1
5454

Отчаяни сме, защото сме вярващи

С френския православен философ Бертран Вержели разговаря Юлия Талева

Бертран Вержели

Познаваме ви като „философа на удивлението“. Посветили сте дори книга на този според вас дълбоко християнски поглед към света. И все пак как да се удивляваме в днешния свят? Тероризъм, войни, ценностни сривове, неясно бъдеще – всичко това буди по-скоро отчаяние, като че ли светът стремително затъва в злото. Не ви ли упрекват в идеализъм?

Да, живеем в един страшен свят. Жесток, разделен, наранен. Но мисля, че трябва да разграничаваме понятията: светът е едно, удивлението е друго. Удивлението е свързано с откритието на духа. Думата „удивление“ означава „почуда“ – имаме корена „дивен“ (лат. mirabilis), „възхитителен“. Да се възхищавам, означава да приемам светлината и сам да излъчвам светлина. Удивление ни обзема, когато допуснем намесата на духа във всяко негово измерение – духа на природата, духа на човека и божествения Дух. Така че прекрасното е духът, а не светът. Удивление срещаме в приказките, удивляват се децата, наивниците. Удивляват се онези, които са с отворени очи за живота, които са наясно, че в живота, както и в приказките, неминуемо се сблъскваме с изпитания, ала винаги има и изход. Удивляват се онези, които имат доверие въпреки всичко. Които носят вяра – в Бог, в хората, в бъдещето.

Трагедията е в това, че светът отрича силата на духа. И това отрицание може да ни тласне към обратната, мрачната страна на удивлението: скръбта, тревогата от злото. Защо обаче скърбим, когато ни връхлетят катастрофи? Защото не ги приемаме за нещо нормално. В такива моменти осъзнаваме, че светът не е такъв, какъвто би трябвало да бъде, и това е точно защото имаме представа какъв трябва да бъде. В противен случай нямаше изобщо да се вълнуваме от катастрофите и престъпленията. Мисля, че сме отчаяни именно защото сме вярващи. Имаме понятие за трагично, защото имаме понятие за щастие. Имаме усет за човешката мизерия и падение, защото имаме усет за Бога, за непреходното. Ето затова ни боли. На един удивляващ се на живота човек също му се случва да изпадне в състояние на тревога, на скръб, на отчаяние, на бунт, на гняв. Това е точно защото носи съзнанието за човешкото достойнство и си казва, че човекът не заслужава злото, което му се случва. Големият проблем на нашия свят е, че сме загубили вярата. Това е проблем номер едно на западния свят и на света изобщо. И ето че днес стават ужасяващи атентати, извършват ги религиозни екстремисти, които всъщност нямат вяра. Защото да имаш вяра, означава не просто да си сигурен, че Бог съществува, а да се уповаваш на Него, да вярваш в невидимото действие на Бога в историята. Бог действа, но на тях им се струва, че не действа достатъчно бързо.

Но дали тъкмо липсата на вяра не поражда това завръщане на религията в такава уродлива, изопачена форма, каквато виждаме днес у терористите? Къде е коренът на религиозния екстремизъм?

Онова, което предизвиква завръщането на религията, не е просто липсата на вяра. Да мислим за вярата като за механичен рефлекс, е твърде опростено обяснение. Имали сме вяра, в един момент на хората им става скучно в това състояние, вярата стихва, после пак ни доскучава и пак имаме вяра. Везните се накланят към едното или другото – не става така.

Това, че религиите се завръщат, днес се обяснява по много начини. Аз се придържам към онтологичното схващане за Бога и твърдя, че Той е част от живота и не може да бъде задушен в човека. Човешкото същество се нуждае от Бога и тази нужда се изразява по най-различни начини: чрез религията, чрез изкуството, поезията, любовта, отговорността. Така че религиозното измерение никога не може да изчезне напълно от света. При завръщането на религиозния фактор в едно общество обаче имаме различна проблематика – това е феномен, който можем да наречем религиозна и общностна кристализация. В този смисъл обръщането в даден момент към католицизма например не е съвсем единосъщно със завръщането към протестантството, към православието, исляма или юдаизма. Ако вземем за пример завръщането и разрастването на исляма, което наблюдаваме в момента, то е свързано с много специфични ситуации. Младежи, предимно живеещи в предградията, затънали в престъпност и дрога, отчаяни от безперспективност, от липса на смисъл, внезапно срещат някаква общност, някакво идеологическо звено. Били са сами, безпомощни, съкрушени, объркани и изведнъж тази общност им подава ръка и доктрината, която проповядва, въвежда ритъм в живота им. Това е не толкова завръщане към религията, колкото към някои нейни аспекти, социално и психологически обусловени явления с религиозен оттенък. Защото в един дезорганизиран свят като днешния религиозните структури представляват някакъв социален и психологически ред, но бих разграничил вярата от тази страна на нещата. За мен вярата е нещо изключително дълбоко. Ние сме православни, но кой сред нас е истински религиозен? Аз самият дали съм истински религиозен? Защото вяра означава да бъдеш изцяло отворен за божествения свят, за трансцендентното, а това изисква висока духовност. Явленията, на които сме свидетели днес, нямат нищо общо със сърцевината на вярата, виждаме го непрекъснато.  

