Манталитетът и културата, изковани по време на комунизма, са ни завещали няколко типа рефлексии или подходи, изразяващи дълбоки културни натрупвания, с които няма да се справим за едно поколение. Трябват три поколения, за да се извърши истинска промяна на ценностите, твърди френският политолог от сръбски произход Слободан Милачич в книгата си „От ерата на идеологията към ерата на политиката”.

Проф. Слободан Милачич е завършил средното си образование в Белград през 1956 г. Малко след това емигрира във Франция, където следва право и политически науки в Университета в Бордо. Защитава докторска степен през 1962 г. След продължителна и активна преподавателска работа в Университета в Бордо е избран за почетен професор през 2008 г. Награждаван е с най-високите държавни и академични отличия на Френската република. Автор е на шест монографии, множество научни публикации и академични курсове. Основател и първи директор е на Центъра за изучаване и изследване на Балканите (C.E.R.E.B. 1995 г.). Експерт е към Съвета на Европа и член на Научния съвет на Международната академия по конституцинно право. Наскоро на български език излезе книгата му „От ерата на идеологията към ерата на политиката“, издание на Нов български университет. Няколко седмици преди това, в края на март тази година, проф. Милачич бе удостоен със званието „Почетен доктор на Нов български университет”.

Предлагаме ви откъс от книгата на Слободан Милачич „От ерата на идеологията към ерата на политиката”, посветена на преминаването на посткомунистическа Европа към плуралистична демокрация.

„От ерата на идеологията към ерата на политиката”, Слободан Милачич, Издателство на НБУ, превод Марта Методиева, 2013 г.

Предговор. Синтез на предложеното разбиране. Разпадналата се правова държава.

Системата ни на модерно държавно управление винаги се е нуждаела от два референта, за да бъде назована.

В хода на историческата еволюция сме говорили последователно за „представителната” или „парламентарна” демокрация, после за „либерална” и, накрая, „за плуралистична”. От 70-те години, с френския превод на американския учебник на Карл Фридрих „Конституционната демокрация”, юридическата парадигма се въведе в общото название, повече или по-малко „контролирана” от системата, която ни управлява.

Последният силен момент на тази семантична еволюция, която в себе си крие друга, по-съществена, е този на големия неолиберален завой от 70-80-те. Това е периодът на „голямата петролна криза от 1973-та”, която лесно сравнихме с тази от 1929-та, както спрямо сериозността на момента и неговите последствия, така и спрямо извършените структурни промени в сърцето на системата ни на управление. Престъпленията, приписвани на неконтролируемия Пазар, бяха поправени от намесата на „по-интервениращата” Държава в социалното и икономическо поле. Това бе началото на „Намесващата се Държава”, наречена впоследствие „Предвидливата Държава” или „Държавата–Добруване”.

Кризата от 1974-та се представя по симетрично обратен начин. Изходът от нея бе изживян като резултат от политиката на неолиберали като госпожа Тачър и президента Рейгън. В еуфорията на момента говорихме дори за „неолиберално чудо” с основна импликация отхвърлянето на увеличаването на данъчната тежест на Държавата в системата на „управление”. Идването на власт на либералните идеи в икономиката бързо стигна и до Държавата, даже до политиката като цяло. Подемът на неолиберализма завърши с генерализирането си; първо идеологическо, после технологично. Т.е. индивидуалната свобода и юридическата норма, която я разрешава и защитава, стават алфата и омегата на новия доминиращ дискурс от края на 20-ти век.

Политиката беше по някакъв начин първата жертва на тази промяна на йерархията на легитимиращите референти. Всъщност либерализмът, произлязъл от постмодерността, наложи не само приоритета на отделните индивиди, оттогава „най-фундаментални”, но и остойностяване на икономиката по отношение на политиката. Защото исторически либерализмът е бил първо икономически, преди да стане политически поради необходимостта на управлението. Ето защо „доброто управление” се осъществява въз основа по-скоро на юридически регулаторни норми, отколкото на политически решения и институции.

Противотежестта или „цената” на този либерален ренесанс беше в упадъка на политиката или най-малкото в „изтласкването й в периферията”, при всички нейни инстанции. Те са „колективни”, по призвание и по природа, докато либерализмът върви с индивидуализма. Нео-индивидуалистката вълна, която свърши със стигането й до културата, събуждайки по-скоро отделните рефлексии и начини на мислене, отколкото колективните, дестабилизира културните основи на демокрацията, по същността си основно политическа и засягаща разпределението на властта. Действащите лица на демокрацията са преди всичко колективни същности: политически партии, обществено мнение, политически групировки или движения, електорални контингенти или „тенденции”, „семейства”, „течения” на мнения; различни, но винаги сякаш заедно.

