0
4899

От бездънната бездна

Остров Персин

Откъс от непубликувания затворнически дневник на Иван Тутев, който е обвиняем на процеса срещу „Трайчо Костов и неговата група“. С доживотна присъда той лежи в затвора и в лагера Белене до април 1956 г. Изданието е на „Рива“.

Иван Тутев (1902 – 1981), ляв интелектуалец от кръга на Гео Милев и стопански деец, подпомагал нелегалната БКП, е обявен за „враг на народа“ през 1949 г. Той е обвиняем на процеса срещу „Трайчо Костов и неговата група“ и осъден на доживотен строг тъмничен затвор. Въпреки прекарания тежък инфаркт, успява да дочака освобождението си през 1956 г., след седем години в затвори и лагери. Преживяното от Иван Тутев е събрано в този дневник, откъс от който публикуваме.

Иван Тутев е роден в Ловеч. Учи в гимназията в Стара Загора, където заедно с поета Николай Марангозов основават литературен кръжок. След запознанството си с Гео Милев започва да пише поезия и се запалва по модерното изкуство. Завършва философия, агрономство и икономически науки в Берлин. Влиза в кръговете на левите интелектуалци около прочутото авангардно списание „Дер Щурм” (Бурята), ръководено от Херберт Валден. Сам редактира брой на това списание, посветен на българското изкуство, където са поместени стихове на Гео Милев, Ламар, Никола Фурнаджиев, статия от Панчо Владигеров и репродукции от Сирак Скитник, Дечко Узунов и Бенчо Обрешков. През 19291930 г. е представител на българското търговско дружество в Берлин, а между 19321935 г. е представител там на Земеделския кооперативен съюз. По същото време (до средата на 1941 г.) осъществява връзката между българския ЦК на БРП (к) и неговото задгранично бюро, която минава през Холандия. От началото на 1944 г. е натоварен от комунистическата партия да води преговори с водачи на буржоазните партии като Димитър Гичев и Александър Гиргинов за тяхното присъединяване към ОФ. От 19471949 г. е директор на дирекция „Външна търговия” към Министерство на търговията. Арестуван и инквизиран, на процеса срещу Трайчо Костов той получава доживотна присъда. Лежи в затвора и в лагера Белене до април 1956 г. От 19621963 г. е търговски представител в Бейрут, където през 1964 г. основава българо-ливанската банка „Литекс банк”. Пенсионира се през юли 1970 г., след няколко прекарани инфаркта. Оставя множество икономически анализи, литературни и философски бележки, както и обемист дневник от затвора.

Иван Тутев, „От бездънната бездна. Дневник от затвора и Белене“, изд. „Рива“, 2018 г., съставителство и предговор Тони Николов

26 декември 1953 г.

Въз основа на лекарската бележка работя в помещението за чистене на продукти. То е истинска ветрилница – от всички страни прониква силният студ – мокрият пръстен под е вечно студен. Две малки прозорчета от по 30 на 49 см дават оскъдна светлина в ниското схлупено помещение, в което една ужасна печка тукашна изработка не гори, а само пръска лют дим, който смъди в очите.

Тук ние белим картофи, чистим лук и праз и ги режем на малки парчета за казана със затворническа чорба. Това вършим без почивка, освен на обяд, в течение на пълни осем часа. Изпорязал съм си ръцете, понеже постоянно ги мокря с вода и ледени парчета, раните не зарастват, а все повече се подлютяват. Ръцете ми са измръзнали и така са се подули, така болят, щото сигурно имам вече ставен ревматизъм. Болят ме силно и очите – от постоянния дим, от напрягането в тази полутъмнина, от летливите вещества на лука. Боли ме и кръстът, защото е голямо мъчение да седиш всеки ден с часове свит на два ката върху малко дървено трупче. Няма вода за измиване на ръцете и ние ги търкаме със сняг. Чудно, че досега никой не е получил инфекция при толкова мръсотия.

Мръсна, скучна, затъпяваща и болезнена работа, но тя е добра за мен, защото ме спасява от непосилната външна работа, която убива сърцето ми и всеки момент можеше да ме свърши.

1 януари 1954 г.

