С неговите рисунки и илюстрации за израснали поколения българи. Изложбата в Националната художествена галерия (до 16 март) представя част от дарението, направено в края на 2013 г. от фондацията, която носи името на Борис Ангелушев, на галерията. Прочетете текста на куратора на изложбата Анелия Николаева.

Като художник илюстратор Борис Ангелушев е пословично продуктивен. Създал е хиляди карикатури, рисунки и илюстрации. Негови съвременници го наричат „епоха” в българската илюстрация, оценявайки високо неговия недостигнат размах на творческата природа. С илюстрациите му в книгите от българската и световната литературна класика растат и се възпитават поколения българи. Незабравими остават образите на Бай Ганьо на Алеко Константинов, на героите на Елин Пелин, Иван Вазов и Христо Ботев, детските картинки към Андерсеновите приказки, към „Чичо Томовата колиба” на Хариет Бичър Стоу, към Марк Твен, и много други. Трудно е да си представим облика на българските периодични издания от 50-те и 60-те години на ХХ в. без Ангелушевите рисунки и заглавки. Сред тях са списанията „Космос”, „Жената днес”,„Наша родина” и др., вестниците „Литературен фронт”, „Поглед”, „Народна младеж”, „Стършел” и т. н.

През 1992 г. е основана фондация „Борис Ангелушев”. Нейни учредители са приятели, колеги  и съмишленици на художника като Валери Петров, Милка Пейкова, Георги Ковачев, Ивайло Мирчев, Чавдар Шинов и др. Първи неин председател е Христо Нейков. През април същата година съпругата на Ангелушев – Герда, завещава на фондацията цялото имущество на семейството им –творческото наследство на художника и къщата в кв. Драгалевци.

В края на 2013 г. фондацията дарява на Националната художествена галерия над  1000 оригинални рисунки, репродукции, факсимилета  и фотографии. С подбрана част от тях е подредена и настоящата изложба в НХГ. Повечето рисунки, карикатури и илюстрации  в нея са репродуцирани в  периодичния печат и книгите. Сред оригиналите на Ангелушев са експонирани и подарени рисунки от неговите колеги и приятели Илия Бешков, Златю Бояджиев и Стоян Венев.

Анелия Николаева

РИСУНКИ ОТ СТАРИЯ КУФАР

Тази изложба е съставена от рисунките, последно напуснали ателието на художника. И може би на мнозина, познаващи творчеството на Борис Ангелушев в пълния му блясък, навярно би се сторила непълна, малко безплътна и непретенциозна. Но точно тези рисунки, дошли при нас в един стар мукавян куфар, като пътници през времето, отвориха отново страници с истории от далечни години. Тази изложба припомня за художника Борис Ангелушев – този всестранно надарен майстор на приложната графика – недостигнат в плаката, книжното оформление, шрифта, пощенската марка, –  припомня за него в главното му амплоа, това на илюстратора. Ще видите, че почти всички рисунки имат бележките от репродуцирането им в издателствата. Нарочно ги експонирахме така, за да усетим тяхната автентичност и през извехтялата хартия и ръкописите, да усетим пулса в работата на художника с книгата, списанието, вестника. И на нас да ни замирише на мастилото, без лъха на което, както казват приятелите му, той просто ме можел.

За Борис Ангелушев е казано толкова много. Не бих се впуснала в коментари за изключителния му стил, за непостижимата експресия на линията му, за художествените достойнства на рисунката му, за невероятната му продуктивност. Мислех си, че той – човекът на вестника – по силата на своя размах, фина чувствителност за артистична реакция към света, по монолитността на своя талант се родее с друга една голяма фигура на приложната ни графика и човек вестникар  – родоначалника на българската карикатура Александър Божинов.

Но днес тези рисунки ме развълнуваха заради друго. Прехвърляйки ги неведнъж  в ръце, при работата по изложбата  аз откривах жива връзка с детските ми години. Илюстрации от познати книги, с които сме израснали, ни връщат с лекота назад и събуждат неподозирано запомнени моменти.  Спомних си първата си навярно среща с Ангелушева рисунка. Не ще да съм можела да чета, щом баща ми ми е четял на глас „На браздата” от Елин-Пелиновите разкази – та помня онзи Боне Крайненеца – с безпомощно отпуснатите ръце и лицето му, сгърчено от неволята на сиромашията. Днес си давам сметка, че този образ е останал неизлечимо запечатан в паметта ми – толкова въздействащо експресивен го е направил Ангелушев. Навярно няма друг български художник илюстратор, който така непринудено да изгражда своите/нашите представи за литературните герои. Във всеки случай изключително точно е намирал образа към текста и естествено го е вплитал в общуването ни с книгата. И затова делото на Ангелушев – илюстратора, е трудно да се оцени по достойнство.

Мисля си още, гледайки тази изложба, дали моята днес 4-годишна дъщеря след време ще намери път към илюстрациите на художници като Ангелушев, дали ще й говорят техните рисунки така, както на мен сега. Неизбежно се натрапва представата за днешния човек, хванал в ръка компютъра и електронната книга. Иска ми се да вярвам, че във все по-електронното ни бъдеще книгата с хартиени страници, по които стоят Ангелушевите рисунки ще бъде жива и много повече от един музеен експонат. Както и че неизменно по-ценна трябва да е ръчно рисуваната буква, запазила движението, пулса на ръката, държаща перото или четката.

БОРИС АНГЕЛУШЕВ

1902, 25 октомври Роден в Пловдив в семейството на учители.

1922 Приет е в Художествената академия в София.

1923 След спечелен конкурс заминава със стипендия за Берлин, за да следва математика, но вместо това се записва в Берлинската  художествена академия. Учи първите две години приложна графика, след което  се отдава на свободна практика. Среща бъдещата си съпруга Герда Глоке.

1924 – 1933 Активно сътрудничи с рисунки и карикатури на немския ляв печат. Подписва се със псевдонима Бруно Фук. Създава плакати и значки за германската комунистическа партия. Участва в изложби на немските художници-антифашисти. Участва в общи изложби (Берлин – 1925, 1926, 1929, 1930, 1932; Париж – 1926, Амстердам – 1930)

1933 март По политически причини е принуден да напусне Германия. До пролетта на 1934 пребивава в Прага. Участва в редакционния екип на Arbeiter Illustrierte Zeitung.

1934–1935 Политически емигрант в Цюрих;  публикува рисунки в австрийската ляво ориентирана периодика, продължава да сътрудничи и на немските антифашистки вестници.

1935 Завръща се в Пловдив при родителите си.

1936 Установява се в София. Поддържа контакти с писатели, художници, интелектуалци, които споделят убежденията му. Година по-късно в България пристига Герда – негова вярна спътница до края на живота му.

1935–1941 Участва в Общи художествени изложби в България. През 1942 получава наградата за историческа композиция с картината си „Обесването на Васил Левски”.

1938–1948 Художник на издателство „Хемус”. Сътрудничи на българския ляв периодичен печат.

След  1944 Активно продължава сътрудничеството си във всекидневния печат, илюстрира и оформя книги, създава плакати, работи в областта на шрифта и приложната графика. Участва в ежегодните ОХИ, в общи изложби на плаката, карикатурата, книжното оформление. Работи в областта на пощенската марка. Отличен е с множество награди и държавни ордени.

1947 С група български художници посещава Румъния, откъдето донася десетки рисунки и скици, част от които излага на организираната след това съвместна „Румънско-българска изложба“.

1966, 24 август Умира в София