0
4886

От „Бягащо дърво“ до „Проклятието на дърводелеца“

Марко Ганчев

„Проклятието на дърводелеца“, Марко Ганчев, издателство „Литературен форум“, 2021 г.

Марко Ганчев е жив класик. След Валери Петров (светла му памет!), но „след” само по възраст. Защото по поетично творчество, преводна поезия, книги за деца, публицистика, художествено-документална проза („В търсене на изгубеното племе” е тъкмо такава книга – „вместо мемоари, вместо литературна анкета, вместо живот и дори вместо завещание”), есеистика, а и като практика в политиката и дипломацията едва ли му отстъпва. Поне за мен е така и не ангажирам с това никого, а ни най-малко искам да натрапя това другиму.

Ще започна малко по-отдалеч. 1971 година. Една от първите на „моите университети”. В лятна сесия съм и ще пътувам до София за полагане на изпит. Купувам си вестник „Народна младеж” и сядам на пейка в градинката пред гарата в Плевен, за да го прочета от „кора до кора”, тъй като вестникът щедро даваше място за поезия; и по това време на страниците му най-редовно се появяваха най-новите стихотворения на Дамян П. Дамянов, Евтим Евтимов, Матей Шопкин, Слав Хр. Караславов, а и на други по-малко известни ми, но безспорно талантливи поети.

Вниманието ми привлече една доста ругателна, безцеремонна и арогантна като отношение рецензия на литературен критик, чието име често се появяваше в печата; не знаех нищо повече за него, освен че в случая размахва гневно критическия си боздуган в битността си на музикант и живее в най-красивия ни крайдунавски град. В тази рецензия, наред с характерните за критически жанр анализ, оценка, обобщения, изводи и пр. оръжия от арсенала на властващия тогава навсякъде и във всичко класово-партиен подход и официалната постановка, че „гръбнакът на българската литература е политически”, авторът в желанието и стремежа си да е по-убедителен в своята крайно негативна оценка за рецензираната книга неволно бе направил непростима глупост – цитираше куплет или два (не помня колко точно) от критикуваната стихосбирка „Бягащо дърво” на Марко Ганчев. За беда на автора на рецензията цитираните куплети ми харесаха и то много, не само като чувство и мисъл, но и като майсторски поетичен език и метафоричен изказ. И започнах целенасочено да се интересувам от този поет и творчеството му. Потърсих в софийските книжарници тази книга, но не я открих никъде, макар по техните рафтове да се залежаваха десетки стихосбирки от други автори. По това време разбрах, че рецензията на този услужлив критик е била само ехо от добре обмислена и провеждана целогодишна кампания с много наказателни акции срещу автора и тази му книга, а по-късно и че е била иззета от книжарниците по височайши разпореждания от съответните отдели на ЦК на БКП и КДС (Комитет за Държавна сигурност); и много години още по-късно – да я получим със съпругата ми с „ретроавтограф” от автора.

От този ден на далечната 1971 г. запомних завинаги името на Поета. И от тогава до днес няма книга излязла под плодовитото му перо (дай Боже, на всеки поет и писател с неговата дарба!), която да не съм прочел и препрочел, а и да нямам автограф на нея от автора.

Ще се опитам с два встъпителни цитата да избегна какъвто и да е преразказ, а и да не изпадна с късна дата в незавидното положение на посочения вече услужлив критик и служещ на официалната литературна и всякаква друга власт тогава. Първият цитат е една епиграма на Марко Ганчев:               

Такава е на поета съдбата:
да си слага главата в творбата.

И вторият: „Читателю, ако още те има, нека те успокоя, че и мене още ме има. Не се мъчи да си припомниш нещо от 40-те книги, които съм издал през последните 50 години. Нали знаеш, че поетът пише цял живот една книга.
Моята е тази.
Сложиха ми етикет, че съм бил поет сатирик. Знам ли. Само перото знае. Когато трябва, то си пуска ироничната капка, когато трябва – тъжната, а понякога дори и оскъдната капка на радостта.
Малко ли са ти другите горчиви капки в живота, че ти предлагаме и тия. Но ти винаги си бил великодушен, бъди и сега…”

Това е написал Поетът на втората корица на книгата си с избрани стихове „Смешна тъга”, издадена през 2002 г. от издателство „Фльорир”, което издава автори като Ст. Й. Лец и Радой Ралин. Три дни преди рождения си ден Марко Ганчев ми подари книгата си, надписана с пожеланието „да правя все по-смешна тъгата и все по-малко тъжен смехът…”