От страна на действащите лица, с профил повече или по-малко анонимен от персонална и социологическа гледна точка[1]. Политическите идеи, демократичните залози пар екселанс, също са анонимни; тъй като са структурирани от концепции, но абстрактни по дефиниция.

Така нео-индивидуализмът доведе до отслабването на „колектива” като ценност и начин на политическо действие. Той допринесе за волята да се раздроби тялото на суверена. Отделният гражданин стигна до склонността да се взима за суверена, адресирайки директните си искания към властта… често „на студено”, без никакво предварително обсъждане!

Така типичният гений, даже дълбокият гений на плуралистичната или представителната демокрация, бе засегнат в същината си. Политическите идеи, за които става въпрос в демократичната игра, не са нито отделните идеи, нито сборовете от отделни идеи. Те са резултат от колективни синтези, до които достигаме чрез преговори, т.е. адекватни политически дебати. Политическите партии имат за конституционно задължение произвеждането и представянето на настоящите идеи и възприятия, които съставят политическите идентичности.

Една биполярна система

В демократичната ни Правова държава има нещо като двуполюсна система; два основни типа политически идентичности: либерална и демократична. Те се определят в центъра на един глобален консенсус, чрез преференции; толкова добре по отношение на референтните ценности, колкото и на институциите, съответно и на техниките, действията или процедурата на регулация на държавния политически живот. Те кристализират в хода на модерната история, подети от „Просвещението” през 18-ти век и в повече или по-малко с постреволюционна либерална рамка, с прогресивно изкачване на власт на демократичното изискване; на универсалното гласуване и на политически партии. В определен момент „М” на историята, артикулацията на двете крила на системата в отношение на относително равновесие, позволява на либералната демокрация да се внедри като „най-възможната в историята”[2]; тъй като не зависи повече от дълготрайността на управление на един диктатор, повече или по-малко харизматичен, или от цялата власт на някоя олигархия.

Във френския случай, символично и интелектуално Монтескьо и Русо могат да бъдат приети за Бащи Основатели на двете течения. От една страна Монтескьо, истински либерал (въпреки че е аристократ!), загрижен преди всичко за „сигурността” или индивидуалната свобода и за „Умереното правителство”.

От друга страна е Русо с грижата му за равенството, за мнозинството, което той с лекота смесва с Генералната Воля, т.е. единодушието. Затова не сме изненадани, че Маркс и цялото социалистическо братство много се интересуват от него. Цялата история на либерално-демократичната френска история се изразява в уравновесеното помирение между двете тенденции.

Общо взето, на дъното винаги има „ред”, „под-система” или просто и по-точно, либерална съставка, със своя йерархия на ценностите, своя технология на регулация и със своя система на предпочитани гаранции. За нея, в основата на всичко се намира индивидуалната свобода. Тя е предварително условие за всяко нещо, особено за равенството. Свободата е потвърдена от юридическата норма, която организира преди всичко конкуренцията на индивидуални свободи. Накрая и логично, съдията е гарант за това.

Демократичната съставка на системата основава ценностите на равенството, което се изразява ясно само в политическото пространство (един човек, един вот). Ето защо, равенството е привилегировано и прието за условие на споделената свобода.

Така, разбира се, свободата и равенството са „споделените ценности” за най-важното, но не в същия ред, нито в същия дух. Има „много либерален” начин да се дефинира равенството. Двете до голяма степен се смесват, но и се отдалечават от спецификите си.

В сърцето на демократичното братство политическият начин на регулация е политически; суверенитетът е политически. Политическият вот санкционира, а мнозинството отсъжда. Малцинството или по-скоро опозицията може, чрез сравнителна метафора, да бъде видяна като инстанция за призив, която провокира политическо заместване или смяна, „разклащайки” настоящото правителство!

Двете съставки, в съответната им свързаност, се съединяват в дълбочина в центъра на глобалната система, с общата кохерентност, получена от вид систематичен компромис, който е и исторически. Опитът на либерализма спира там, където започват легитимните нужди на демокрацията и обратно. И тъй като двете структури на либералната демокрация са отворени, т.е. гъвкави, те са съжителствали активно и трайно в центъра на една комплексна, но валентна система, която установява последователните или алтернативни равновесия между двете основи.

