0
3003

От завета Христов към пещерата

Живеем в много странно време и с удивление отбелязваме,
че прогресът върви ръка за ръка с варварството.

Зигмунд Фройд

Явно времената и странностите им са непреходни, явно светът е непроменим, както е непроменим и човекът – става дума за една и съща непроменимост. След като още преди век бащата на психоанализата е имал основание да направи цитирания извод и след като и нашето време го легитимира пред очите ни, значи така е било и преди векове, значи и след векове така ще бъде. Непромененият и непроменим в своята същност човек очевидно детерминира епоха след епоха непроменените и непроменими в своята същност времена. Преди цели десетилетия, още в зората на болнавата ни по рождение и боледуваща чак и до ден днешен по биография демокрация, направих тази невесела констатация с тайната надежда настъпващите времена да я опровергаят, а те взеха, че я потвърдиха и препотвърдиха многократно, подхраниха я за нов живот. Потвърждават, препотвърждават я и я подхранват непрекъснато и обилно и настоящите граждански събития, яхнали общественото ни битие и препускащи от парадокс на парадокс и от обратност на обратност – от пустош на пустош препускащи. Да тръгнем по трасето на тези попътни знаци, и да видим къде ще ни изведе то.

Пламналите протести бяха до голяма степен продукт на господството на парадоксите – от една страна. От друга страна обаче, протестите и откроиха парадоксите, в които тънем, направиха ги разпознаваеми, от невидими и полувидими в явни ги превърнаха. Както в личностен план характерите се проявяват най-ярко и правдоподобно в критични ситуации, така и гражданските кризи онагледяват най-точно дефектите на едно общество – те правят незабележимото забележимо. А доколкото всяко национално общество е съставено от личности, и при него като при хората избистрянето на картината е предпоставка за нейното облагородяване – няма просперитет, тръгнал от слепотата.

И така, дума по дума в общественото пространство аз се сдобих с имиджа на гербер и крепител на статуквото – един имидж, който ми е природно чужд, който според мен аз с нищо не съм заслужил и за който считам, че се дължи не толкова на моето отношение към пламналите политически вълнения, колкото на догматичния и еднозначен начин, по който съм интерпретиран и оценяван от многобройните си интерпретатори и оценители. А дори и в качеството си на гражданин човек не е догма и еднозначност – многозначен, амбивалентен, противоречив е. И то така безмерно противоречив, че всеки опит да се опрости и схематизира неговата същност води неминуемо до изкривяване както на глобалната, така и на локалната картина. Тъкмо от подобно изкривяване страда и моят образ на ангажиран гражданин и писател, какъвто винаги съм бил.