И да си дойдем на думата. Това е книгата, която Марко Ганчев пише цял живот. Тя е като библия и съдържа редица други: книга на природата, книга на жените, книга на властта, книга на поета, книга на битието, книга на предците и потомците, книга на ирониите, книга на басните, книга на епиграмите, книга на песните, книга на поемите, книга на децата… Защо ги изброявам педантично? Ами защото стиховете в „Проклятието на дърводелеца” са добавки към всички тези книги почти без изключение. Особеното на книгата е това, че съдържа стиховете на Марко Ганчев, писани през последните пет години – от 2015 до 2020 г.

Няма да се спирам поотделно на всички „добавки”, от които читателят, а още по-малко и дори никак авторът, се нуждае. Както ще спестя и тържествените юбилейни дитирамби и славословия, но ще припомня една доста позабравена случка с добър майстор-винар и вещ познавач на „Христовата кръв”; професия, известна сега повече под названието дегустатор или по модерному – сомелиер. Винарят предложил едно от вината си и попитал за мнение. „Хубаво е” – кратко отговорил дегустаторът. „А това?” – предложил му друго. Дегустаторът примляскал от удоволстие: „Това е още по-добро от първото”. Тогава винарят му предложил трето. Дегустаторът отпил от чашата, но нищо не казал. Винарят полюбопитствал: „Защо ти похвали първите вина, а най-доброто – не?” Тогава дегустаторът казал: „Първите две вина се нуждаеха от похвала, а това ги превъзхожда и не се нуждае от такава…” Така е и със стиховете на Марко Ганчев – не се нуждаят от похвала, както и той самият. И винаги съм смятал людете, които казват, че скромността е за хора, нямащи други качества, че това го твърдят само онези, чиито качества са скромни.

Сега, когато пиша тези редове, те станаха неволна препратка към стихотворението на поета „Чаша”, което е написано по повод на един от многото му сблъсъци с ограничения ум на партийните апаратчици, лакейската сервилност и сляпото подчинение на ловките и хитри технократи и бюрократи от безбройните чаркалаци на партийно- държавната тоталитарна машинария. То завършва така:

И от значение голямо
не е дали им казах „Да”.
Не го и помня, помня само
с какво блаженство пих вода.

Не пий като Сократ отрова,
нито оцет като Исус –
водата също е готова
да ти дари божествен вкус.

Това е божествената амрита и еликсирът на поетите и най-вече на сатириците – студената вода, наричана за по-учено в много дисертации acva nuda, т.е. гола вóда.

И тъй като стана дума за препратки и асоциативни връзки, редно е да кажа, че стихотворението „Божията благодат”, поставено в началото на книгата – в нейния първи дял „Добавки към книгата за природата”, възприех и като ново, но и като препратка към „Ода на отсъствието”.

Двете стихотворения са много различни като житейски ситуации, като повод за написване и фабула, доколкото такава може да има в сюжетно стихотворение. Но са общи по емоционалност, смисъл и дух, изразени от поета и писателя Марко Ганчев в една от стихосбирките и със заглавието ѝ – „Професия несъгласие”, а и в друга – „Ветерани на нищото”, че и в трета – „Нищо смешно”, че и във… всяка.

В „Божията благодат” след картините на равновесие в природата между еднообразието и пъстротата, движението и покоя, видени с поетовите очи в техните огледални отражения в спокойната вода на Сини вир, поетът ни дарява с богатството на своето прозрение:

На Бога да благодарим
душата ни благоговее,
но Бог остава си незрим.
Не богохулстваме къде е.

Създателят на тоя свят
към свойта благодат голяма
добавя ни свръхблагодат:
благоволява да го няма…

В „Ода на отсъствието” картината е фокусирана върху отсъствието на лирическия герой, а във второто – върху невидимото присъствие на Бог. И така е постигнато равновесието Човек–Бог. Което всъщност е проклятието на дърводелеца Йосиф, който е и баща, и не е баща на Богочовека Исус Христос: да си видим, но за кратко на Земята, и да си невидим вечно, но на Небето. Такава е двуединната връзка и между кръщелния Купел и звездния Купол. Непрекъснато търсене на равновесие между Бога и Дявола за постигане на хармония в нас и извън нас.

