0
837

От биополитика към безпризорност

В памет на Красимир Крумов-Грец (1955-2015), който неочаквано си отиде от този свят на 31 юли 2015 г., оставайки безприютни толкова свои идеи.

Краят на политическата теология

Каква е политическата теология на днешната епоха? Карл Шмит разработва това понятие, за да проследи пътя на секуларизацията на теологическите категории и тяхното преминаване в политически понятия. Прозрението му, както споменава проф. Вл. Градев, се състои не в извеждането на суверенната политическа власт на модерната държава от трансценденталното равнище, а в аналогичността между систематичната структурност на двете сфери.

Какво обаче се случва с днешната най-нова епоха, която, както е очевидно, съществено се отличава от модерната политическа държава? Днес не можем да говорим за „политическа теология”, ключовият концепт на Шмит не може да ни помогне в разгадаването на процесите, пред които ни изправя най-новата констелация, започнала в началото на новото хилядолетие. Структурата, целите и функциите на политическата власт са се променили радикално в последните две десетилетия, понеже вече все по-неумело и неуверено говорим за „трансцендентност“, а оттук и за секуларизация. Тогава въпросът се свежда до това какво се случва с политическата власт и с новата държавност, при положение че те не могат да се изведат дори по аналогия с теологическите понятия.

Бог е не само мъртъв в нашето разбиране, той е забравен чрез принизения човешки дух. Думите на Хьолдерлин – „Ние сме знаци без значение” – всъщност се отнасят за Бога, чиято съотносимост все по-трудно съществува в нашето съзнание. (Защото нашето човешко „значение” бе определено от Бог.) Политическата власт, извеждана и оправдавана отначало съвсем пряко от теологическото начало, впоследствие постепенно отпадаща по силата на йерархичното отдалечаване от Бога, после губеща онтологичното си родство с него, оставайки само с аналогиите си, най-накрая се противопоставя на останките от теологическите предразсъдъци. Политическата власт разчиства сметките си с руините, а сетне и със сенките на трансценденталността и сама премахва определението „теологическа” от своето име.

Но това не е някакъв революционен акт, а се случва позорно потайно и някак между другото. Политическата власт днес няма никаква връзка с теологическото, понеже с изчезването на Бог от нашата душа изчезва и самото политическо. То не обявява война на онова, от което черпи своите основания, а просто когато тези основания изчезнат, изчезва и тяхното производно. В този смисъл политическото начало не само че вече не е теологическо по онтология и по структурна аналогия, но не е и политическо в собствения смисъл на думата. То не разполага с власт – нито трансцендентална, нито иманентна, то не притежава суверенната власт, то няма легитимност. То вече не може да налага извън-редно положение, защото, ако Модерността е перманентен разрив (разлом), ако нейната нормалност включва постоянната криза, заложена от възможността на „изключението”, то днешната епоха (която решително е скъсала с Модерността) се характеризира със зациклянето, с отмирането на конфликтността, породена от напреженията между субекта на властта и неговия обект.

От биополитика към безпризорност

Човешкият живот, оголената му екзистенция, биологичното му тяло, които бяха фокус и предмет на политическото начало (и поради което то се е превърнало в биополитика), вече не е негов център. Биополитиката, този ценен концепт (Аренд, Фуко, Пазолини), с който издълбоко се осмисляше природата на модерната либерална държава, на тоталитарните идеологии, на геноцидите и на другите проявления на Модерността, днес не е надежден инструмент на познанието. Краят на биополитиката е известèн от отмирането на политическото и от пришествието на техниката в лицето на Медиалността, която преструктурира всяко заварено отношение и преформулира всяка досегашна опозитивност.

