0
580

Оттласкване от дъното

Фотографии Стефан Джамбазов

С художника Динко Стоев, чиято изложба в столичната галерия „Райко Алексиев“ продължава до 24 ноември, разговаря Стефан Джамбазов.

„Ако ме оставят някъде и ми кажат – имаш три цвята, с които ще работиш, ще си избера бяло, черно и червено. Мисля, че с тях ще мога да се изразя напълно.“ Това казва в разговор за въпреки.com художникът Динко Стоев, чиято изложба в столичната галерия „Райко Алексиев“ продължава до 24 ноември.

Питаме го какво му носят тези цветове: „Напълно ме удовлетворяват във всяко едно отношение. Бялото, когато се смесва с други цветове, още преди да е нанесено на платното, процесът, когато в бялото прониква другият цвят – всичко това е удивително. Като някакъв демиург се чувстваш, въпреки че не мога да бъда такъв. Но как навлиза черното или червеното в бялото е някаква магия. Това е удоволствие. Почти хедонистично състояние“. 
А червеното? 
„Когато влезе в бялото, става дифузия, едно размиване, получават се хиляди нюанса – от розово до тъмночервено, до някакво по-друго проникване на единия цвят в другия. Много е фантастично това нещо.“ 
Тревожен цвят е червеното. 
„Червеното психолозите и психиатрите във всички книги, които съм прочел, го слагат в категорията на тревожните цветове. Но аз не го възприемам така. За мен е нещо силно, което ме импулсира, дава ми сила, дава ми увереност. Може би причината е в устройството на очите. Не зная. Може и да не е толкова елементарно“, казва Динко Стоев.

Разговаряме в празната галерия „Райко Алексиев“ малко след откриването на неговата изложба. Споделя, че сякаш малко хора идват на тази изложба. Мислим си, че може би ги стряска неговата категоричност в изказа. Тук няма красиви картини, които хората биха си сложили в дома. Но има неистовост, обусловена при автора от много фактори – семейството, усещането за света, в който живеем, и честността към вътрешното усещане за нещата. Тук Дядо Мраз или Дядо Коледа не е добрият благ старец, а намушкан и разчленен наш съвременник, елените са оглозгани, подаръци няма. Елхата не е накичена с евтини дрънкулки и лампички, тя е черна и гола. Слънчогледите са тревожни. А хората сдържат вика си, захапали железен прът, или измиват червеното от своите лица и тела. Това е викът на автора – към обществото, а може би към себе се.

Динко Стоев е син на големия български писател Генчо Стоев (1925–2002), автор на романите „Цената на златото“, „Лош ден“, „Циклопът“. И неминуемо върху неговата съдба остава отпечатък тревожността, в която живее семейството. Политически затворник преди 9 септември 1944 г., Генчо Стоев е низвергнат от своите „другари“ след 1954 г., четири години преди да се роди синът му. Споменът за напрежението се е съхранил в съзнанието на Динко. „Аз така израснах. Тревогите идваха и си отиваха. Спомням си моето детство в много особена кинематографична обстановка. Как в един апартамент, с югоизточно изложение в добър комплекс за онези години, едни невидими щори се спускат, когато баща ми направи някаква беля, скара се с някого (а той беше много избухлив, невъздържан и абсолютно смел). Той нямаше страх от нищо. Бил съм свидетел – и от смъртта не го беше страх. И естествено, тези конфликти с властта и по-силните се отразяваха много лошо в къщи. Невидимите щори се спускат, светлината в югоизточния апартамент изчезва и вътре настава сумрак, като в най-тъмните ноемврийски дни. Това продължаваше с месеци, с години, после изведнъж се вдигаха щорите, тия невидими щори, откъм Витоша влизаше светлина, беше хубаво. Пускаха радио и търсеха една голяма певица – Далида, и я слушаха, и ѝ се радваха. А и ние се радвахме. После той написа книги, които се оказаха най-важните в живота на семейството – „Цената на златото“ и „Лош ден“. Тогава пък съвсем грейна слънце – започнаха да идват в къщи режисьори, искаха да правят филми… Тези тревожни състояния са ми още от ранното детство, още от неосъзнаваното битие на моето аз. И те сигурно са ми повлияли“, споделя Динко Стоев.

Признава, че възприема света до известна степен катастрофично, като вик. А за слънчогледите, които се появяват често в негови картини, казва, че са посветени на Ван Гог. „Слънчогледите, ако мога, ще продължа да ги правя. И ако имам още изложби, винаги ще има по едни слънчогледи.“

Динко Стоев казва за себе си: „Аз съм болезнено чувствителен, но мога и да се владея, защото съм дисциплиниран. Но когато се замисля какво става с мен, преди всичко с България, после с Европа, след това и със света, не виждам нищо добро, за съжаление. Не може една държава като нашата – с някакъв потенциал, обитавана от европейско население, защото ние сме си европейци – не може да се намира в такова състояние. Очевидно е, че начинът, по който се извърши преходът, е абсолютно неприемлив. С това не искам да кажа, че е можело по друг начин. Щом е станало така, значи така е можело да стане. Но това не означава, че е хубаво. Това, че продължава да се осъществява по същия начин, да се мултиплицира и да става все същото, не мога да възприема… Не може всеки, който повече е просперирал в областта на изкуствата или някъде другаде, да се окаже, че е сътрудник. Ами ние като не сме били сътрудници, защото сме имали съвест… Аз съм от такова семейство, че след като баща ми е живял в затвора преди 9 септември, сигурно биха ме направили сътрудник, ако бях пожелал. Не съм искал да ставам сътрудник, защото това не мога да го преживея, аз няма да го преживея. Съвестта ми…“, възкликва Динко Стоев.

