Начало Филми 15 минути Оттук дотук
15 минути

Оттук дотук

Георги Мартев
03.04.2023
5376
„Оттук дотук“ (2021)

Портал Култура представя късометражния филм на Георги Мартев в сътрудничество със сайта kinematograf.bg

„Оттук дотук“ (2021), режисьор Георги Мартев, оператор Калоян Божилов, сценаристи Георги Мартев, Никола Миленков. Актьори: Димитър Николов, Валентин Танев, Китодар Тодоров, Тигран Торосян, Павлин Петрунов, Стефка Янорова.

В средновековна Германия сред занаятчиите съществувала една практика, която се наричала Wanderjahre – пътешественически години. След като завършели своето обучение в даден занаят, младите чираци трябвало да предприемат пътуване, по време на което да посещават различни градове, да усъвършенстват своите умения, да опознаят света, но и да израснат на личностно ниво, преди да им бъде позволено да се включат в съответната гилдия и на свой ред да станат майстори. Пътешествениците притежавали единствено отличителна униформа, символична сума от пари и малкия си личен багаж. Нямали право да се върнат в родния си град, нито дори на 50 км от него в продължение на три години и един ден. Макар и видоизменена, тази традиция се е запазила и до ден днешен, като най-често продължава около една година и се случва непосредствено след завършване на училище или колеж. Това е времето, в което младият човек може да натрупа безценен екзистенциален опит, преди да се впусне в обществения живот и да поеме както своята социална, така и професионалната си роля.

Споменатата практика е само отражение на един архетип, залегнал дълбоко в човешката психика, а именно – пътя. Пътешественикът и неговото приключение са мотив, който можем да открием пряко или косвено в почти всяко произведение на литературата и въобще на изкуството, но този феномен се корени в живота. Рано или късно човек стига до момента, когато трябва да предприеме своето „пътешествие“. Пътуването е университетът на битието, в който ние, хората, се обучаваме в древните мистерии на живеенето. Срещаме се с нови места, с непознати хора, с трудности и с безкомпромисната (не)справедливост в света и природата. Без това своеобразно обучение човек е не само ограничен във възгледите и разбиранията си, но и изключително неподготвен за съприкосновението си със събитията в собствения си живот, независимо дали те са с отрицателен, или с положителен характер. Както казва Джоузеф Кембъл, ако повикът за приключение бъде отхвърлен, то „скрит зад стените на скуката, усилната работа или културата, субектът губи способността за смислено позитивно действие и се превръща в жертва, която трябва да бъде спасена“.[1] 

Именно такава ситуация обрисува режисьорът Георги Мартев във филма си „Оттук Дотук“ (2021). Явор (Димитър Николов) е младеж на около 20 години. Той е добро момче, може би прекалено добро, за да си пробие път в грубата действителност, която го заобикаля. Живее в родното си село със своята майка Станка (Стефка Янорова), работи в семейната им кръчма и общува единствено с нея и селските пияници. Останалото време той прекарва в безплодни мечти, залепен за прозореца, наблюдавайки малкото преминаващи коли и копнеейки някаква вълшебна сила да пристигне и да го измъкне от личния му затвор. Безсмислено занимание – защото в селото нищо не се случва, а единиците млади хора отдавна са заминали. Драматичното му раздвоение е прекрасно уловено в началото на филма, когато повикан от майка си, той отива при нея, а част от него под формата на полупрозрачен образ остава, вперила поглед през стъклото. Този мотив се повтаря още два пъти в продължение на историята и манифестира чувствата и желанията на персонажите. Вътре в себе си Явор е стигнал до осъзнаването за все по-затягащата се примка около духа и младостта му, за непреодолимата необходимост да остави това място, да пътува, но не смее да си го признае. Така всякаква инициатива в него е блокирана, замръзнала в самотния студ на разкъсаната от колебания и противоречия душа.

Вледеняващият трагизъм на неосъществяването се развива в тежка, задушна и тягостна атмосфера. Същата стара опушена селска кръчма. Същите стари посетители, които пият на вересия. Лампата отпред премига от „сто години“. Междуселският автобус спира за не повече от минута, потегля без нито един пътник и всеки път отнася със себе си частица от младостта на Явор. Той не смее да задържи тези мисли за дълго и ги разсейва, поправяйки телевизора на хипнотизираната от екрана Станка или пък сервирайки поредната безплатна ракия или бира. Като допълнително препятствие за „освобождението“ на Явор се изправя неговата майка. Самотна, очевидно без мъж до себе си, тя отчаяно се е вкопчила в своя син и не осъзнава или не иска да приеме, че държейки го до себе си, тя краде от жизнените му сили, от надеждата и смелостта му, превръща го в роб на роднинската връзка. Едно фройдистко положение по учебник. 