Забравената трансцендентална аура на политическото е иззета от Медиалността. Тъкмо виртуализираната реалност я прави да изглежда метафизична. Но това е само подобие, фиктивност на метафизичното. Натоварвайки се с теологически, макар и измамни прерогативи, Медиалността отнема на политическото неговата легитимност. По тази причина Медиалността се политизира – не защото у нея постфактум се поражда воля за власт или нещо подобно, а защото по онтология тя се явява наследник на теологическия субстрат. Но това е двойна, зловеща игра. Защото при отсъствието на Бог Медиалността няма какво да наследи освен една оголена власт, безоснователна, но с политизирано алиби. Медиалността спекулира както със смътния спомен за Бог, така и с тоталната му забрава. Тя се явява въплъщение на тази игра на криви огледала – имитира нещо, което го няма, но заема неговото опразнено място. Така Медиалността, политизирайки се по наследство, започва да се изживява като някакво ново божество.

Но това е божество на тоталния произвол и обезконфликтностяване на екзистенцията, на социума и на живота изобщо. Тук няма форми, всичко се размива във фиктивната връзка на хората с реалността. Политическото изглежда не само обезсилено, но и донякъде смешно, ако продължава да проявява старите си претенции на „самоконституиращо се конститутивно” (над неговата власт не съществува нищо друго, понеже то самò конституира своята легитимност, като по този начин се поставя извън законите и реда). По-точно е да се каже, че политическото изчезва, погълнато от Медиалността. Двете образуват един от главните фундаменти на новата епоха – политическата Медиалност (която идва на мястото на политическата теология).

Кризите в реалността понастоящем не се възприемат като кризи, нито извън-редното положение се възприема като аналог на някакъв самодостатъчен и творящ законите трансцендентален акт. Нашето екзистенциално битие престава да бъде екзистенциално и в този смисъл престава да бъде и битие; то се превръща в медиализирана фиктивност, във фикционално а-битийстване, в разсейване на екзистенциалността. Хората губят вродените си способности за различните видове съждения (естетически, телеологически), закърнява способността на чистия и практическия разум да възприемат себе си като субектност, да извеждат живеенето си от морални императиви, да съдят и да ръководят своето поведение, да надмогват чрез разума си съществуващото и да мислят отвъд иманентното.

Политическата Медиалност (жаргонът „четвърта власт” точно предава рудиментарната и онтологическата свързаност с политическата власт, а оттук и с метафизическия прародител), за разлика от довчерашната практика на биополитиката, не поставя в центъра на своята дейност (и поглед!) „оголения живот”, нито телесността на човека, нито живота на човека като такъв. Тя визира структурите на неговото съзнание, при това по доста оригинален начин – не директна обработка на „съдържанието” на показваното, а чрез екстраполация на същите тези структури. Медиалността имитира структурите на нашия целокупен психически живот и апарат и така обезоръжава човекозрителя, човекослушателя, дигитализирания човекопоток. Така биополитиката, отмествайки тежката си, фиксирана в bios-а на човека власт, оставя човека на произвола на политическата Медиалност. Човекът минава в екзистенциална „нелегалност” и в този смисъл става безпризорен.

Изоставеният човек

Днешният човек е полуразпаднал се субект, той е изоставен човеко-човек. Отдавна отбит от гърдата на отвъдното, той не принадлежи вече и на политическото, което деградира и се видоизменя. Той се намира в уникално положение – неговата безпризорност означава, че никой не се интересува от него, че събитията се случват извън него, а той е само техен пасивен апатичен наблюдател. Той няма възможност да въздейства върху света, защото този свят, ведно с бившата човешка субектност, се е разтворил вътре в Медиалния Органон, който действа с неуправляема и безконтролна сила, налагаща нов Nomos. В същото време тази безпризорност налага на днешния човек да предприеме нов тип поведение. Той се опитва да оцелее в новите условия на безпрецедентна незаинтересованост както от страна на политическото, така и от страна на държавата, която постепенно отслабва легитимно и суверенно и предава лостовете на управление на други инстанции. Трудно е дори да се говори за управление, защото в глобален план управлението става непредсказуемо и нерефлектируемо. Кой днес взема решенията: ако това е главният политически въпрос, то е очевидно, че той или е поставен постарому, или трябва да се преформулира.