Основополагащият систематичен компромис

В началото беше либерализмът, първо икономически, после икономически, който предложи хватка на демокрацията, от средата на 19-ти век и установяването на световното избирателно право, което се наложи като източник на легитимност на избраните и техните решения; в името на свободата и равенството – общи ценности. Докато, след един век либерална демокрация, 20-ти век се утвърждава като време на политическата и най-вече електоралната демокрация. Политическият вот доби популярност за сметка на юридическата норма.

Няма контрол на конституционността на законите от съдията, например; политическото мнозинство, парламентарно или референтно, е определящо: то често е едновременно „съдия и страна”. Парламентът отсъжда валидността на изборите и на конституционността на законите. Това явно неравновесие в полза на политическата демокрация понякога е било отричано от либералното братство с мотива за „рисковете на арбитражно-мажоритарното” и на заплахите срещу малцинствата или по-специфично „срещу свободите”. Така призивът е направен към юридическата норма, за да се компенсират политическите рискове, знаейки, че законодателят или съставителят може винаги да се връща към „позитивна” и най-вече, юриспрудентска норма. При Четвъртата република „законодателните” или конституционните утвърждавания в един момент са били „отговорът на овчаря към овчарката”; налагането на едно правило чрез субординацията на юридическото към политическото, което се откроява „на последна инстанция”.

Накрая, сякаш чрез играта на големи исторически и систематични промени, „сигурният в себе си и доминиращ”[3] либерализъм намира ръководното си място през 70-80-те години. След века на доминиращия демократизъм, настъпва смазващият неолиберализъм, както споменахме в началото на предговора.

Между двете парадигми установяваме историческите неравновесия, да не кажем на века, докато животът, т.е. надживяването на системата зависи от нейния политически успех, от необходимото ново намиране на равновесието, за да бъде легитимирано или възобновено като такова от социалната общност, която ръководи. Равновесието, за което става въпрос, както винаги в човешките, т.е. социалните дела, може да е само относително, по някакъв начин „достатъчно”, за да може системата на управление да функционира удобно, след като е сметната от нейните правни субекти и политически действащи лица за „по-добра”, „добрата” или за „най-малкото зло”. Има прагове на търпимост на неравновесието, отчасти неизбежни.

Противоречието или конфликтът между нормата и вота, между позитивната законност и доминиращата или съпътстващата легитимност изразява по най-драстичен начин границите на тази „щастлива двуполюсност”. По-актуално, политическите ревизии на отминалите закономерности отново установяват връзката между политическата легитимност и правото в сила. В добре развитата демокрация проблемът се решава на последна инстанция с гласуването.

Същественото в тази двуполюсна, основополагаща и трайна визия, е, че е интегрирана от „дълбоката култура”, която поражда от нея компромиса, синтеза или най-малкото, съжителството.

Политическите отражения на систематичната двуполюсност

Обратно, ако дълбоката култура на либералните ни демокрации имплицира логиката и динамиката на сближаването на ценностите и процедурите, които им служат, двуполюсността се утвърждава по-изразено в конкретния политически и юридически живот. Исторически, тя се проявява с постоянни противопоставяния от типа Левица-Десница. При Петата Република това се разкрива с една добре кристализирала и установена семантика. Противопоставяме „демократичната”, „прогресивната”, „модерната” Левица и либералната, „консервативната” и „класическата” Десница. Този начин на политическо виждане, действие и обговаряне се идентифицира във всички развити, „консолидирани” или „напреднали” демокрации, каквито и да са специфичните значения и национални ситуации. Френският случай, особено привилегирован тук, е единствено по-ясен; по-педагогически, защото френската, култура в нейната глобалност, е твърде идеална[4], доктринерна, със склонност към догматизма, който повече разкрива този двуполюсен феномен. Във Франция политическата биполярност се намества и буди интерес като такава от началото на промяната, през 1981г. В този случай, двуполюсността предполага малцинствената микропартийност, ставайки основна характеристика на плуралистичния лагер; независимо дали е партийна или коалиционна. В англо-саксонските истеми, двупартийността е присъща на демокрацията; била тя „строга”, като във Великобритания или „гъвкава” като в САЩ; със или без трета партия и каквото и да е названието й[5].

В този подход е важно да различим политиката от системата.

Политическите „левици” и „десници”, повече или по-малко типични или класически, се свързват с двата големи стожера на демокрацията, чиито юридически и политически ценности и технологии те мобилизират; правейки компромиси, според конюнктурите и съотношенията на сили.