Ако се отклоним за момент от сигурността на царския път към същността на естетическите единици, неминуемо ще се залутаме в антиномиите на средновековната религиозна философия: твърдо – меко, мокро – сухо, горе – долу, напред – назад, низко – възвишено и т.н., достигайки до общо – частно (конкретизирано в триединния образ на Бога – Отец, Син и Свети Дух) като основна характеристика на божествената простота на неделимо разделящи се същностни единици, притежаващи изначално битие. А ще стигнем и до философските спорове в елинистична Гърция и най-вече тези между Платон и Аристотел. Не бива да го правим поне тук и сега, а да продължаваме да се наслаждаваме на предлаганите безспорни естетически единици в книгата, независимо дали ще ги наречем стихотворение, басня, епиграма, балада, елегия, лирика, сатира… Важното е, че всички те са Поезия по изначален смисъл и съдържание на понятието, определяно от всеки поет различно. И тъкмо в това разнообразие е нейното единство. Но по-важното е друго – никъде Поетът не ѝ е изневерил, за да остане верен на себе си. Поради тази причина и читателят не остава с излъгани очаквания и радостта му е още по-голяма от това, че насладата е пълна.

В стихотворението „Еньовден” Поетът открива неочаквана и непозната на знахарите целебна билка за нелечимите душевни рани:

…животът може и да се променя,
но не и туй, което го лекува.

Било е векове назад, така е и сега, така ще е и векове занапред.

А в „Благовония” след картинното описание как селските жени опушват със запалено влажно сено разцъфналите овошки, за да предпазят нежните цветове от слана и да спасят родитбата на бъдещи плодове, Поетът не крие възхитата си от този наложен от живота и страха за бъдещето прост човешки ритуал:                     

Величествени черкви знам,
но не и храмове, където
кадят тамян с подобен плам,
за милост молейки небето.

В съвсем кратичкото стихотворение „Краят на зимата” внушението е постигнато само с един поглед към върха на планината и останалия там все още неразтопен сняг:

                                   Небето лятно се е синнало
над Витоша, а още пряспа я покрива.
Последен сняг!
                                   С такова чисто минало
да можеше човек да си отива…

Марко Ганчев не е и никога не е бил поет на абстрактното съзерцание. Неговата образност е предметна, близка, разбираема и просветляваща, защото с майсторската си четка на голям художник умее да опредметява и най-сложните чувства, емоции, мисли и преживявания, породени от заобикалящата ни конкретика на Битието и Природата, но невидима, непоетична и непонятна за грубия и практичен делничен прагматик от всекидневието.

В раздела „Добавки към книгата на поета” ще спра вниманието на бъдещия читател върху стихотворението „Хляб и дух”:

При хлебопечната услуга
е срам хлебарят да е слаб.
Поетът е от сфера друга
и в слабия там има хляб.

Великият те вдъхновява
и ти предлага образец,
но само слабият ти дава,
кураж, че си добър певец.

Кратко и ясно откровение. Та нали некадърникът дава кураж на можещия и талантливия, но неуверен, плах, скромен и вечно съмняващ се в собствените си сили и възможности творец. Тази тема много пространно е разгърната от Валери Петров в незабравимата му поема „Репортаж за трите Хаш”, в която накрая се оказва, че ННН са само инициалите на „Някой Некадърник Наш”, а тук нещата са погледнати от съвсем друг и неочакван ъгъл. Но така е в цялата поезия на Марко Ганчев – всеопрощаваща, независимо че в едно свое стихотворение казва: „Простете ми. Не мога да простя”. Това всъщност е силният голям нравствен заряд на цялото му творчество. И се усеща, без да се натрапва във всяко едно стихотворение и в тази книга. Но в нея идеята е дообогатена и развита по съвсем друг, но пак изненадващ начин:

Поетът с масите се съобщава
по доста странен начин въобще:
едва когато той не им прощава,
едва тогава му прощават те…

В стихотворението „Без мимикрия” с опоетизирани житейски примери от всекидневието е обяснено защо на Човека като венец на Природата и Естеството не му е дадена възможността за мимикрия, характерна за по-низшите форми на живот. Тъкмо поради тази причина, че е поставен над тях:

На всичките съдбата лека,
човекът само с дял жесток:
защита няма за човека
с подобието му на Бог…

Такъв изненадващ ракурс има и в двата куплета на „В надпревара с времето” и като в челюсти на менгеме (тук заглавието на книгата задължава да кажем, че става дума за дърводелско такова и се нарича нагел) е притисната вече естетически обработената идея:

Маяковски СССР
е възпял така витийно,
че разсмива ни бетер
и от слово пародийно.