Не „кой взема решенията“, а какво следва от една глобална ситуация, в която решението повече не е възможно, тъй като субектите на политическата власт са разнородни и техният обект вече не е човекът, а суровините, спекулативният имагинерен капитал, фиктивността на самото съществуване, мимолетността на всеки акт, поставен в брауновото движение на един колкото отворен, толкова и затворен в себе си социум. Неуловимостта на „човешкия обект”, разтварянето на тялото и отместването му от центъра на интереса на бившето политическо (биополитиката) днес ни карат да мислим, че човекът вече не е център на никакви инициативи. Очевидно с антропоцентризма, индивидуализма, логоцентризма и другите производни на Модерността (наследени още от ренесансово време) е свършено. От венец на Творението през мишена на биополитиката до безпризорността – това е метаморфозата на човешкото в историята на свръхкапиталистическия свят.

Модерните либерални институции, които досега се бяха вкопчили в човека и го бяха направили смислов център на своята дейност и пропаганда, вече не се интересуват истински от него, той не е техен приоритет. Държавата, политическата власт, икономическите субекти, всевъзможните неправителствени организации и дори Църквата са изоставили човека, този бивш свой поданик и служител. От него вече се искат критично малко неща, най-важното от които е да си плаща редовно и стриктно данъците. Дори гласоподаването вече не се смята за задължение и затова е престанало да бъде изповядвано като човешко право. Човекът е развратен от самия факт на изоставянето, той приема това като смесица от дълго желана и отвоювана свобода, зад която обаче наднича извънчовешки ужас, ужасът на пустотата, на безпризорността.

В края на краищата, многовековната химера на свободата, която западният човек преследва в своите борби тъкмо с различните превъплъщения на политическата власт и на държавата, е увенчана с победа под формата на изоставяне. Отслабени или прекъснати са животоснабдяващи нишки между човека и социума и човекът получава тъй желаната свобода, но на цената на осиротяването. И тъкмо в това особено състояние на откъснатост и активна незаинтересованост от страна на политическото той се насочва – сам! – към Медиалността, която е изобретил като надеждно убежище за своята самота.

Тук имаме обратен процес – биополитиката се грижи за телата и здравето на човеко-народа със същата убеденост и воля, с която и ги убива или поделя на болни и здрави, на надеждни и неблагонадеждни, на съмишленици и врагове, изготвяйки безкрайни бюрократични механизми за каталогизиране, отделяне и формализиране на човешките атрибути – раса, пол, ценз, докато в новата безпрецедентна ситуация човекът, бидейки набързо захвърлен като ненужна и ненадеждна вещ, сам се насочва и избира за свой покровител Медиалността, превръщайки я по този начин във форма на нова политичност.

Човекът не е свикнал да бъде друго освен политическо животно. Той може да загърби без проблем всяка нравственост, може да приеме а-културалността за своя мисия, може да повярва на всяка утопия, но не и да се откаже или да пренебрегне политическата си същност. Точно това обаче се случва и тъкмо то придава на днешния живот онова невидимо, неартикулируемо, но налично свръхнапрежение, което ни притиска и изтласква от някаква изконна наша общежитийност. Тази огромна обратна тяга на отблъскването, на прогонването от дома, прави от човека несигурно и депресирано същество, което не вярва на нищо, изведнъж озовало се в пустинята на „свободата от…”. И тъкмо тази необуздана сила го хвърля в обятията на Медиалността, която придобива неочакван статут на приют, на закрила, на обладаване и присвояване. Затова я наричаме Медиален Органон, защото човекът сам избира да се постави в нейно подчинение. Така всички изоставени човеци заедно влизат в новоомагьосващия дом-държава, в този Медиален Левиатан.

Човекът не е призован да направи нищо друго, освен да се махне, понеже му е показано, че вече е излишен. Като един изчерпан рудник е не само душата му, но преди всичко телесността му, биологическата му даденост. Всичко друго (освен неплащането на данъците) му е позволено и тази всепозволеност се изражда в ограбване на свещените му човешки права – да бъде личност, която полага грижи, да бъде човек, който служи на избран идеал или на духовна кауза, да вярва в онова, което има нужда от него и което го обича, да направи своя подвиг на себеотрицанието.