Можем ли да определим тогава религиозния фанатизъм като атрофия на вярата?

Мисля, че религиозният фанатик трябва да е много отчаян човек. И изключително невеж по въпросите на вярата. Вярващият човек има пълно доверие в Бога, той не само е убеден в съществуването Му, а се доверява и на действието Му. Той никога няма да убие в Божието име. Човекът, който убива в Божие име, всъщност действа вместо Бога, смята, че Бог не е достатъчно ефикасен. Фанатикът е пристрастен и е на светлинни години от вярата. Като че ли е разпространено схващането, че вярата е отправната точка, а всъщност тя е крайната цел, цял живот се стремим към нея.

Рационалният ни свят обаче отдавна е отрекъл вярата като крайна цел. Спомням си, че в една от книгите си наричате вярата „носталгия по удивителното“. Кое е качеството, което би могло да възстанови връзката между вяра и разум?

Не виждам противоречия между вяра и разум, защото различавам догматичния разум от истинския. Западният свят в един момент се е увлякъл не от разума, който е хубаво нещо, а от култа към разума, от идолопоклонничеството пред разума. От идолопоклонничеството пред интелектуалната власт, която дава рационализмът. Разумът се е превърнал в един вид страст, при това неразумна страст. Започнали сме да наричаме разум способността и стремежа на човека да обяснява всичко чрез логиката, чрез опита, чрез така наречения логико-експериментален подход. Това е човешкият контрол върху действителността, но не и самата действителност, не и истината за нея. Ние не сме в разума, а във властта на разума. Разумът е нещо прекрасно, това е дадената ни от Бога дарба да създаваме интелектуална, морална и духовна връзка с реалностите в нас и около нас, в природата и у хората. Мисля обаче, че истинският разум е смирен. Властолюбието изобщо не му е присъщо, скромността му е отличителен белег. Бог оживотворява човешкия разум, но не и човешката власт. А днес сме стигнали до надменността на разума, човекът се е самозабравил във властта на ума.  

Все пак, ако западният човек е алергичен към всичко религиозно, историческа вина има и самата религия.

Властта на разума е съблазнила хора, които по някакъв начин са се почувствали унизени заради политическите и пастирските грешки. Ако Църквата е грешила, то е, защото в нея е имало страх и загуба на вяра. Тя се е вкопчила в догматизма, за да се съхрани, и така е изкривила божественото послание. Със сигурност с изтласкването на религията в западния свят сме се отървали и от много неща, които са започнали да натежават в нея и да я обезобразяват: клерикализма, догматизма, и това е довело до някакъв вид обновление в обществото – в известен смисъл можем да го наречем ирония на историята. Днес виждам, когато говоря на студентите си за религия и богословие, че не знаят абсолютно нищо по тези теми. Те дори не са минали през религиозни разочарования, не са преживявали някакъв горчив опит от Църквата, защото неведнъж сме виждали хора, които просто не могат да понасят да им говорим за Бог, до такава степен свързват темата с неприятни преживявания от детството и дори с лошо отношение – не можем да ги упрекнем за това. Поколението, което израства сега, е чисто в това отношение. Можем дори да кажем, че атеизмът го е пречистил, в този смисъл той може да се окаже оздравителен за религията. Изобщо е мистериозен въпрос защо Бог допуска атеизма. Симон Вейл твърдеше, че атеизмът е очистване от идолите. В това може да има и нещо положително, стига да не забравяме, че и самият атеизъм е идол – ето по това не съм съгласен с нея. Защото атеизмът е пълен с идоли. Вие със сигурност го познавате добре, страната ви е преживяла кошмара на атеизма, репресиите срещу вярващите. Затова пък на Запад атеизмът е ментална диктатура, непряка репресия, прави се всичко, за да се говори постоянно лошо за Бога, да се представя религията в най-отрицателна светлина, а политическите власти се стремят напълно да изличат християнството от паметта на Франция и Европа.  