В разгадаването на този парадокс да тръгнем от обстоятелството, че всеки противник на протестиращите е разпознаван и провъзгласяван от тях за гербер и за привърженик на правителството. Често това е наистина така, но далеч невинаги е така. Що се отнася лично до мен, с ръка на сърцето ще изповядам, че винаги, в целия си немалък вече съзнателен живот аз съм битувал извън конюнктурата – която и да е и каквато и да е тя. Извън конюнктурата протичаше и гимназиалното ми юношество, и студентската ми младост, съпровождана неотлъчно от периодични изключвания от Софийския университет и от периодични арести от Държавна сигурност – изключвания и арести, завършили с едно трайно въдворяване на местожителство. Тази ми неконюнктурност ме изхвърли от общественото пространство. А от констатацията на античните гърци, че човек е обществено животно формално логически следва, че да изхвърлиш един индивид от обществото, да го лишиш насилствено от общество, значи да го убиеш – не само метафорично. Така стана и с мен – неконюнктурността ми ме прогони в крайна сметка от родината, прокарвайки чрез едно авантюристично, за да не кажа безумно, бягство зад граница пътя ми към Свободния свят. Където също не успях, не съумях да се впиша подобаващо – въпреки блестящата привидна кариера, която направих като програмен редактор в българоезичните западни радиостанции. По правило невидимият, а не видимият човек е същностният и многократните ми служебни наказания, които съпътстват възходите и паденията в нелекия ми маршрут на политически емигрант по радиостанциите, го онагледяват. И за да не се правя на интересен чрез загадъчни намеци, ще спомена с две думи съдържанието на конфликтите и генезиса на служебните наказания, белязали непоследователната ми редакторска кариера в четвъртвековното ми изгнание. Казано най-общо, Свободният свят бе достатъчно свободен за моите очаквания, но в разрез с моите очаквания не бе достатъчно антикомунистически. Докато аз търсех конфронтация с комунизма, за мое огорчение се оказа, че цел на този нов за мен свят е не противопоставяне на комунистическото мракобесие, а мирното съвместно съществуване с него, другаруването с източноевропейския деспотизъм. Западните тактици и стратези на Студената война, която уж заедно и рамо до рамо водехме, се държаха към комунистическия тоталитаризъм с глуповатия инфантилизъм, с който хората от „Ферма за животни” гледаха на тираничното и зло животинско царство в тяхно съседство. Дори в очите и на най-скептично, на най-критично настроените към Съветската империя мои западноевропейски и американски началници и спътници в публицистичните битки на Студената война пред микрофона аз бях войнолюбивият ястреб, а те бяха миролюбивите гълъби. Бях им, с други думи, прекалено антикомунистически настроен – те за мен пък не бяха достатъчно антикомунистически настроени. А това направо ме срина. Опитвайки се ден след ден да се адаптирам в новата си биосфера, ден след ден с безпощадна яснота осъзнавах аз и собствената си неадаптивност, и печалния факт, че и Свободният свят е подвластен на циничния ленински принцип, според който политиката е концентриран израз на икономиката, и че в своята най-дълбока същност Западът не е нито антикомунистически, нито антинацистки – той е просто и само капиталистически. Тъкмо това ми гражданско съзнание ме постави и в новото ми местожителство вън от конюнктурата. Вън от конюнктурата и в демократични условия животът не е лек, но е все пак възможен. И слава Богу, защото като че ли аз само там можех да пусна корен – както на Изток, така и на Запад, така и вред по широкия и пъстър свят – включително и в, както се оказа, днешна Република България: доколкото настоящите протести, които преди някой-друг месец тръгнаха на родна земя срещу конюнктурата, се превърнаха с времето в една нова конюнктура, аз някак си неусетно, но естествено и закономерно, се озовах извън техните редици.

И понеже отново се боя, че ще бъда разбран криво, бързам да добавя, че аз не съм принципно срещу гражданския протест – дори да изглежда така. Напротив, и в момента аз съм убеден, че има защо и има срещу какво и да се протестира, и да се демонстрира. Казано по-схематично, аз съм, както го заявих преди месец и по БНТ, не срещу протеста като явление – аз съм само срещу този протест с тези му обвързани видимо и невидимо със задгранични олигарси ръководители, обвързани (отново видимо и невидимо) и с един президент, който ден след ден чувствам като все по-малко мой и все по-неокомунистически, обвързан (предимно невидимо, но за сметка на това неразривно) и с имперски Кремъл. Не по-малко ме безпокои и инструментариума на протестното движение, физическото насилие, с което то се води. За всичко това аз вече писах и на страниците на настоящия форум, а по Националната ни телевизия го формулирах кратко и ясно: Протести – да! Но само в рамките на цивилизоваността – не и в пороя на диващината!

