0
668

От виолончелото към диригентския пулт

Разговор с виолончелиста Лъчезар Костов, който живее в САЩ и рядко се завръща за концерти у нас

Лъчезар Костов

На 1 ноември в своя 90-и юбилеен сезон Софийската филхармония под диригентството на Герган Ценов изпълни изцяло българска програма с три творби, две от които премиерни. Концертът започна с „Небесна светлина“ от Ясен Воденичаров, следваше Симфония концерт за виолончело и оркестър от Любомир Пипков, а във втората част на концерта – Симфония №7 от Васил Казанджиев. Герган Ценов и солистът Лъчезар Костов (виолончело) се познават още от Пловдивското музикално училище. „Той е комплексен музикант и като солист, и като камерен изпълнител. Когато свири, разбираш, че това, което прави, има смисъл, има логика – казва диригентът. Двамата с пианиста Виктор Вълков са изключителен дует, рядък дори и в световен мащаб.“

Смело е да планираш концерт с подобна програма, но и достойно точно в Деня на будителите да прозвучат три български произведения. Залата не беше пълна, въпреки изричната обява, че до края на 2018 г. билетите за концерти на филхармонията за ученици и студенти са безплатни. Но затова пък тези, които бяха, знаеха защо са избрали да дойдат и какво ще слушат. Беше откровение, предаване на послания, съпреживяване и пречистване.

Преди концерта се срещнах с виолончелиста Лъчезар Костов, който след завършването на НМА „Проф. Любомир Пипков“ заминава за САЩ и се е завръщал за концерти само няколко пъти.

Дойдохте в България, за концерта, в който ще звучи само българска музика. Кога се запознахте с творбата на Любомир Пипков?

Симфонията концерт на Любомир Пипков познавам от доста време, защото това е едно от големите български произведения. То е посветено на Мстислав Ростропович, дори има запис с Генадий Рождественски. Нещо изключително – един от най-великите музиканти на ХХ век е направил премиерата на тази творба. В нея си личи, че композиторът Пипков е мислил по-глобално. Той е българин, но творбата е световна. Има моменти от гледна точка на фактурата, на темите, които не са просто един български мотив, песен или хоро, а се разгръщат монументално.

Но не сте я изпълнявали преди този концерт?

Не, и това да я свиря сега е огромна чест за мен, защото тя отдавна не е изпълнявана. В оркестъра имаше колега виолончелист, който я е свирил през 1972 г. с проф. Здравко Йорданов, а Константин Илиев е бил диригент на Софийската филхармония.

Рядко се връщате в България, най-вече за концерти с пианиста Виктор Вълков. Какво ви събра?

С Виктор свирим заедно от 17-годишни, следователно от 20 години. Естествено, всеки има своята кариера. Първо бяхме заедно в Академията в София, после в Америка – той в Джулиард, аз в Йейл, които са на два часа път един от друг. После пак бяхме заедно в Хюстън в университета Райс. Той беше студент на друго място, но аз му казах: „Викторе, ела в Райс, защото е голямо училище“ и той дойде. Така кариерата ни продължи. Свирихме в Карнеги Хол и на още много места. В Америка има силно меценатство и много хора ни помогнаха. Вторият ни диск беше издаден благодарение на хора, които осигуриха финансирането. Казва се „Парафрази и транскрипции за виолончело и пиано“. Той е много интересен, защото има наши аранжименти на унгарски рапсодии от Ференц Лист и някои други виртуозни пиеси. Много добре се продава. Точно преди да дойда в София имахме с Виктор турне в Северна Германия – четири концерта за пет дни. Преди това бяхме в неговия град – Солт Лейк Сити. Тази вечер имам концерт в София, утре летя за Америка, а в събота имаме концерт в Балтимор – града, в който живея. Програмата е Бокерини, Бетовен, Шостакович и някои пиеси от новия ни диск, като например една от рапсодиите на Лист и Фигаро фантазия на Марио Кастелнуово-Тедеско.

Събрали сте се двама българи в Америка. Случва ли се да свирите български творби?

Трудно е да се изпълняват български творби, защото организаторите на концертите ни имат специфични изисквания, знаейки каква е тяхната публика. На най-големите места, например в Карнеги Хол, нямаше българска пиеси, но имаше няколко нови американски. Като ходим на някои по-малки места, където публиката е с по-консервативен вкус, свирим пиеси, които биха им харесали. Важно е за артистите да дават своя глас, но също трябва и да гледат това, което публиката харесва. Не искам да кажа, че трябва да свирим само Бетовен и Моцарт, но има момент на баланс, който трябва да се намери, за да може публиката да идва в залата с удоволствие, с нетърпение да търси концертите и да си тръгва щастлива. В моя оркестър в Балтимор имаме комисии, в които правим анкети с публиката, за да знаем какво тя иска да слуша. 90% от публиката иска неща, които е слушала и преди, и едва 10% е отворена за нова музика. Тези 10% нямат нищо против старата музика, но при другите 90% има съпротива към авангардната музика. Аз си го обяснявам с това, че има толкова други неща, които хората трябва да знаят, а те отиват на концерт, за да им е приятно. Натрупванията в музиката са вече толкова големи, че хората избират какво да слушат. Има барокова музика, има хора, които предпочитат романтиката – Менделсон, Шуман, Брамс. Има хора, които правят предимно нова музика, и такива, които искат да я слушат. Няма да споменавам всичко, което е след класиката – джаз, поп и др.