Ала в един момент, когато трябва да се защитаваме от радикалния ислямизъм, неизбежно ще си спомним, че сме били християни. И ако сме християни, ще имаме шанс да се избавим. Вярата ни е нужна. Защото вече сме във война, световна война. Тя ще бъде продължителна и страшна, пред нас се очертават големи страдания и крушения и можем да ги победим само с истината. Ако живеем и говорим с вяра, ще видим появата на истинския Бог срещу лъжливия. Изборът ни ще бъде решаващ – атеизъм, ислямизация или християнство. Трябва да знаем в какъв свят искаме да живеем.

Заговорихте за войната и си спомних една неотдавнашна ваша лекция: „Война, защита и изтребления“, в която се спряхте на ролята на православната икона за света и на разрива между небесното и земното, до който води отричането на иконите. Сетих се за думите ви след атентата срещу сатиричния вестник „Шарли Ебдо“. Тогава терористите взеха на прицел едни творци на изображения, в които са съзрели някаква символика на нашата цивилизация. Франция с право се вдигна в защита на своите ценности, на свободата на словото, но се замислих за ценностния обрат, до който сме стигнали: в центъра на защитата се оказаха именно изображенията, осмиващи сакралното и божественото – пълната противоположност на иконата.

Знаете ли, православието е водило единствената война, която ми се струва оправдаема. Не можем да я наречем „свещена“, нито „справедлива“, защото всъщност православието никога не е подкрепяло войната, а единствено защитата. Православието е защитавало иконите, но не е водило война за тях – тя е подета от иконоборците. Православните са защитавали иконите, не религията, нито хората, политиката или някаква територия (не че не е оправдано да се защитава религията или родината). Но главната проблематика на православието е била именно защитата на иконите, тоест защитата на цивилизацията и човека, защитата на символа, на смисъла – ето в това има нещо възхитително! Защото не е било свещена война, а духовна защита. Мисля, че имате право, днес сме свидетели на една терористична логика, която е просмукала света. Като си помислим, капитализмът (имам предвид не капитализма като система на творчество, предприемчивост и свобода на индивида, а неговите порочни отклонения) е основан на печалбата – всички средства за печалба са добри. Войните също са водени по капиталистическа логика и в нея винаги има нещо терористично. И тъй като сме загубили вярата и връзката с Бога, в този смисъл атакуваме иконата. Човекът на иконата е религиозен, свързан човек. Той не се стреми на всяка цена да спечели, да бъде печеливш. Иконата изразява не увенчаването на човека сам от себе си, а това, че Бог го е увенчал – съвсем друга оптика. И мисля, че когато православните са защитавали иконата, не са го правили за себе си, нито за собствената си територия, а за самия човек и по този начин са спасили цивилизацията. Днешният свят едва ли би познавал културата, просперитета, развитието, ако в един момент не е имало защита на иконите от православните срещу иконоборците. Това е много добре изразено от един голям френски интелектуалец, Режис Дьобре, в Живот и смърт на изображенията [1] – една много хубава книга, много задълбочена, отлично изразяваща смисъла на иконата.

Ала в един момент християнският свят се е уподобил на езическия, започнал е да защитава религията заради териториите, заради чисто човешки подбуди, нямащи нищо общо с духа на православното богословие, предадено от светците, от отците аскети, които са били хора наистина необикновени, разбирали са смисъла на нещата. Днес можем да кажем със съжаление, че много християни не разбират нищо от християнството. Те тласкат християнството към чисто човешки фактори. Православието, като всички човешки религии, е пълно с грехове и грешки, но има фундаментални неща, които не е забравило. И едно от тях е смисълът на иконата. А тя е тайнство. Знаете ли, забелязвам как в толкова католически храмове и манастири напоследък иконите се завръщат, струва ми се, че хората усещат истината в свещените образи, и това е прекрасна новина, обещаващ знак. Не знам дали знаете, веднъж показали на света Тереза от Лизийо различни изображения на Света Богородица – били събрани статуи, мадони, Богородица с Младенеца сред тях – една икона. Когато се вгледала в нея, св. Тереза възкликнала: „Бог е тук!“. Не в статуята, не в мадоната, а именно в иконата. Така че нека оставим тайнството да действа. В един момент революциите идват отвътре и изведнъж виждаме чудеса.

Една от последните ви книги, Стани този, който си!, всъщност приканва към такова духовно преображение. Изградили сте я върху изненадващи паралели между съвременния свят и античната гръцка философия – необичайно ли е това за един православен философ?