Ето че посрещам и петата Нова година в затвор. Все се надявам, че това ще бъде последна година, а годините идват и си отиват, без да се промени моето положение. Посрещаме я с Н. П. и В. И.[1]

Всъщност не може да се говори за посрещане. Бараката е изпълнена от песни и викове, от декламации и тостове на най-различни политически езици. Угнетяващо е да наблюдаваш усилията на тези човешки песъчинки, които животът безмилостно е изхвърлил, напразните им усилия да манифестират някаква убеденост в своето тържество…

Ние тримата тихичко седим върху нашия горен нар и готвим нашата вечеря на корезит[2]. Приготвихме си пържено свинско месо и хубав руски чай, към това – бяло сирене и прясно масло, които Ерна ми бе донесла при свиждането – ето нашата вечеря. Н.П. даде десерта – ябълки и сушени сливи.

Вечеряхме повече мълчаливо. Някак не ни се говореше. Всеки го измъчват лични спомени, мисли за близките му, които сега тъгуват по нас, грижи за неизвестното бъдеще. Така престояхме до един часа след полунощ. Н.П. и Васката си легнаха, а аз не мога да заспя и пиша.

Опитвам се да направя равносметка на изминалата година. Всъщност този баланс не е лош, той е много по-добър, отколкото балансът на всички досегашни години в затвора. Наистина – през тази година изтърпях много страдания, но тя също така ми донесе и хубави неща: освобождението на И. П., разкриването на Берия и неговата губителска работа съвместно с Рюмин, смелата ликвидация на престъпния шантаж с лекарите – и други, по-малки белези, които ми разкриват вече не така далечни перспективи. Мога да бъда доволен. Руменее вече предутринно моят хоризонт.

10 януари 1954 г.

Днес сме в почивка. Лежах си на своя горен нар и изведнъж – изненада. Като изпод земята изникна пред мен образът на Б. Х.[3] Спонтанно се прегърнахме и целунахме. И двамата искрено се радваме. Все пак ние преживяхме с него почти половин година заедно в Софийския затвор и почти бяхме свикнали един с друг, когато него така трагично го взеха от килията ни, и той вече не се завърна. Разказа ми за И. С.[4], М. С.[5] и Н.Г.[6], с които е живял заедно. Всички ме поздравяват. Дълго се разхождахме и разговаряхме. Винаги срещата с познат човек, особено с човек, който е свързан с теб с обща съдба, силно вълнува затворника.

20 януари 1954 г.

Днес имам имен ден и какъв по-хубав подарък би могла да ми поднесе съдбата от този, че прочетох в получените днес вестници, че е прожектиран новия български игрален филм „Песен за човека“ за поета Никола Вапцаров, за който музиката е писана от моя Жоро[7].

Във всички вестници са поместени обширни рецензии за филма, в които за музиката се дават най-високи оценки, което ме изпълни с бащинско щастие и гордост, всички другари се радват искрено с мен и топло ме поздравиха.

Навалял е дълбок сняг. Всичко е затрупал, заличил е грозотата на голия лагер и го е разхубавил като го е облякъл в своята бяла романтика. Докъдето виждат очите, всичко е бяло: полето, гората, свищовските възвишения. Земята спи белия сън на зимата.

23 януари 1954 г.

Днес имах голям разговор със секретаря на култсъвета В. Мисля, че като ме покани за този разговор, той е бил надлежно оторизиран, защото същият този човек до днес се държеше подчертано враждебно към мен и охотно разпространяваше гнусни клевети и дребни интриги. Предложи ми щатна работа като нормировчик, същевременно да поема ръководството на курса по политическа икономия като лектор. Отговорих му, че никога не съм и няма да откажа своя принос, щом той се яви нужен, но след онова, което правиха и още правят с мен, намалява охотата ми и ме кара да поставя известни условия. Лош е досегашният ми опит в затвора: на няколко пъти вече ми възлагат работа, доволни са уж от нея, а току изведнъж съвсем безпричинно ме снемат и се започва невъздържана клеветническа кампания, която страшно ме терзае душевно и къса нервите ми. Как може да се понася до безкрай такова нещо. Та може ли така безогледно да се злоупотребява с моята коректност. Ето и сега – нима не разпространяваше и той самият клеветата, че не съм искал да работя, защото съм враг, че затова съм „кръшкал“, въпреки че и той самият още от Коларовградския затвор знае, че съм имал тежък сърдечен инфаркт и лекарите безусловно забраняват всякакво физическо и душевно усилие, въпреки че всички в този лагер със собствени очи са виждали как припадам, мъкнат ме полужив и лекарите едва ме спасяваха. Защо е правил това? Как ще имам доверие и уважение към него? Не, не ми се иска вече да бъда обект на нечии неясни комбинации, не останаха вече в мен телесни и душевни сили и ще трябва да се пазя. Знам, че от МВР е предписано да ми се даде подходяща канцеларска работа; това вече официално ми се съобщи и то ми стига.