Но от същите несгоди
днес и Уитман си пати
с истеричните си оди
за великите си Щати.

Длъжен съм да кажа и няколко думи за ироничното наклонение на Марко Ганчев, характерно не само за тази му книга, а за цялото му огромно и безценно творчество, без което нашата съвременна литература би била много по-бедна. Иронията, шегата, остроумната насмешка, пародирането на парадирането, веселата закачка, високоинтелигентният и деликатен намек, пораждащи усмивка, никога не са били цел (да не говорим за самоцел изобщо), а само подръчно средство за уплътняване и постигане на художествената идея, което не е присъщо на така наречените „чисти” хумористи. А тези подръчни средства Марко Ганчев ги владее до съвършенство и ги използва само по предназначение. Това иронично наклонение от насмешката до острия сарказъм е характерно за поети и прозаици от още по-стари поколения (Хр. Радевски, В. Петров и др.), от неговото (А. Германов, Ив. Николов,  П. Алипиев, Г. Мишев, К. Павлов, Дамян П. Дамянов и др.) и от следващото ги (М. Башева, Г. Белев, В. Самуилов, В. Сотиров и др.)

Само един пример от тази книга:

КАКВОТО ПОВИКАЛО

                   Тълпата не ме чете.
                   Ако ще.
Отвърнах ѝ с равна отплата:
само за кратък миг
имал съм общ език
някога си с тълпата.

Мисля си, че у нас няма друг поет, който да извлича толкова много поезия не от всичко, до което се докосне, а само от това, което го докосне до сърцето. Първото го правят графоманите, а второто – родените поети. Марко Ганчев е точно такъв – роден поет. Отличава се от другите не само със собствен стил, дълбока философска мъдрост, боязън пред светостта на Словото и висок рандеман при извличането му и обогатяването му до Поезия. Повод за това твърдение ми дадоха много стихотворения, но аз ще откроя само едно – „Преминавайки през прохода”. Стотици, а може би хиляди или милиони българи са преминавали поне веднъж през прохода Шипка, а за легендарния връх, където се е решавала съдбата на България, сигурно са написани не по-малко стихотворения, като началото ни води към Дядо-Вазовата поезия. След него те нямат чет, но малцина се помнят, а неговото не се забравя. А ето какво е написал Марко Ганчев на тази експлоатирана до пълно изтощение тема:

И тук, на живо гледайки пейзажа,
като в картината, ще кажа:
„На Шипка всичко е спокойно”.
Какъв пейзаж, какъв портрет!
На Шипка всичко е спокойно.
Ала кога? Преди ли или след
кръщението бойно?
От туй ми става неспокойно…

Епичността, героиката и величието на картината и целият патос са дълбоко интимни и са извадени на показ от преживяването, което се дължи на тях.

Богатството на темите, в съчетание с простотата на изразните средства, които не изключват, а тъкмо обратното, включват нюансите и детайлите на звучното и омайно майчино слово, ги прави да звучат в неповторими интонации като подчиняващи се на Бога и възвеличаващи го песнопения, но в същото време могат да се възприемат и като канони от средновековен синдик или кодекс. И въпреки това звучат съвременно и дори много модерно не само като тематика, но и като изказ.

Навярно всички сме впечатлени от шеметните висоти на съвременното модерно строителство. Но само впечатлени и нищо повече. А Поетът ни кара чрез стихотворението си „Градустройство” да видим и онова невидимо, което само той вижда, нищо че и нас ни заобикаля:

Сгради като стъклени варели
що навред се вдигат бол и бол?
Ами мястото си са заели
катедралите на бог Петрол.

Катедралите му не корете,
че са малко срам за занаята,
пък и злото не е в боговете,
а в пророците им на земята…

И не е нужно да се обяснява за непристъпните дворци, замъци и сараи, в които живеят на земята пророците на всяка Власт.

Марко Ганчев никога не е бил чужд на съвременните теми и модерното  мислене в своята поезия, чиято същност е нравствено-социално-политическа. Това личи не само в поезията му, но и в неговата публицистика, есеистика, дори и в стихотворенията и приказките му за деца. И винаги и навсякъде модерен, и то толкова, че изпреварва много модерни поети. За модни не говорим – той никога не е бил сред тях, защото знае високата и непоносима за него цена на тази „модност”. На тази тема са посветили перата си най-светлите умове на човечеството в защита на човешкото Достойнство, Съвест, Чест, Приятелство и най-вече и преди всичко на искрената и изпепеляваща Любов. Тази тема занимава и Марко Ганчев, но за разлика от други автори, в типично свой стил той я решава на „Клетъчно равнище”, което след встъпителния куплет продължава така:

Макар че клетки сме нищожни
върху чудовището Свят,
импулсите, че сме тревожни
сигнал му дават за назад.  