Най-сериозното ми опасение е, че в ТОЗИ си вид протестите разчистват, съзнателно или не, пътя на неокомунизма към държавната власт – дори физическото насилие, което трайно домува сред редовете на протестиращите, е белег на онази комисарска ожесточеност, от която аз се боя с дребнобуржоазно малодушие като от огън. И не съм сам в този си вечно буден страх. Моята литературна колежка Теодора Димова нарече метежа взривоопасна смес, сравни протестиращите с „Бесове”-те на Достоевски, а протестите им със зловещия Отечествен фронт в следвоенните години. В този смисъл подходиха и други мои приятели като Стефан Цанев, Любо Канов, Алек Попов, Христо Стоянов, Михаил Вешим, Теди Москов, Филип Трифонов, Георги Мамалев, Константин Мишев и още много, много други. Що се отнася лично до мен, аз считам, че не можеш да воюваш за чисти цели с яйца, домати и павета, с  барикади по площадите и с незаконни улични окупации не се преследва законност, че елементарната нравственост изисква да отговаряш на думите с думи, а не с камъни, че между цел и средства и между път и спътник съществува диалектическа взаимосвързаност. Ето защо мои любими протестиращи (ето че аз имам и такива) станаха онези петдесетина младежи, които във вихъра на т.нар. Народно въстание се хванаха дружно за ръце и образуваха жива верига, за да предпазят мирно охраняващите ги полицаи от литналите към тях домати, яйца, павета, че и взривове. И като видяха, че не могат да възпрат вандалите в собствената си фаланга, тези социални романтици напуснаха огорчени протеста – те предпочетоха да се разграничат категорично от бушуващото варварство, отколкото, оставайки на разбеснялата се улица, да се превърнат в съставна част от него. С такива благородни протестиращи до рамото и аз бих тръгнал на протест.

И за да не се превърна без време в част от онази тенденциозност на оценката, срещу която воювам, ще добавя, че други мои колеги като близкия ми приятел Карабашлиев, да речем, имат друг поглед към събитието. Със Захари сме не само братя по перо, а и сътрапезници по чаша, и духовни родственици, и близки лични приятели. Но не само затова зачитам аз правото му да подкрепи протеста – не само затова зачита и той моето право да съм против протеста. Истинският демократ – установи Волтер – желае свободата не само за себе си, а и за политическите си противници. Каквито ние със Захари Карабашлиев изненадващо и за двама ни се оказахме в конкретната ситуация. Хубавото в цялата история е, че противопоставеността ни на политическия фронт не ни противопостави и личностно. Напротив, различията ни като че ли ни сплотиха още повече като приятели, толерантността, която изпитваме един към друг, като че ли ни сближи по-недвусмислено и от единомислието ни. Тази взаимна толерантност е най-солидната морална база за конструктивни междучовешки отношения, тя дойде, за да ни подскаже, че достатъчно цивилизовани ли са двама души, те могат да са едновременно и политически противници, и лични приятели.

За съжаление, невинаги, далеч невинаги случаят е такъв. Смея да твърдя, че докато аз непрекъснато съм се опитвал да разбера апологетите на протеста, много рядко съм се натъквал на разбиране от тяхна страна. Усетят ли, а аз не го и крия, че съм критично настроен към уличните демонстрации (повтарям: само в ТОЗИ им вид), моите опоненти веднага ме обявяват за подкупен от правителството и очакващ от него ведомствени облаги сребролюбец – неотдавна в мрежата се появи дори смайващата и за мен самия новина, че поради антипротестърското ми политическо поведение г-жа Фандъкова ми е отпуснала безплатен офис, в който вече съм се ширел. Докато от четвърт век насам единственият ми офис е скромната ми мансарда, която нейде през средата на 90-те замени кореспондентското бюро на РСЕ в София и в която живея – друг офис нито ми е необходим, нито ми е предлаган, нито бих приел. Пък и с очите си съм виждал, че г-жа Фандъкова раздава офиси не по симпатии и приятелства, а съобразно институционалните регламенти.