Той силно настоя и аз накрая отстъпих, но при условие, че веднага ще зарежа всичко, ако не запушат устата на клеветниците или ако останат такива в системата на културно-просветната работа. Не знам дали правя добре, като пак се съгласих да работя отговорно – те са такива странни и непостоянни и може отново да си отровя душата!…

29 януари 1954 г.

Днес излязох с две дърварски бригади на работа в дълбоко заснежената зимна гора. Трябваше да проведа хронометрически наблюдения при отсичането на дървени трупи и насичането им на цепеници за огрев. Вървим в дълбокия цял метър сняг и прокарваме пъртина. Движим се един след друг и от далеч приличаме на ято жерави, отлитащи в бледното зимно небе. От трудното ходене всички сме изморени и с мъка повдигаме краката си. Времето е много студено, но тихо, безветрено. Двадесет и три градуса студ. Небето е обвито с мътнобяла пелена, през която слънцето едвам прозира.

Навлизаме в гората. Тук е още по-тихо и ми се струва сякаш е и по-топло. Но скоро разбирам, че това е само измамната илюзия на безветрието – студът с двойна сила се нахвърля отгоре ни – злобно хапе със своите остри зъбки носове, уши, бузи.

След около едночасов непрекъснат марш пристигаме на работното място, всички сме сгорещени от изнурителния ход. Някои вземат брадвите и бързо започват да отсичат големи дебели клони. Други се заемат с окастрянето им, насичането на парчета и избирането на място за лагер. Трети наклаждат огън и скоро лумва весел пламък. Разполагаме се около огъня и с удоволствие греем премръзналите си ръце и крака.

Дървата не са сухи, но огънят не обръща внимание на това – той лакомо ги поглъща и подсвирква от удоволствие. Високо се издигат неговите ловки розови езици, преплитат се в гъвкав танец и бавно се спущат към земята, сякаш премалели от сладка умора.

След като се постоплиха, хората се пръснаха из гората. Оставам сам. Седя върху влажния пън и лицето ми облъхва ласкавата топлина на огъня, а от балтона ми излитат цели облаци белезникава пара. В дълбокото безмълвие на зимната гора се чуват само далечните глухи удари на брадвите и редкият тревожен грач на гарваните. На клон на отсрещната върба е кацнал един голям черен гарван, лъщящ в морави отблясъци и любопитно поглежда със своите умни очи огъня и човека край него.

Жаден съм, но нямам вода. Напълвам емайлирана купичка с чист сняг и я слагам върху огъня. Снегът бързо се стопява и аз изпивам водата. Тя не е вкусна, но това е романтично и мен ми е добре. От време на време хвърлям в огъня по някоя сурова цепеница. Тя жалостиво съска и към небето изригват цели снопове от искри и тъмносив дим. Започва да вали сняг. Унесен в своите мисли и спомени не забелязвам колко снеговалежът се е засилил.

Събуждам се от своя унес едва когато един по един започнаха да се завръщат дърварите. Над гората се спуща сива мрачевина. Бързо взехме торбите и раниците си и тръгнахме към лагера. В засилващия се здрач с мъка се движим по тясната пъртина, често попадаме в навеи и до над кръста потъваме в снега. Звездите трептят със студен тъжен блясък в леденото небе, далечни и самотни…

Най-после излизаме на отъпкания път. Под краката ни снегът стъклено хрущи. В далечината неясно се очертават ниските продълговати бараки на лагера. Те са се сгушили в полумрака и изглеждат още по-ниски и разкривени, сякаш ей сега ще се скрият под топлото снежно рухо. През мътните стъкла на малките прозорчета се процеждат тънки струйки жълтеникава светлина.