Мисля, че в същината има последователност между античната философия и християнството. Отбелязал го е още отецът на Църквата св. Климент Александрийски. Светите Отци са виждали тази последователност, те не са провъзгласявали Сократ, Платон или Аристотел за светци, но и не са ги смятали за антихристи или демони, а са ги възприемали като подготвящи духовната почва за идването на Христос. Това е прекрасно като визия за нещата. Древните гърци са имали усещането за хармония и красота, носели са чувството за трагично и комично – двата полюса на човешките емоции. Гръцката философия се е появила в онзи момент, в който се е пробуждало самосъзнанието на човечеството. Мисля, че дори днешните гърци, сред които имам много приятели, имат усета за тази връзка, за Логоса, за божественото и човешкото, за единението на небесното и земното, което ни е открил Христос, дарявайки ни Възкресението. Защото с въплъщението Си Той е утвърдил, възвеличил, озарил и прославил всичко онова, което хората са чувствали и носели в себе си. Затова и истинският православен трябва да е благодарен на гърците за техния принос, за дълбочината на тяхната философска мисъл. Попивайки красотата на мисълта на философ като Хераклит, осъзнаваме, че благодарение на него вече е имало среща на божественото и човешкото чрез смисъла на фундаменталното противоречие, на съвпадението на противоположностите. Привидно може да изглежда, че сме прекъснали връзката с гръцката античност, но всъщност не е така.

Така че на външен вид ние сме в един свят нехристиянски, атеистичен, но сме проникнати от християнски ценности, населени сме и от духа на гръцката античност и Светият Дух продължава да живее невидимо в сърцата на хората. Затова сме призвани да преоткрием себе си, прониквайки в дълбоката си вътрешна същност, да разбудим царственото, божественото у себе си. Вярвам, че човешкото същество е в хармония единствено когато свързва реалността с онзи прекрасен духовен свят. Жалко е, че днес толкова често жертваме невидимото в полза на видимото. Човекът не си дава сметка колко е важен за вселената. Виждали сме как може да развали атмосферата и дори не е наясно каква сила има в това отношение. А когато постигне равновесие, вътрешен мир, цялата вселена се радва. Има толкова хора, които казват, че животът няма смисъл, и си играят на провокатори екзистенциалисти. Но когато са изправени до стената, ще заявят, ще признаят, че животът всъщност е прекрасен, че го обичат, че са готови да го защитават. Царствено, божествено е да бъдеш по-добър от това, което си, да се отдаваш, да надхвърляш себе си в доброто. Затова страдат хората – защото не могат да се отдадат, да дадат нещо от себе си. Задушаваме се в консумацията и егоизма си, защото нищо не даваме, боледуваме, защото духовното ни същество е отблъснато. Но съм убеден, че в дълбочина човешкото сърце търси точно обратното. И вярвам, че в бъдещето ще видим неща абсолютно непредвидени. Това, което ще се случи в утрешния свят, са положителни явления, изцяло нови, които никой не си е представял. Има силни, млади хора, прекрасни хора, които познавам и откривам. Да внимаваме – младите, които идват, ще ни изненадат. Те носят много духовност.   

Интервюто е публикувано в брой 114 на сп. „Християнство и култура“

__________
[1]  Régis Debray, Vie et mort de l’image. Gallimard, 1992.

Бертран Вержели е френски философ, есеист и православен богослов. Възпитаник е на „Екол Нормал” в Сен Клу. Преподавал е в университета за политически науки в Париж, води подготвителни класове по философия за големите френски висши училища. Преподавател по морално богословие в православния институт „Св. Сергий Радонежки“ в Париж. Сред десетките му трудове се открояват книгите: Вярата или носталгия по удивителното (La Foi, ou la nostalgie de l’admirable, Albin Michel, 2004), Завръщане към удивлението (Retour à l’émerveillement, Albin Michel, 2010), Стани този, който си (Deviens qui tu es, Albin Michel, 2014), Изкушението на човека-Бог (La tentation de l’homme-Dieu, Le Passeur, 2015). Редовен участник е в конференциите „Философски вторник“ в Париж, лектор на богословския цикъл „Понеделник в Пор Роаял“, организиран от френския православен сайт Orthodoxie.com.

1 коментар

  1. Ако има нещо което ислямските екстремисти могат да повлият на Европа това е връщането към религията. Те искат да станем като тях. враговете започват да си приличат. зачеркването на най европейската интелектуална традиция която изкристализира като резултати на Просвещението ще бъде най сладкия момент на тяхната победа. религията не като традиция а като практика. Какво означава това? Ами да изоставим рационалната борба с рака, например, и да го ударим на молитви. тъпо нали? културен дуализъм не може да съществува. Не може да има демокрация и религиозна практика. Исторически демокрацията е съществувала в неавратическите общества. В класическия свет. аерамическите религии са родени в персийския свят. не може да вярваме в авратически бог и да търсим Хигс бозон. Предлагат ни интелектуална безпомощност. ще им се вържем ли? Денят става по голям. никатив бог не се е родил. днес е Бъдни вечер.