Промените във властта са привилегировани случаи за откриване на свързаността на едните и другите. От само себе си се подразбира, че либерал-демократичният културен дуализъм изглежда се откроява по-ясно по време на „големите промени” между Левицата и Десницата, както Франция разбра през 1981г. и „малките промени” (Морис Дюверже) между „левия” и „десния” център, както се случи през Петата Република. Именно това позволи на една определена доктрина да потвърди, че Франция, по принцип, е управлявана от центъра, пренебрегвайки различията в нюансите.

Преговорите и компромисите, даже „уговорките” между двата лагера са най-успешни на нивото на основите на системата; в културата, чиято конституция се смята, че е отражение, нещата са по-уравновесени и, впоследствие, по-стабилизирани. Вече успяхме да споменем типа равновесие, за който става въпрос тук и, който на практика поддържа определен превес на юридическия либерализъм или на политическия демократизъм. До степен, че неравновесието се поправя с типичните средства на системата и затова можем да кажем спонтанно.

Актуалното неравновесие

Проблемът се поставя с демократичната ни Правова държава, макар че определението „демократичен” често пада в капана… Систематичното неолиберално неравновесие изглежда по-голямо от онова, което сме познали в миналото. Неолиберализмът наложи управлението на либералната норма над демократичния вот. При тези условия, позитивната легалност добива в редовното функциониране на системата по-голяма тежест от политическото мнозинство, или почти!

Във всеки случай, се установява ново властване на Правото, което малко се грижи за демократичното качество. Или, юридическата норма, която ни интересува, е по същество политическа; обсъдена или преговорена между политическите действащи лица и приета като обоснована, т.е. уравновесена, или, във всеки случай, представителен за съпътстващо основание.

Днес, легитимността на нормата е в нейната нова и прочута „прозрачност”, а и често не ни е хрумвало да проверяваме същностното и политическо качество на обсъждането и на компромиса, който изразява.

Спрямо този юридически подем, има, паралелно, политически упадък, по друг начин казано, на демокрацията. Угасването на електоралния хъс вече се забеляза през 60-те, 70-те години. През 1962г., например, по време на въвеждането на повсеместния избор за определяне на Президент на Републиката, не бе сметнат за достатъчен, за да компенсира частта на персоналната или харизматична легитимност на Генерал де Гол! Без да стигаме до въздържането, структурна грижа на напредналите демокрации; нито на превръщането в зрелище и конформизма на дискурса на идеите, който вече не предлага истински рационални и глобално съответстващи избори. Представителната демокрация и с нея политиката по принцип, са се подчинили на делегитимиране, което изглежда надминава конюнктурата и се издига от културата.

Празнотата, оставена от политиката, е запълнена от икономиката; общественото отстъпва място на частното, индивидуалното и корпоративното. Пазарът увеличава Държавата като основен референт и чиито „закони” вече не управляват само икономиката, а проникват във всички социални и научни полета.

Но това признание не е достатъчно само по себе си. Демократичната теория ни учи на някои основни „демократични закони”. Първо, жизненоважната за политиката автономия: както винаги относителна, но реална. Днес тя е силно компромисна по отношение на икономическата „сила”, да не кажем „власт”. Понякога авторите дръзват да говорят за „политическото безсилие”. Истина е, както историята го показва, че либералната демокрация се нуждае от капитализъм; едновременно по отношение на природата си (свободи, собственост и конкуренция) и на ефикасността си (тъй като е утвърден като най-продуктивната система). И обратно, капитализмът не се нуждае от демокрация: както го потвърждават примерите на диктаторско Чили на Пиночет и на комунистически Китай.

До степен, че ако политиката не управлява икономиката, контролирайки и рамкирайки я във функциите на генералните цели – от генерален интерес, тя може да загуби там душата си, даже тялото си…

Новата хегемония на „законите на недостатъчно регулирания Пазар”, не само ни отдалечава от оптимално отношение между икономиката и политиката, но може с основание да ни накара да се страхуваме от избухване на една прекалено неуравновесена система, за да може да се пренастрои.

Правовата държава, оттогава повече или по-малко ясно усетена, че „разбира” демокрацията, е станала новото название, по-скоро „неконтролирано” научно, нито политически, за да верифицира основанието за ампутацията на демократичната референция. Така се представя като затворена система, между либералната норма и съдията гарант.