Не се чува никакъв звук и ми се струва сякаш лагерът е съвсем пуст и безлюден… Сега пия много силен горещ руски чай, който сам си приготвих с корезит. Топло ми е и съм настроен мечтателно…

6 февруари 1954 г.

Днес бях на бригада с работниците в системата на култсъвета. Задачата ни беше да отидем в гората, отвъд сухото блато пред лагера, да насечем дърва за огрев и да ги пренесем до източната вишка, където ще се насекат за ползване от кухнята, фурната и пералнята.

Много е студено. Духа леден вятър. Той прониква навсякъде, през всички дрехи и кара хората да се чувстват като голи. Той скача по нас като зъл дявол и сладострастно садистически ни щипе.

Нарамваме тежките сурови цепеници и през голото блато газим в дълбокия сняг. Разстоянието не е голямо, но тук шеметно ни грабва снежната виелица, хвърля в очите ни леден скреж, бодлив като тънки игли, взема дъха ни, блъска ни яростно в гърдите, поваля ни като малки немощни деца в дълбокия сняг. Цепениците ужасно тежат на раменете. Ръцете ми са измръзнали до пълна безчувственост. Направихме по шест такива курса.

Прибрах се в бараката полужив. Хвърлих се в леглото, без да вечерям.

6 март 1954 г.

Шестият конгрес на БКП завърши своята работа. Той одобри изцяло линията на партийното ръководство след Петия конгрес и по-специално мероприятията по прочистване на партията и по нашето арестуване и осъждане. Значи всички надежди, които възлагах на него се оказаха напразни.

12 март 1954 г.

Не помня зима с толкова продължителен силен студ и с толкова много снеговалеж. Снегът пада и без да се топи, отново и отново се покрива със свеж сняг. Снежната покривка достига на равно поле вече средно над 1,20 м. Дунав дълбоко е замръзнал и отдавна връзката на острова се осъществява по леда. По него се движат и пешеходците, и колите, и камионите, натоварени с продукти.

Между затворниците отдавна се носят слухове за предстоящо наводнение. Те се опасяват, че когато времето се затопли и започне топенето на снеговете, скованата от ледове река ще излезе из своето легло и ще помете острова. Сега обаче те са изпаднали в истинска паника, защото има сведения за покачване нивото на водите, пък и сами виждат приготовленията, които администрацията взема за евентуална евакуация на домашните животни и затворниците.

Днес ходих с бригадата на култсъвета за прибиране на дървени трупи от гарата зад моста към „Славей“. Този мост минава над ръкава, който свързва двете големи блата. Сутринта този ръкав и самите блата бяха сухи, а към обед северното блато вече се бе напълнило, следобед водата започна да нахлува от там по ръкава в мъртвото блато. До вечерта тя толкова се вдигна, че почти достигна платното на моста и грози вече да залее пътя, да прекъсне единствената още сухопътна връзка с щаба на брега.

Казват, че Дунав влачи огромни ледени блокове, които се камарят някъде пред Свищов и са образували естествен леден бараж. Водата не може да се оттича и затова вече се връща обратно, бързо пълни коритото и вдига нивото. Ето от това иде опасността, защото иначе, колкото и големи да са водите на Дунав, те не могат да се качат така високо, че да залеят целия остров и особено нашия лагер – Втори обект.

Следобед над острова ниско прелита аероплан наблюдател. След това започват да се чуват тежки оръдейни изстрели. Вероятно разбиват задържащите водите ледени маси. Ще видим какво ще стане до утре. Аз съм спокоен. Взеха се много сериозни мерки. Струпаха тук над сто понтонни лодки с греди и дъски за сглобяване на пароми. Образуваха две понтонерски бригади, които усилено се обучават. Мисля, че ако се наложи, евакуацията ще се проведе бързо и успешно.

13 март 1954 г.

Водата бързо пълни острова. Оръдейните изстрели не стихват, но тя все се качва и качва. Расте и паниката сред затворниците. През целия ден докарваха от първи обект овчи стада, а вечерта с коли докараха малките агънца. Мобилизираха ни да ги пренасяме от колите до кошарите в новия овчарник. Те са такива малки, топли и уплашени, така жалостиво блеят със своите тънки гласчета, плачат за своите майки, че ми става жално. От друга страна, отчаяно блеят с дълбок пресипнал глас майките, търсещи своите рожби.