На мозък главен, на гръбначен
или на други там места,
все пак влияем му по начин
да се поспре пред пропастта. 

Е, и какво в последна сметка
излиза, ясно е, нали:
макар да си нищожна клетка,
сигнализирай, щом боли…

И тъй като вече съществува опасност и други стихотворения от „Проклятието на дърводелеца” да бъдат вкарани от безконечния винт на добрите намерения, ще спра дотук, защото знаем докъде водят. Не е необходимо да убеждавам когото и да било, че Марко Ганчев е поет от голяма величина, вдишва с очите си света заедно с по-едрите и фините му прахови частици, а издишва чист кислород от поезия, която възвисява до озоновия слой, а който попадне в някоя от дупките му, може да се издигне и по-нагоре. Но нека не бърза да стига чак дотам.

Пиша тези редове с умисъл да предизвикам интереса и вниманието към тази книга на някое от нашите големи издателства, тъй като тя е издадена в обидния за автора и поезията ни символичен тираж от 200 (двеста) бройки от собственика на издателство „Литературен форум” Марин Георгиев, което като поет и издател му прави чест. В подобни случаи нашият мъдър народ казва: „Суха земя и на градушка се радва”.

Надявам се в бъдеще да се появи у нас и такъв поет като Димчо Дебелянов, който пише остра критическа рецензия за книгата на патриарха на нашата литература Иван Вазов „Под гърма на победите” и не цепи басма за появилите се в печата „недомлъвки” и любовни стихотворения на „гръмовержеца” в нашата литература Стоян Михайловски, но въпреки това в хвалебствен реферат за Пенчо Славейков добросъвестността му го задължава да напише: „На българския Парнас в сегашно време се подвизават множество поети, но само пет от тях заслужават особено внимание, поети с доказани способности и със строго определени физиономии. Те са Ив. Вазов, Ст. Михайловски, Кирил Христов, П. К. Яворов и Пенчо Славейков”.

Аз също вярвам, че този бъдещ гениален наш поет, за когото пише и Марко Ганчев, че събира за него златни люспи и песъчинки, в което и време да се появи, към упоменатите и поетите от следващите поколения няма да пропусне името на Марко Ганчев. А  пропусне ли го – значи пак ще бъде геният на пословичната нашенска завист. Или гений на малокултурието, каквито през всички времена е имало най-много.

Красимир Машев е роден през 1948 г. в Тръстеник, Плевенско. Завършил е педагогика и история, а също и книгоиздаване в Софийския университет. Работил е като криминален инспектор и завеждащ редакция за българска художествена литература в издателство „Г. Бакалов“, Варна. Автор на книгите със сатирична поезия „Криви усмивки“, „Скрити дефекти“, „На къси вълни“, „Сатирични строфи“, „Антикварна Варна“, „Флуиди“ и „Неми кадри“, на документалните книги „Град Тръстеник в миналото“, „С презрение и ненавист“, „Петър Алипиев“, „Баш майстора Кирил Господинов“, „Радой и Ралин“, „Милен Сакъзов“, „Криминална полиция“, „Главният прокурор не разрешава есхумация“, „Стари кримки“, „Граби и убивай“; на книгите за деца „Котешки правопис“, „Плажен буквар“, „Миша ряпа“, „Невидим юнак“, „Кухненски слон“, „Горска Коледа“, „Шапка на тояга“ (илюстрирана от Борис Димовски), „Смехории“, „Вятърче на море“. Съставител на сборника с анекдоти „Близо до ума“ и на „Антология на българската епиграма“, преводач на сатирична поезия от американския поет Огдън Неш (книгата „1–1=2″, изд. „Народна култура“), на малко известната и непревеждана у нас приказка на Х. К. Андерсен „Вълшебните галоши“. Автор на  куклените пиеси „Коледна магия“ и „Дядо и ряпа“, както и на либретото за сатиричния мюзикъл „Фалшификатори“ по комедията на Ст. Л. Костов „Вражалец“.