да последва Иисус, а Неговият отговор отново е стряскащ: „върви след Мене и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци“ (Мат. 8:22).

Какво означава отричането от себе си е показано образно и експресивно в онези страшни думи на Христос – ако те съблазнява ръката ти, отсечи я…, ако те съблазнява ногата ти, отсечи я…, ако те съблазнява окото ти, извади го (Марк 9:43-47). Едва ли би хрумнало на някого да приема тези думи буквално. „Отсичането“ на ръката и „отричането“ от себе си означават едно и също.

Но пътят не свършва с отричането, а започва от него. Ако само се отречем от себе си, ние ще останем без път, без цел, без смисъл, без самоличност – без себе си и без Бога. Отричането от себе си добива смисъл само ако последваме след това Христос. Затова Той казва: „който иска да върви след Мене“. Не ни повелява, не ни налага, не ни заповядва, не ни натрапва, а призовава – „който иска“.

За да се отречем от себе си трябва да спуснем погледа си много дълбоко в себе си. Иначе ще се отречем от нещо друго, ще си въобразим нещо друго и ще вървим не след Христос, а след някой друг.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статия„ИСТИНА, ИСТИНА ВИ КАЗВАМ…“
Следваща статияКогато скръбта живее от парадокса и иронията