Прибрахме се много късно в лагера. Повечето от хората са стегнали своя багаж и чакат заповед за евакуация. Мнозина изобщо не лягат да спят.

16 март 1954 г.

Най-после водата скъса и последния бент – насипания път към дигата. Наблюдавах как невисока водна стена бързо се движи и нахлува с буботене в блатото пред лагера. В гората работят доста затворнически бригади, които събират дърва за огрев. Водата ги подгонва и те панически бягат пред нея. Всъщност тя не е висока и нищо друго не може да им стори, освен да ги измокри, но те са уплашени като напълно разбита и деморализирана армия. Тъкмо смятат, че ей сега ще се измъкнат от нейното преследване, а тя вече им прегражда пътя. Те се хвърлят в странична посока и пак през глава бягат.

Едва късно надвечер се прибират в лагера – изморени, гладни и измокрени. Водата мъкне ледени блокове. По някои от тях са се приютили зайци и плъхове. Те минават край лагера и затворниците със смях и викове ги замерват с ледени парчета, заледени снежни топки и дървета. Зверчетата гледат хората с ужасени очи, панически се въртят на всички страни върху леда и плъховете издават странни писъци.

Водата е заляла вече целия двор и част от бараките и сградите. Нашият лагер е обграден напълно от водата и представлява мъничък остров. Всъщност това е всичката суша, която е останала от този голям остров – едва има сто метра дължина и около петдесет метра ширина. По водата сноват понтонни лодки и пароми, които прекарват от оборите конете и бичетата. Настаняват ги във вътрешния двор на лагера, където е най-високото място. Конете са неспокойни, а бичетата тревожно мучат. Хората са изплашени и ходят като замаяни. Водата продължава да се качва. 

Дават заповед за евакуацията на затворниците. Етикетираме багажа си и го складираме в най-високата барака. По искане на главния лекар аз ще се евакуирам с болницата. Пренасям се в помещението, където е настанена тя сега, тъй като нейната сграда е вече изцяло наводнена. Сградата на култсъвета, трудова отчетност и четната е така силно подгизнала, че стените бавно започват да се рушат и зданието пада. Това още повече засилва паниката. С пароми заминава първата партида евакуиращи се затворници. Така ни заварва нощта.

Манол и Борис се грижат за пренасяне багажа ми. Прибирам се в болницата и лягам върху един нар без покривки. До сутринта спах добре. На следната сутрин се оказва, че покачването на водата е спряло. Междувременно се върнаха понтоните в първата група евакуиращи се затворници. Те скитали цяла нощ из водната пустош и не могли да се доберат до брега, задръстен с планини от лед, непристъпен като крепост. Задържат ги и изобщо евакуацията се отменя. Бавно настъпва успокоение.

Приспособихме бившата бръснарница за канцелария на „Трудова повинност“ и веднага пренесохме там багажите си. Започнахме редовна работа. Това е първата служба, която започва нормално да функционира. То прави силно впечатление. След това се формират и някои работни бригади: за сечене дърва, за разтоварване на паромите с продукти и др. Към обяд водата започва бавно да спада, после спадането се засилва. Узнаваме, че леденият бараж е бил разбит с артилерийски снаряди и водата на Дунава вече нормално се оттича.

Лагерът води истински морски живот. По необятната водна шир плуват безчет понтони и пароми. Слънцето ярко грее от още студеното мартенско небе и повърхността на водата блести ослепително. Кой знае откъде надойдоха безброй бели чайки. Те с писък се гонят над водите, стремително се спущат в тях, сякаш падат простреляни и когато докосват водата, ловко грабват малката рибка и излитат във висините. Наблюдавам ги и в душата ми бавно нахлува спокойствието, никне проста радост от живота.

26 март 1954 г.

Отдавна вече водите се успокоиха. Те още заливат по-голямата част от острова, но по-високите места са вече сухи. Сега те са се оттеглили в най-големите блата, които всъщност са така чисти и ясни, че приличат по-скоро на езера, свързани едно с друго, както са свързани финландските езера.