Друг важен контрапункт на терзанията на младия мъж са четиримата селски тарикати, които очевидно идват да пият всеки ден и нерядко се скатават и не си плащат сметката. Всеки от тях представлява различно ниво на малодушно примирение и пораженчество, на доброволно прието безсилие. Иван (Тигран Торосян), който е потънал в абсолютно пиянско тъпоумие и дави душевните си рани в алкохол и крехка, но агресивна показна самоувереност. Сергей (Павлин Петрунов), прикриващ се зад ролята на селския шут, което постепенно го е видиотило. Марин (Китодар Тодоров), в чийто живот очевидно е имало доза смелост, но едно или друго събитие през годините му е попречило да стигне много по-далеч. И накрая, най-възрастният и може би „най-извисеният“ в тази хъшовска компания – Сашо (Валентин Танев). Четирима мъже, оскотели от скука, преживяващи някак, чието единствено развлечение от безрадостното им съществуване е селската кръчма. Те не се понасят и в същото време не могат един без друг. Порочният кръг на празния живот. Разговорите им са изпълнени с дребнави клюки, банални „прозрения“ и язвителни коментари по адрес на другия, придружени с предизвикателни и напрегнати погледи. Някаква буфонада, пародия на смисъл, нещо като „селски“ уестърн, подсилен от синкавия филтър на обектива, неизменния пушек на цигарите и блъскащи се една в друга халби с бира. Всичко това е привидение от евентуалното бъдеще на Явор, ако не поеме по „отредения“ му път. Чисто функционално в сюжета на филма четиримата играят ролята едновременно на антагонисти, но и на помощници на объркания „сульо“, както Сашо нарича Явор. Те непрестанно го провокират, скрити зад маската на дебелашкия си хумор на възрастни и живели повече мъже, но – и тук особено Марин и Сашо – на приятелски загрижени за него хора. Всеки от тях по своему прави усилие да изкара Явор от душевния ступор, но той е толкова безнадеждно потънал в собствената си илюзия, повтаряйки: „Тука с вас си ми е най-добре“, че провокативните реплики не сработват. Необходимо е някой буквално да го изрита от собствения му ад. В крайна сметка вътрешната трансформация се извършва първо в Сашо, който материализира своето неосъществено пътешествие през живота на младежа, като така се разиграва още една архетипна ситуация – старецът и момчето, вълшебният помощник на изпадналия в беда.

Късометражният филм е обиколил доста фестивали и заслужено е получил внимание. Разбира се, това не е история, която ще се хареса на почитателите на действието в смисъла на динамичните екшъни. Това е разказ за отсъствието на действие и за трагикомичните последици от непредприемането на каквото и да било, за натрупването на инерция и за неосъществените пътувания, за бавната смърт на всеки, който не е посмял да направи своя избор и да поеме предизвикателствата на живота и съпътстващия ги риск. Филмът е заснет изцяло на една локация. Можем да кажем, едно интериорно и камерно изпълнение. Операторът Калоян Божилов залага на мрачните тонове и студените филтри. Визуална репрезентация на стагнацията, обладала душите на всички персонажи, а така и на цялото село. „Оттук дотук“ е филм, който пресъздава идеята си освен чрез наративни средства и през своята форма, която съумява да се докосне до тъгата и изолацията на отдалечените райони в България. Темата за залеза на малките български села не е нова, нито рядко срещана, но тук получава много точен израз. Млади няма. Старите отдавна са се отказали от каквото и да било и просто живеят, чакайки края си. А и да има останали млади хора, тяхното единствено спасение е да заминат. Дали ги чака нещо по-добро? Е, кой знае? Тъжно, но факт.

Можете да гледате филма сега на платформата kinematograf.bg.

Иван Врамин

[1] Кембъл, Джоузеф, „Героят с хиляди лица“, изд. „Елементи“, 2017, с. 63.

Георги Мартев
03.04.2023