На този етап можем разбираемо да зададем въпроса: „Правовата държава, защо?” За да гарантираме и развиваме свободите? Но историята ни е доказала емпирически, а анализът е потвърдил: няма трайни свободи, без стабилна демокрация. Правовата държава не е достатъчна сама по себе си. Нуждае се от плуралистична демокрация като политически и системен гарант. Ако в либералната логика съдията „гарантира” нормите на свободите, въпросът въпреки това остава: кой гарантира самия съдия? Правосъдието, едновременно независимо, т.е. легитимно и ефикасно. Само либералните демокрации стигат дотам…

Дори при „традиционните”, „стабилизираните”, даже „напредналите” демокрации, властта и легитимността на съдията често оставят частично отворени въпроси, даже актуални проблеми!

Правовата държава и Либералната демокрация представляват стара историческа връзка[6], завършила с конституционализма, с брак по сметка, обединяващ свободата и равенството, правото и политиката, гражданина и Държавата. На моменти това е смесена връзка – „топла”; на моменти – рационална, „по-студена”, но друг път е също конфликтна, даже бурна. Но между тези две институционни структури, всяка има различна роля, дори и целта да е същата. Правовата държава фиксира нормативна рамка на свободите и на съревнованието на свободи в центъра на която демокрацията ще може да функционира. Но призванието на демокрацията е да бди над организацията на Града и да осигурява политическото управление, благодарение на обществените политики, които определят колективните ни свободи и отчасти, индивидуалните. Благодарение на основополагащия си принцип за съблюдаването на различията и на малцинствата (плурализмите, партиите, мненията), демокрацията е структурно либерална и в този смисъл, по необходимост запазваща свободите. Животът в обществото е единствено между основополагащата и крайна свобода, чието политическо управление е осигурено от демокрацията и само от нея, възоснова на известния похват на „правителството на народа, чрез народа и за народа”. С различни и развиващи се пътища и средства, демокрацията дава на гражданите възможности да участват в изковаването на тяхната съдба; понякога с инициативи, но най-вече в контрола осъществен над управляващите и техните решения.

Правовата държава гарантира условията за свободата и употребата й. Демокрацията й дава съдържание, да не кажем, душа. И, накрая, колко несправедлива ще е свободата без равенство и колко тъжно ще е равенството, без свобода.

От ерата на идеологията към ерата на политиката. Защо да се връщаме към историята?

„Големите промени в Източна Европа” от символичната 89-та година, бяха непредвидени по отношение на формата и появата си, и несигурни в историческата си продължителност. При тези условия, освен политическата и юридическа култура на авторите, историята на дългия преход на засегнатите страни, през всички нейни тенденции, може да бъде гаранция за обосновката на първите хипотези, дори и да са малко амбициозни. Една китайска поговорка гласи: „Ако не знаеш накъде вървиш, виж откъде си тръгнал”. Или, както ще установим в предстоящите страници, историята, както на марксисткия социализъм (наречен „реален” или комунизъм, що се отнася до партията или доктрината), така и кратката история („традиционната” или предкомунистическата”) беше жертвана парадигма. Освен това, ни се стори полезно да се върнем към историята като източник на културата на нашите преходни, посткомунистически и европейски страни. Впрочем, подобен е и случаят с историята на прехода. Историята и културата са аналитично свързани, нека не го забравяме, тъй като историята е тъканта на културата. И това, за което ще става въпрос оттук нататък, е именно политическата и юридическа култура, имплицирана от нашата демократична Правова държава, т.е. толкова политическа, колкото и юридическа. Тя се постулира като относително автономна и специфична и, най-вече, отворена. Като такава, историята на множеството световни демокрации се оказва съвместима с различните национални култури, даже и с различни цивилизации: тръгвайки от Япония, минавайки през Индия и Европа, и стигайки до Американския континент. За да помогна на учащите да осмислят тази идея, представих демокрацията по игрови начин: като политически спорт. Той може да се практикува във всички културни контексти, но с разлики на специфичния и евентуален гений; има видове култури, „генерални” или национални, повече или по-малко благоприятни или съвместими с основните ценности на либералната демокрация.