От юг задуха топъл вятър. Той лакомо яде снега и чисти земята. Над езерото ниско плува утринна мъгла, прозрачна и нежна. Въздухът е загубил своята студена жилка и макар че все още е хладно, вече се чувства предпролетта.

Целият остров е пълен с диви патици, които се устройват по двойки из върбалака. Те весело хвъркат из ясния въздух или пък като моторни лодки при надбягване шумно пърхат току над водата, докосвайки я с криле, и плискат хиляди светещи на слънцето брилянтни пръски. През целия ден ловците измежду надзорния персонал стрелят по тях. От юг настъпват ескадрилите на дивите гъски, те прелитат с весели крясъци над острова и изчезват към Румъния…

Плувах с понтонна лодка из острова. Бригадите събират плаващи дървени трупи, товарят ги на пароми, превозват ги до източната вишка и там ги разтоварват, за да ги насекат за огрев или пък да ги приготвят за преработка от гатера или обдялат с брадви за строителни греди. Наблюдавах хронометрически работата за изработване на трудова норма. Приятно е да се пътува така! Спокойно и тихо. Около нас летят бели чайки. Подхвърлям във въздуха малки късчета хляб, те се спущат върху им с жаден писък, ловко ги улавят във въздуха, почти над самата вода, и отново се издигат в ясното синьо небе, по което високо плуват крилати бели облаци.

Пролетната хармония на природата насища душата ми с дълбоко усещане на мир!…

2 април 1954 г.

Живеем като на далечен обсаден остров. Няма сухопътна връзка, а само чрез понтонна лодка и пароми. С парома ходих до ливадите. Те са обсипани със синкавобледи крокоси[8], сякаш са поръсени с ясни бисери. Какво място за овцете! Но вместо това, струпали са ги върху могилата до стария овчарник, обградени отвсякъде от водата и вече много са се измъчили. Усещайки отдалеч миризмата на млада трева, те жадно и жалостиво блеят.

Времето вече доста се затопли и комай може да се каже, че пролетта е дошла. Това стана някак съвсем не забелязано. Младите пръчки на върбите червенеят и по тях вече буйно текат пролетни сокове.

Седя на един дървен труп върху парома, лениво се изтягам, слънчевите лъчи тихо ме милват и аз лекичко се унасям от приспивно равномерния плясък на веслата. В душата ми е широко и светло.

Не ми се иска да стигнем скоро в лагера.

13 април 1954 г.

Помещението, в което сега живея, нощем не се заключва, също и работното помещение. През нощта често излизам навън на чист въздух и разходка във вътрешния двор. Тази вечер беше вълшебно.

Сам съм пред работната ни барака и наоколо никаква човешка душа, освен часовия на северната вишка. Тъмнеещото небе хвърля над земята тъмна завеса и там, където тя докосва далечното поле, то бавно потъва в тишина, а блясъкът на звездите, ароматът на цъфтящите върби, ромонът на листата стават по-ясни, по-силни… От полето, тихо като крадец се промъква в лагера кадифената нощ. Над къдравата линия на гората бавно се въззема луната. Под нейните лъчи езерото блести като ковано сребро. Вълните тихо се плискат, от тях излитат рояци фосфоресциращи искри, сякаш дълбоките води се надигат и с жадни очи оглеждат смълчаното небе… В душата ми бучи, сякаш орган свири някакъв могъщ тържествен химн.

19 април 1954 г.

Пролет. Под топлите лъчи на слънцето земята дими. На високото, близо до оборите, почвата се подготвя за малка зеленчукова градина. Мирише на разкопана земя. Това е онзи здрав, плътен мирис, който опива селския стопанин, зажаднял през зимата за земята. Взех бела и започнах да обръщам, но скоро се уморих и оставих. След това помагах при приготовлението на фъстъците за разсада.

По небето се носят стада бели облаци. Тяхната сянка безмълвно пълзи по полето, по дърветата и нивите – сякаш ласкаво ги гали. Звънят сребърните звънчета на пеещите чучулиги. В далечината на езерото се люлеят като пияни сребристите ленти на две понтонни лодки. Потъвам цял в тази чудесна по своята завършеност хармония на природата. Тя ражда в душата ми странни мечти, сърцето облива пламенна радост… дълбоко в него звучи тихо и девствено божествена музика…

Колко е хубаво, че съм тук!…

22 април 1954 г.