Връщаме се отново към баща му. Казва, че той е бил единственият човек в семейството, който харесвал, че толкова трескаво синът му се занимава с мазане с маслени пастели, с темперни бои. „Мажех, рисувах кончета, които приличаха на мишки. Черните кончета – черни мишки, белите кончета – бели мишки.“ И добавя, че Генчо Стоев презирал правенето на пари чрез изкуството. „Не зная дали е бил прав, за себе си е бил прав, защото не е можел по друг начин.“

Заговорваме за дъщеря му Дина Стоева, която завърши тази година Националната художествена академия. „Дъщеря ми също не може да се заблуждава и да живее в еснафско благоденствие, дори да успее да си го осигури. Ако имам възможност да затъна в охолство, това няма да ми даде нищо. Няма да бъда охолен човек в това охолство. Така че зависи от състоянието на духа. Тя все още си е студентка. Не може на тази възраст да има сериозен творчески облик. Тепърва ще го изгражда. Много неща ще се наслагват, ще се махат”, казва Динко и добавя, че харесва посоката, в която върви дъщеря му.

Той е един от преподавателите в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“. „Това е от най-щастливите неща в живота ми, че съм учител в Художествената гимназия. Защото толкова талант, така щедро раздаден, ме изпълва с удоволствие. От една страна, съм щастлив, а от друга съм безкрайно бесен, нещастен, недоволен, като виждам как той се разхищава… Просто се иска невероятна сила да оцелееш и да се покажеш в крайна сметка.“ И добавя за своите ученици: „Това, което на мен ми липсваше като ученик в художествената гимназия, е свободата. Днес я имат. Защото в момента няма никакви причини те сами да се ограничават или да позволяват на някой авторитет, истински или фалшив, да ги ограничава. Това е, което искам да им дам, и до голяма степен съумявам. Имам страшни конфликти заради това. Ръководството в момента е много на наша страна, не толкова родителите им. Например, някакви художници, никога нищо не са правили, но са завършил Академията. „Ти, казват, защо не ги учиш – те трябва да преминат през някакво обучение, задължително“. Те ще си минат, но нека да опитат едно, нека опитат друго, да се почувстват свободни. „Ама вие ги правите художници още във вашето училище.“ Не ги правим художници, защото в Академията ги искат без лице, без самочувствие, можещи да рисуват гънки, капачки, носове, пръсти… Ако са научени добре да го правят, са хубав материал – да си ги хванат и да ги подкарат в техния си коловоз. Аз не искам вече никакви коловози нито за себе си, нито за хората. И който ги е счупил тези коловози или е излязъл, много му се радвам“, казва Динко Стоев.

Връщаме се и към изложбата. В нея има картини с човек, захапал желязо. Динко обяснява този цикъл. Преди време преминавал на пешеходна пътека, обозначена с маркировка и със светофар, който светел зелено. Когато стигнал до средата, една кола връхлетяла с висока скорост по средата на пътеката и едва не го размазала. Той махнал укорно към колата, която вече била изминала поне 60 метра. Шофьорът обаче спрял, върнал се с голяма скорост на заден ход. Спрял до него, изскочил от колата и вместо да се извини, му поискал сметка. „Ти що ме псуваш, бе!“, била реакцията на собственика на колата. Почнал да го дърпа. Динко му отговорил: „Щеше да ме прегазиш“. „Това не ме интересува, ти що ме псуваш“, бил отговорът.

„И усетих, че нямам никакви права“, казва художникът. А вечерта, когато отишъл до магазина, видял жени, които ограждали с арматурни железа градинки. И някак за да изрази безсилието и отчаяните си, му се приискало да захапе това желязо. Така се появил този цикъл картини.

И още една тема в неговите картини – Дядо Мраз, дядо Коледа, празникът, който не е празник. „Да, имах самотни периоди, в които се чувствах много зле и обикалях нощно време из София. И минавах често край тези елхи, които бяха измама“, казва той. 

Но въпреки мрачните сюжети, той обича света, както каза при откриването на изложбата неговият колега, проф. Станислав Памукчиев. И може би не случайно в неговите картини се появява и един душ, който отмива болката, кръвта и мъката на света. „Аз съм жизнено същество, което иска да получи много от този свят. А недостигът на това, което получавам, го компенсирам чрез живописта“, казва Динко Стоев. А Станислав Памукчиев завършва със следните думи: „Картините на Динко са изпитание, доколко можем да живеем и понасяме собствените си сенчести страни, доколко можем да се познаем и възпротивим, да въстанем срещу охранителите на Ада в нас. Като отговор: в енергията, в жизнената и духовна сила, в творческата воля и личностното въставане е екзистенциалният и хуманен патос на изкуството на Динко Стоев. Във вика на разтерзания Аз е неговата победа“.

Накрая на нашата среща Динко споделя: „Картини и творчество, които са наполовина честни, наполовина откровени, в които авторът не гледа в себе си, не показва нищо от себе си, а иска да хване част от Витоша, малко дръвче, малко голичко, гръбче или нещо такова – за мен тези картини нямат сериозна стойност. Трябва докрай да се отиде. Или поне да има такъв опит. Докрай на това, което си, което чувстваш, което можеш да дадеш. Много хора ми казаха, като откривах тази изложба – ти си щастлив човек… Защото са видели, че съм си свършил работата, и съм го направил с удоволствие. Тези картини, въпреки червеното, драмата и тревогата, ми носят страшно удоволствие, докато ги рисувам. Аз съм много, много щастлив, когато ги рисувам. Запълвам онази огромна празнина между мен и желанието да бъда някой с работа, с реална продукция. Аз реално съм свършил нещо, което ме оттласква от дъното, където може би се чувствам. И се приближавам към мястото, където има въздух.“

Със съкращения