В оживените ми полемики, които тръгнаха още преди два-три месеца с протестите и продължават и досега, ден след ден както в медиите, така и в мрежата, аз съм и не съм проявявал разбиране към многобройните си именити или безименни опоненти, никога обаче не съм ги обвинявал (или дори подозирал) в подкупност и в идейно търгашество. Просто аз не разполагам с подобна оперативна информация за тях, нямам нито служебните пълномощия, нито ресурса, нито таланта да си я набера – мой елемент са думите, а не разследванията. Мернат ли обаче дори само за миг нейде в медийните форуми противометежните ми приказки, моите политически противници веднага заливат обществеността с въпроси като: Кой ми плаща? Какво и как ми плаща? Колко ми плаща? Какви номенклатурни облаги съм получил вече от днешните управляващи и какви номенклатурни облаги ще получа от утрешните им приемници? И т.н., и т.н. – та чак до въпросния великодушно отпуснат ми от г-жа Фандъкова офис. Тези екзалтирани воини на правата вяра предпочитат трескаво да търсят под вола теле, вместо да допуснат най-близкото до ума: че има хора, които са загрижени не по-малко от тях за националното ни добруване, но виждат нещата по различен начин и следват собствената си, а не нечия чужда морална съвест. Тази им патологична мнителност говори за доктринерски догматизъм, за идеологизирана слепота, за онова, казано с езика на психоанализата, тунелно зрение, срещу което здравият разум явно е безсилен. Светът е не еднозначен и чернобял, а многозначен и многоцветен – и в тази му разноликост дяволът често е скрит в трудно забележимите детайли. Има ли обаче око за тях, всеки непредубеден наблюдател ще разпознае онези наши съграждани, които се изправиха с еднаква решимост както срещу корумпираността на управляващите, така и срещу вандализма на протестиращите. При което далеч не всички протестиращи са вандали и далеч не всички управляващи са корумпирани. Само подобен селективен подход е в състояние да ни обезпечи реален поглед върху националната обществено-политическа ситуация. Докато най-лошото, което можеше да стане, е онова, което става в момента: мисленето ангро, врагоманията, обобщаването в един кюп на всички онези политически фактори и общности, които в името на истината би трябвало прецизно да разграничим и селектираме. В хода на тази селекция ще повторя онова, което съм казвал многократно: Има нещо по-кошмарно и от най-кошмарното държавно управление – и то е диктатът на разбеснялата се тълпа. И ако стратегическа цел на идеолозите и последователите на метежа е да свалят едно правителство, моя главна грижа е да съхраним моралния облик на обществото – облик, застрашен еднакво както от корумпираността на управляващите, така и от гаменщината на протестиращите. Ето че се налага отново да доуточня: далеч не на всички протестиращи. Не обаче и на всички управляващи. 

В едно наистина демократично общество би трябвало да има пространство както за протестиращи, така и за контрапротестиращи, така и за непричастни, протестиращите обаче твърдо вярват, че те са единствените, които тръгват да протестират, защото са мамени, грабени и манипулирани от държавата. От което следва, че всички ние, непротестиращите, сме граждански мазохисти, които обичат да бъдат мамени, грабени и манипулирани от същата държава. Странна, непонятна и странна логика – като споменатите парадокси и обратности непонятна и странна. И тъй като любовта към ближния, а ближен в Христовия смисъл е всеки – дори и непознатият, и врагът дори, е неприложима към едно начинание, в което се воюва не със словото Божие и със словото людско на уста, като оръжие някак естествено се себепредлага омразата към другомислещия. Толкова злост и ненавист, толкова гъста мъст страната ни не е изживявала за цели три десетилетия демокрация. Докато антикомунистическите демонстрации през края на 80-те и началото на 90-те, както и демонстрациите ни през лятото на 2013-та, бяха окрилени от граждански оптимизъм, днешните протести са отровени от настървение. Говоря не само за руганите, нападани и тероризирани по късна доба пред БНТ от тълпата парламентаристи и политолози – говоря и за милитаризираната нетърпимост към всяко другомислие. Но ненавистта е лош спътник и още по-лош пътеводител – да отвръщаш на едно безобразие с друго безобразие, учи Юго, значи да се миеш с кал. А да отговаряш на думите с жълти павета – допълва днешната родна действителност – значи да громиш юношеската мечта на цялото цивилизовано човечество за общество, в което прогресът и варварството няма да вървят ръка за ръка, и да поемеш обратния път от завета Христов към пещерата.      

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статия„Златорог“ – 100 години по-късно
Следваща статияДуми със следи