С 20 годишен отстъп и определен критически поглед към прехода, днес установяваме необходимостта или най-малко, ползата да се пише посткомунистическа история, която искаме да забравим до думата комунизъм, без обаче напълно да стигаме до нея! Историите на посткомунистическите държави не могат да бъдат изхвърлени „накуп”, в мрака на „праисторическите” времена или почти… както често правим, в името на „постмодерността” и демократичната правова държава. За да разберем преходите към демокрация в цялата им сложност, т.е. общите и отделните им специфики, трябва да познаваме по-фино и уравновесено тяхната история. Отделните по-задълбочени анализи ни помагат да видим, че историята е всеприсъстваща, откакто се изразява подразбиращата се амбиция и че проблемът не е да я „изтрием” или „забравим”, а да видим как тя се е трансформирала; най-често „рециклирала”. Няма „промяна-стандарт” в материята, а процес на усвояване, даже на обмяна на веществата, индивидуални и колективни! Лавоазие би казал за тънката, бавна и почти недоловима културна химия, че „нищо не се губи от нея, нищо не се създава от нея, а всичко се преобразува”! Накрая, по-добро познаване на историята ще позволи да не допуснем, особено в нашия случай, да я смятаме за „тежест”, да я възприемаме предимно като ресурс, „рециклираща се енергия” за една по-добра рационалност; за по-добро познаване, даже и по-ефикасно управление.

Нашата „пледоария” за по-тънко познаване на наистина сложната история на посткомунистическите страни имплицира най-вече взимането предвид на най-отворените аспекти към тяхната, вече, предкомунистическа история. Генезисът на конституционализма в Сърбия в разцвета на 19-ти век, ще ни послужи за илюстрация в това отношение. Но определен дефицит на оценката на „културните придобивки” на историята се съдържа и в подценяване на влиянието на идеологическата, социалистическо/марксистка култура за тези общества и техните елити. Идеологическото минало, т.е. тоталитарното  („тежко” или „леко”, към края) бе отхвърлено от всички, дотолкова доколкото е конкретна доктринална субстанция; но догматичните рефлекси, предразположени повече към идеологическото, отколкото към политическото, т.е. неможещи да интегрират прагматизма и емпиризма в менталния си интелектуален ход, изглеждат всеприсъстващи. Най-малкото да се вземат за „политически реализъм” различни отношения, определящи се като ъндърграунд, порочни и изразяващи се в множеството начини да се хитрува, усуква, мами „властта”, спазвайки поведението на подчинение и послушание! Да не забравяме, че в определен момент от практиката на реалния социализъм на път бе да се консолидира една истинска и порочна незаконност, която определяше като „славна” гражданската корупция срещу Държавата. Онези, които знаеха как да ограбват Държавата, без да бъдат хващани, бяха обект на тайно възхищение. Това не е демократичен политически реализъм, тъй като не се отнася нито до прозрачността, нито наистина до политическото, а най-вече до общо социално, т.е. идеологическо поведение на индивидите спрямо дискредитираната власт и нейния дискурс. Или, имплицираният смисъл на политическия реализъм (прозрачен и действащ между плурализмите, колективните действащи лица) съставя другата половина на твърдото ядро на демократичния манталитет и разбиране. Той е необходимото рационално или моделиращо значение във възприемането на основни ценности и идеи на системата, защото те вече са исторически компромиси, които можем да разберем и интерпретираме само по балансиран начин. Вследствие на това, както за разбирането, така и за действието, волунтаристкият детерминизъм, който често вдъхновява авторите, рискува да доведе до грешка, ако пренебрегнем „бремето на миналото” – противопоставяйки се още и на демократичното окултуряване, въпреки новите подражателни и конформистки прояви. Това е реален риск, не само защото се приема, че традиционното и марксисткото минало трябва да бъдат забравени заради една (фалшиво) по-удобна демократична конструкция, която ще бъде „притеснена” от тях, но и защото посткомунизмът се намесва в момент от нашата цивилизация, който маргинализира или инструментализира историята, често и много лесно поставена в услуга на настоящите нужди…

Цялата ни цивилизация, наречена „постмодерна”, е дълбоко проникнала в западните общества с ускорена бързина, която смущава „добрия контрол” – дори интелектуално – на събитията, привилегирова мига; момента на движение; снимката на деня на лентата на събитията[7] до точката, в която идва продължителността, в нея самата, един прост тематичен специалитет! Това е медийният свят кондензиращ новия цивилизационен гений, който квалифицираме като „актуализъм” или „предчувствие”, даже „мигновеност”, и който по-скоро се съсредоточава в „дневното събитие” чрез „стоп кадъра”, отколкото в наблюдението на хода на нещата в тяхната динамика, която – сама – разкрива постоянния смисъл на обществата и системите във вечна еволюция. Но именно live подходът обира лаврите „на деня” и забързаният ни ритъм накрая предпочита, даже налага образа вместо текста, лингвистичното „клише” вместо аналитичния аргумент, „без коментар” вместо коментар – по необходимост по-дълъг и по-сложен и като такъв, по-малко адаптиран към начина на функциониране на „демократичността на мненията”, която е по-загрижена за осведомяването на масите и за бързината на информирането, отколкото за сериозността на анализа. Или, посткомунистическите преходи много пострадаха от истинската хегемония на средствата за масово осведомяване, които обсебиха „събитията”, държейки квази-монопол над информацията. Защото местните елити, комунисти и дисиденти, бяха заподозрени в биполярност, докато ние, „специалистите по Източна Европа” се броим на пръстите на едната ръка; до степен, че викаме историците, даже лингвистите, за да говорим за политическото настояще, директно, по някакъв начин…