С Кольо[9] се разхождахме дълго из двора пред езерото. Още в Коларовградския затвор чувствах симпатия към него, но тук истински се сближихме. Чудесен другар е той и прекрасен човек: скромен, фин, чист, със светла душа. Не е тясно скроен като другите и неговата принципност няма нищо общо с онзи бездушен догматизъм, който обнаружваха например П. К. или И. М., или П. С. У „Комара“ се чувства преди всичко човешко сърце. Той обича хората и живота, както ги обичам и аз – с жива любов. Той обича истината повече от всичко и като мен безусловно ѝ е предан. Той притежава зрелия опит на човек, който е живял дълго, преживял е всякакви превратности, много поражения и победи и е придобил статика на душата. Кестенявите му очи блестят добродушно и весело. Той почти никога не е в лошо настроение. Винаги ми е добре с него и съм щастлив, че като си отиде Ангел, той остана.

Мълчаливо наблюдавахме разкошен залез. Не споделяме, но и двамата разбираме какво другият преживява и когато се дава сигнал за сбор и проверка, разделяме се с просто ръкостискане и с лъчиста пълнота в душата…

28 април 1954 г.

Днес ходих с дърварите за трупи. В гората опияняващо мирише на едва разцъфтели теменуги и на тръпчива млада мъзга. Оттам се вижда лагерът. Неговите бели бараки се гушат в гъсти облаци зеленина. Той изглежда като безлюден.

Седя на брега на езерото, а вятърът незабелязано се прокрадва до мен и изведнъж закачливо се нахвърля върху ми. По синьото небе се люлеят белите парашути на облаците. Забавлявам се, като хвърлям във водата малки парченца твърда суха пръст, тъй като на този остров няма никакви камъчета. Забърчват се грациозни къдрави кръгчета, които на меки дипли забягаха встрани, стават все по-широки и бързо изчезват. Чувствам се необикновено оживен. Иска ми се да се смея и пея, в душата ми плискат ласкавите вълни на радостта да живея и кълнат буйните зърна на надеждата.

1 май 1954 г.

Ето и петия Първи май посрещам в затвора. Никога не бих повярвал, че така дълго ще продължи моето затворничество… Лесно е да се оклевети човек, но колко мъчно е после да се поправи това.

Денят е светъл и лъчист. С Кольо, Манол, Борис, Васката и Николай сърдечно се поздравяваме с празника. На обяд Дечо – нашият отговорник – ми бе приготвил голяма изненада. Със съгласието на администрацията той купил цяло агне и дал да го изпекат във фурната. Покани ме на празничен обяд в култсъвета. Отдавна не съм вкусвал такова нещо и много се зарадвах. Печеното агне беше превъзходно, но самият обяд не беше много приятен, защото не можа да се създаде задушевна атмосфера. Следобед пак прекарах с моите другари. Спомняхме си миналото, мечтаехме за бъдещето, тъгувахме по своите мили.

4 май 1954 г.

Приключих дневната си работа. Другарите ми по служба отидоха да играят шах или да спят, а аз останах да почета. Вън е тихо. Излязох да погледам пролетната вечер. Тази нощ една от понтонерските бригади трябва да разтовари парома с продукти за лагера и да ги превози до тук. Лодкарите мълчаливо пушат своите лули и цигари, които бляскат като светулки в далечината. 

Нима това може да бъде остров на затворници? Моите мисли ме пренасят далеч назад, в ония чудни италиански нощи край Нерви и Рапалло, които ние с Ерна, млади и мечтателни, изживяхме като връхни моменти на нашата млада любов.

Сега съм затворник. И в спасителната мрачевина на тази топла майска нощ очите ми не виждат голата грозота на този затворнически лагер. Само чрез слуха в мен никнат възприятия, които събуждат трепетни емоции…

Искам да задържа това чудно настроение…

6 май 1954 г.

Днес ме снеха от работа. Това стана по крайно груб и оскърбителен начин. Извикаха ме внезапно в дежурната стая и там старшият надзирател Д. ми каза с неподражаема грубост, че не трябва вече да ходя на работа в „Трудова отчетност“, нареди да дойде с мен един надзирател, накараха ме да взема една желязна количка и цял ден под негов контрол трябваше да извозвам боклук от клозетите до едно блато и да го насипвам там.