Изоставянето на човека всъщност е себепотвърждение, оставяне на човека самотен с „него си”, непотребен, неповикан. А както казва философът: трите най-важни неща за човека са: да обича, да бъде обичан и да бъде разбран (оценен). Бихме добавили – и да бъде призован.

Метастази на изоставеността

Всички по-важни синдроми на човешкото състояние са свързани или произтичат от изоставянето на човека, от свършека на биополитиката и появата на новия феномен на политическия Медиален Органон.

Съвременните форми на свръххедонизъм например трябва да се разглеждат в светлината на изоставеността, иначе те не могат да бъдат осмислени онтологически. Култът към развлечението не е произвол, нито е предмет на някаква воля; генезиса си той намира в акта на изхвърлянето на човека от историческата сцена и в „експроприирането” му от Медиалността. Държавата и обществото столетия наред са водели разговор с човека, били са втренчени в него, стояли са в упор срещу него и е имало битка, безогледност, сатанинство. Но така човекът е бил поне впримчен в Историята, чувствал се е жертва, но е имал и възможността на отговора, на бунта, на достойнството и героизма.

Днес, отхвърлен, когато всички Инстанции са го подминали (освен данъчната полиция), той, озовал се в бездната на своята нищета, се хвърля, за да се спаси в неистовото забавление. Затова Медиалността, бихме казали „по принуда”, се трансформира от средство на информирането и комуникацията в храм на хедонизма, който трябва да отговори на очакванията, предявени към него. И това е животоспасяваща мисия – в това се състои чудовищността и парадоксалността на Медиалността. „Съобщението” отдавна не интересува никого, съдържанието тук е „атрактивен” захват с цел да се приюти човекът, който, донякъде доброволно, донякъде инстинктивно, е готов да заживее като медиален хибрид.

Освен новата Медиална бестиарност появява се и едно равнодушие-апатия у човека, резултат също на първичния акт на политико-екзистенциалното му изоставяне. Човекът започва да изпитва не само разочарование от самия себе си, но и нещо като отвращение от себе си (taedeum auto). Изплашен от необвързаността си, той се изправя пред пропастта, която досега е наричал „моя аз”. Ясно е, че не може да остане в това състояние на „незаинтересованост”, и посяга към спасението – забравата, безпаметството. На днешния човек не му е нужна памет, защото тя му напомня за някогашната му „слава”; той бърза да изтрие всеки спомен от онова време и да се пренесе изцяло в мимолетността, която да превърне чрез медиалното отвличане и чрез забавата в безкрайност. Ако екзистенцията обаче стане безпаметна, тя се превръща във фикция.

Аполитичността на днешния човек също е функция от изоставеността. Политическото не изчезва, но се трансформира в медиален консумизъм. Ако досега биополитиката е разпъвала на кръст самия телос на човеко-народа и в негово име се е зародила и чрез него е просъществувала, днешната форма на политичност е преобърната – тя е пасивна, косвена. Човекът, както казахме, доброволно, с инстинкта на спасяващо себе си същество, сам призовава Медиалността. И я ползва не само като източник на запълване на зейналата от изоставянето празнота, но и като форма на необходима политичност. Човекът все още живее със себеподобните си, все още е обществен сурогат и затова замества биополитическото насилие и интерес с Медиалност, която започва да играе ролята на заместител на политическото, главно като удържа човеко-хората в рамките на някакъв глобален проект без проект, проект без цел, а може би и без финал, завихрен в собствената си лоша безкрайност.

Есе от книгата „Новият конформизъм“, която предстои да бъде публикувана от изд. „Агата-А“.

Текстът е публикуван в брой 102 на сп. Християнство и култура

Красимир Крумов (1955-2015) е български режисьор и сценарист, известен теоретик на киното. Автор на седем игрални филма, между които  „Екзитус,  „Мълчанието,  „Под едно небе и др. Публикувал е шест книги с проза и философска есеистика, както и теоретичните монографии  „Поетика на киното и  „Поетика на българското кино. Дългогодишен гостуващ преподавател в Берлинската филмова академия, член на Европейската филмова академия и на Съюза на българските филмови дейци.  

На главната страница: Пиер Сулаж, Композиция, 1999 г.