Всичко това допринесе за опорочаването на много представяния на съответните събития в трудовете на определени интелектуалци, които иначе се славят с репутацията на „неутралността” или „научността”, която е дала своето, за да придаде достоверност на писанията им за Източна Европа. Но влиянието им може да извърши и обратното: културата и критическата дистанция, която поражда дадено интелектуално образувание, често са противотежест на медийните отклонения. Трябва да повярваме, че историческата култура често не е била на среща, както и този път; ужасите на войната и радостите на свободата помогнаха по-скоро на идеологическата, даже на черно-бялата и зрелищна визия на наблюдаваните смутни времена.

Идеологическите и политическите, даже и икономическите залози на „събитията от 89-та” бяха такива, че контекстът на 90-те бързо допринесе, било за драматизирането на опасностите от „ефекта на бумеранга”, било за еуфоричното празнуване на „върнатата свобода”. Широкото търсене на информация и интерпретация малко или много съответстващи на събитията, които „преобърнаха света”, провокираха бързи писания, които следваха от близо събитията, но неминуемо жертваха сериозността на анализа и дистанцията от обекта на изследване. Процесите на интерпретация бяха толкова лесно опростени и ускорени, че медийните източници бяха по-скоро единодушни, даже пристрастни в изразяването на чувства, които често заемаха мястото на аргументите! Онова, което отдавна се представя като „събития” или „промени” в Източна Европа, поради трудност да се намери по-задоволително и приемливо концептуално понятие[8], е отличен и по някакъв начин педагогически пример за преобръщането на практически уникалния медиен дискурс.[9] Най-вече в усложнения контекст на промяна на системи неизключващи насилието (дори и да не е всеобщо или типично за прехода в Източна Европа), нито определен страх от евентуално обжалване на направените промени. В приложената към този труд статия се опитахме да привлечем вниманието към епистемологичните трудности и клопки на контекста на 90-те.

Конституцията на Брежнев от 1977-ма, която ще бъде по-нататък анализирана, е друга илюстрация за ползата от по-доброто познаване на културите, отчасти кумулативни, на миналото, традиционното и комунистическото; онова, което прави резултата по-силен и по-траен. Или, придружавайки щастливите „събития в Източна Европа”, рефлексът бе по-скоро да се освободим от миналото, по повече или по-малко удобен начин, често под формата на „клишета” за „царисткия авторитаризъм”, чийто привилегирован преносим образ беше този на „сталинизма”. Възоснова на либералните постулати, използвани в „неоволунтаризма”, се установява ясна тенденция, според която наложената и действаща под ограничение култура не е „истинска”; че тя не изразява истинските ценности на независимия народ, принуден да се държи очевидно подражателно и конформистки, но всъщност порочно. Поради този факт, волунтаристката и формалистична либералната епистемология е лишена от важни елементи за разбирането на културното наследство на посткомунистическите страни. Най-вече засягащото дълбочината, т.е. трайността на определени ментални или интелектуални структури, оформени от многовековната култура на натрупването.

Вече успяхме да анализираме надълго и нашироко в курса на „Лисонс” и на „Метриз” (издадени във формата на фотокопия) системата на „реалния социализъм”. Едновременно под ъгъла на властващата идеология и на политическата технология, т.е. институционалния механизъм; доколкото се опитваме да придадем траен смисъл на  „идеокрацията” и „управление на партията”[10], потвърждаващ константите и историческите динамики в дългосрочен план; тези, които могат да бъдат много по-значещи за „дълбоката култура”. (Дж.Галтунг). Така, по време на войните в бивша Югославия и управлението на президента Милошевич, Сръбската държава и властта на Милошевич често бяха разбирани като протичане, което е малко или повече типично за Средновековието и затворено за модерността. Или, когато имаме интерес и средства за достъп, лесно откриваме, че историята и предкомунистическата или „традиционната” култура са били много по-балансирани и нюансирани, понякога разкриващи неподозирани неща, които днес (пре)откриваме при процеса на приемане на посткомунистическите държави в Европейския съюз и различния исторически аспект, който им придаваме! Така в новия, идеологически умиротворен контекст, забелязваме по-глобално и диференцирано минало; но марксизмът, все още пресен в спомените, не се ползва от същото аналитично внимание. Неговата културна мутация изглежда по-дълга от предвижданото или желаното.