Слънцето силно пече и прави тази тежка, непосилна за мен работа още по-мъчителна и опасна. Разбира се, че старши надзирателят не прави това на своя глава. Той е груб и жесток, но това му е наредено. Те добре знаят какво е здравното ми състояние, знаят, че това не е по силите ми и е опасно за живота ми, но пак го правят. Защо? Струва ми се, че ми е ясно. За ония, които редят това, аз, изглежда, не съм човек с душа и нерви, а само нещо веществено, с което си служат при своите експерименти… Почти така снеха и всички други.

Все по-остро, по-болезнено чувствам продължителното безсмислие на своята съдба, колко безцелно и безполезно е страданието, което вече повече от четири и половина години ми причиняват. При това физическото страдание не е най-страшното. Най-страшното са моралните страдания, перманентното оскърбяване на човешкото ми достойнство, издевателството над моята личност. Нима с това ще ме направят враг? Разните р-вци, д-ци, з-ци и тем подобни, които развихриха около мен смъртен амок от клевети и низости, за да ме погубят. Те обезобразиха живота ми, опитаха се да отровят душата ми, надяваха се да вкарат в нея тънката отрова на скептицизма, а тъкмо това е най-подлото убийство – да убиеш душата на човека, който целия си съзнателен живот е вярвал в една правда.

Няма да ме направят враг! Ще мобилизирам всички свои телесни и душевни сили и ще издържа до онзи, струва ми се, вече не много далечен ден, когато ще настъпи краят на това най-жестоко изпитание на моя живот и ще мога пак да гледам с вдигнато чело честните хора право в очите.

9 май 1954 г.

Още два дни издевателстваха над мен с количката, после капнах. Лекарят по своя инициатива се намеси и ме оставиха на мира. Без да чакам изхвърлянето, още в седем сутринта напуснах „консулското“ помещение и с помощта на Манол и Борис се пренесох в първата барака на квартала „Харлем“, както подигравателно наричат задните плетени бараки, покрити с папур. Попаднах в първа бригада, която ръководи А. Д., загубен софийски адвокат, опозиционен земеделец. Когато се явих пред него, той счете за нужно да наругае управата, че така лошо е постъпила с мен, да ми изрази своето „искрено“ съчувствие, да ми наговори куп неискрени комплименти и да ме увери, че ще направи всичко, за да облекчи живота ми в тази барака, но разбира се, това не бе нищо повече от думи, думи… Какво са те? Те са като дъждовните капки, които падат ей в онази малка локвичка отсреща… те потъват в нея и предизвикват само малки мръсни мехурчета, които веднага се пукат и… не оставят никакви следи!

Той не направи абсолютно никакъв опит, за да уреди дори такъв въпрос като настаняването ми на нара, отреден за неговата бригада, към която съм зачислен и остави да ме натикат в чужд терен, в най-тъмното дъно на бараката, до самия клозет, където е вечен мрак и вечна, непоносима задуха и воня.

През зимата как да е карах в тия бараки, но тогава беше страшно студено и в теснотата ние се топлехме един друг. А сега в тази жега, в задухата, сред вонята, измъчван от безчет дървеници, комари, мухи и плъхове, как ще се издържи?…

[1] Никола Павлов и Васил Ивановски.
[2] Спиртник.– Б.р.
[3] Благой Хаджипанзов.– Б.р.
[4] Иван Стефанов.– Б.р.
[5] Манол Сакеларов (1890–1954) – деец на БКП, завършил строително инженерство в Мюнхен. В периода 1946–1949 г. е бил министър на електрификацията и водите и министър на строежите и пътищата. Осъден през 1949 г. като „трайчокостовист“. Умира в Старозагорския затвор.– Б.р.
[6] Никола Говедаров – заместник-министър на вътрешната търговия, осъден като „трайчокостовист“.– Б.р.
[7] Георги Тутев (19241994), син на Иван Тутев, известен български композитор.
[8] Крокос или шафранка – тревисто растение, подобно на магарешкия трън.– Б.р.
[9] Никола Павлов.– Б.р.