Вашите предпочитания извън класиката накъде са? Обичате ли джаз?

Ще си призная, че ако трябва да попълня нашата анкета, аз ще съм сред онези 90%, които харесват по-консервативния джаз – до 1930 г., където са бигбендовете, Джордж Гершуин, разбира се. По-нататък ми е малко трудно да се концентрирам върху това, което става. Знам, разбира се, Майлс Дейвис и други големи джазмени. Те са уникални, но ми трябва известно време, за да мога наистина да ги оценя. Така разбирам как биха се чувствали хората, които не знаят нищо например за акад. Казанджиев или Ясен Воденичаров. В Балтимор правим на сезон по 10-12 премиери от съвременни американски композитори и виждам как у хората има лека съпротива.

Освен с Виктор Вълков, имате ли други трайни сценични партньорства? Остава ли време за камерна музика?

Да, има няколко. Живях известно време в Тексас и там често свирех със Стефани Сант`Амброджо, която има свой собствен фестивал. Свирил съм с Гил Шахам, Джон Кимура Паркър, квартет „Токио“, който вече не съществува, защото се пенсионираха. Да, за щастие остава време за камерна музика, защото без това наистина не може, тъй като е много важно човек да има контакти и на друго ниво. Оперният, симфоничният оркестър са голямото, но човек не може да даде много от себе си, защото той работи за по-голямото. Колективът е по-важен от единиците. При камерната музика вече си ти. Предимно през лятото ходя на няколко фестивала, където свиря само камерна музика. И двата са в Тексас. Единият е в Сан Антонио, казва се „Кактус пеър“ (Cactus pear music festival), а другият е в Хюстън – „Тексас мюзик фестивал“. Там свиря и преподавам. Важно е за един артист да се запознава с различна музика, с различни стилове и различни хора.

Само през лятото ли можете да се откъснете от оркестъра?

Да, програмата на оркестъра е много сериозна. Ето сега, до Нова година, имаме много концерти, започват коледните празници, имаме „Месия“ и още други неща. Следващата година пак ми остава само лятото, защото сезонът си върви. Много е трудно да изляза в отпуска, защото договорът е свързан с определени изисквания и не мога да правя други неща, когато получавам заплата от оркестъра.

За България имате ли предложения?

Не, нямам нищо, но и аз не бих могъл да се връщам често, защото, първо, е много скъпо. Знаете, за да дойда дотук, трябва самолетен билет и за мен, и за челото. Малко са артистите, които могат да си позволят да пътуват толкова често между Европа и Америка.

Имате изключителен диригент на оркестъра в Балтимор. Разкажете ни за нея.

Тя е невероятна – госпожа Марин Алсоп. Тя е един от най-големите диригенти в момента, човек, който работи неуморно, поставила си е някои цели, които се стреми да осъществи – например да има повече жени композитори, жени диригенти, да се изпълнява нова музика. Тя има и много студенти. Много съм щастлив, че мога да работя с нея.

Много виолончелисти в един момент от кариерата си стават диригенти.

Да, и аз ще стана диригент. Не се шегувам. В Йеил учих две години дирижиране заедно с виолончелото. Не знам колко палки трябва да има човек, за да се каже, че е диригент…

Може би една, като клечка за зъби, като Валерий Гергиев…

Да, досега не съм дирижирал професионално концерт, но имам пет палки (смее се). Със сигурност обаче ще се случи и си представям как ще има моменти, в които ще свиря и ще дирижирам, а после ще дирижирам симфония. Това може да ми се случи в бъдеще. От диригентска гледна точка съм много млад. Знаете, за диригентите няма възраст. Наскоро свирихме с един от големите познавачи на Брукнер – Гюнтер Хербиг, който беше на 87 години. Дирижира Деветата симфония и беше невероятно изживяване.

На какъв инструмент свирите?

Аз имам три. Италианско, чешко и това, с което съм в момента, е американско. Него използвам най-много, защото като пътувам, климатът се променя, а то е много добре направено, много е силно и не е капризно. То е интересен инструмент, защото двете му части са направени от цели дървета. За чело е трудно да се намерят големи дървета – само 2,3% от инструментите са правени по този начин. Направи го Сам Матюс, мой приятел от Хюстън. Направи го и ми каза: „Имам едно виолончело, искаш ли да го видиш?“. Аз нямах никаква необходимост, защото вече имах две. Свирих на него и много го харесах. Сам ми го даде на изплащане и така вече сме заедно, и ми стана най-близко. Италианският инструмент е направен от един от най-големите живи италиански майстори Джорджо Гризалес от Кремона, който в момента е председател на Съюза на лютиерите в Кремона. То също е много добър инструмент. Чешкото виолончело е от 1800 г. То е много капризно. Правил съм записи с него, дори два пъти в Карнеги Хол свирих на него. Има много добър звук, но не мога да разчитам на него винаги.

Говорите за тях като за хора.

Така е, смешно е, но съм с тях денонощно и разчитам на тях.

Лъчезар Костов е втори водач на виолончелите в симфоничния оркестър на Балтимор. Преди това е свирил в симфоничния оркестър на Сан Антонио, както и в оркестрите в Хюстън и Чикаго. Дебютира в Карнеги Хол през 2009 г. Заедно с пианиста Виктор Вълков имат издадени два диска. Първият е с творби за виолончело и пиано от Николай Рославец (2011), а вторият е „Парафрази и транскрипции за виолончело и пиано“.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияНова връзка със зрителя
Следваща статияГероят на тяхното времe