Всъщност, манталитетът и културата изковани по време на историята на комунизма, са ни завещали няколко типа рефлексии или подходи, изразяващи дълбоки културни натрупвания, с които няма да се справим за едно поколение. „Родените след 89-та” въобще не са пощадени от наследството или влиянието от културата на миналата система, както често твърдим! Още повече, че тя беше тоталитарна, а не само политическа или „авторитарна”, както към своя край! Защото, ако нямаше постоянна мобилизация около основните идеологически теми от 80-те години насам, нямаше да има и автентична свобода на политическо и културно изразяване.

Културолозите ни казват, че трябват три поколения, за да се извърши истинска и добре „интериоризирана” промяна на ценностите и на манталитета, за да се постигне значителна културна консолидация.

Още един път, не е достатъчно да се „иска”, дори при доброто познаване на демократичната причина, нито да се „знаят” модалностите (юридически и политически) и „цената” (социална, икономическа или друга) на прехода, за да се стигне до нова политическа култура. Именно „способността” да се действа е най-трудна и несигурна, защото не произтича нито от социологическия детерминизъм, нито от психологическия волунтаризъм, а от комплекс фактори, едновременно „обективни” и „субективни”, които е трудно да се контролират. „Културното наследство” е това на дълбоките рефлексии, много повече отколкото на рефлексията, защото тя, заедно с мотивацията, не стига, за да ги потисне! Фактът, че културата е била породена от комунистическата идеология и наложена от една авторитарна власт, не означава, че нейните следи ще бъдат по-малки; напротив – точно както при развод след дълги години принудителен брак! Двете половинки излизат от него трайно белязани с опит, който осезателно присъства в бъдещите им възприятия, поведение и отношения.

Именно затова вниманието ни все повече се насочва към новата либерална, демократична – плуралистична култура, на всяка цена и все по-спешно, за да могат юридическите институции и съответното политическо поведение да бъдат  „стандартизирани”; отчасти, спонтанно, но отчасти и под конформизиращия натиск и ускоряване отвън; от европейското обкръжение и от доближаването до светското, чийто изисквания и ритми не съответстват винаги на условията за оптимално развитие на плуралистичната демокрация в държавите и обществата, които не са напълно готови да я приемат. Прави се изключение от явна добра воля или от „желание за свобода”, без да е необходимо добре да се познава „цената” или страничните прояви на тази свобода в контекста на деликатния и труден преход. Оттам са и доказателствата за „разочарование” от самата ”демокрация”, която още не се е установила в един напълно адекватен културен контекст: този, който благоприятства и ускорява добрата асимилация (понякога казваме „интериоризация”) на новите институции и, най-вече, на техния дух, предимно прагматичен и по-малко догматичен, ако си простим този плеоназъм. Когато първите тенденции изглежда се движат към заместване на социалистическия с неолибералния догматизъм, чийто доктрини и харти четем както някога четяхме „Капиталът”.

Годините между 1980-1990 са време на буйно развитие на политическия живот и културата, която ги съпътства в бившия Съветски съюз. Това е периодът, когато властта, т.е. самата система е истински раздвоена между реалното отслабване на комунистическата власт и праволинейното и парадоксално подсилване на стратегията на дискурса, преди да се компенсира пропадането на легитимността, дори „на старата”, порочно отношение имитиращо гражданско поведение… все по-трудно и по-трудно за постигане. Виртуалният свят на дискурса и истинският свят на обществото се разделят и си противоречат, и то непоправимо. Откъдето и избухването на системата.

Подетите вътрешни реформи в СССР, например, като Перестройката и Гласността на Горбачов, не успяха да спрат хода към влошаване на системата. И, за начало, невъзможността да се придаде достоверност на прочутата Гласност (прозрачност) като истинско намерение на властта определяща се като реформаторска. Защитното поведение пред властта беше във върховата си точка, както и съзнанието за нейната уязвимост. При това положение беше невъзможно да се премине изведнъж, като с някакъв вълшебен „качествен скок” от културата на страха и недоверието към тази на фундаменталното доверие между „съюзниците-съперници” (Р. Арон), както при демокрацията, която не припознава многозначно „вътрешните врагове”.